Както пише New Scientist, твърди научни доказателства за съществуването на периперсонално пространство няма до до 90-те години на ХХ век, когато психологът Майкъл Грациано от Принстънския университет записва мозъчната активност на маймуни, за да открие, че определени неврони се активират не само при докосване на кожата, но и при доближаване.
Когато учените директно стимулирали тези неврони, те установили, че маймуните по рефлекс движат крайниците и главите си, сякаш се защитават. Те правят гримаси и затварят очи, обръщат глава на една страна и изпъват ръце в защитна поза.
Експериментът не е повторен при хора, но Арвид Гутерстам от Института „Каролинска“ събира доказателства, че хората имат подобно чувство за „себе си“, което се простира извън физическите ни граници.
Известен е странният феномен на „фантомния крайник“ при пациенти, които са претърпели ампутация, които чувстват пространството, където е бил крайникът. Някои пациенти, преживели инсулт докладват, че са загубили чувството си за периперсонално пространство от едната страна на тялото.
„Това предполага, че в човешкия мозък има същите представи, каквито и при маймуните“ - казва Гутерстам.
Густерстам решава да провери това, като видоизмени леко известния експеримент с гумената ръка, при който човек наблюдава как докосват с четка гумена ръка, докато извън зрителното му поле докосват по същия начин собствената му ръка.
Само след няколко минути случай човек започва да усеща гумената ръка като своя и да „чувства“ докосвания, които се случват само върху нея, а не върху истинската му ръка.
Както посочва екип от австралийски изследователи през 2013 г. „изключително лесно е да се генерира при хората илюзията, че гумената ръка е част от тялото им“.
Интересното е, че експериментът с гумената ръка се ограничава от това колко далеч се намира гумената ръка от тялото на човека и това подсказва на Гутерстам, че явлението е свързано с периперсоналното пространство.
