Прекръствам се с ръка и се моля на Господ да оживея. Защото не е моментът. Не сега. Не тук и не така. Стисвам волана с все сила. Колата се обръща. Затварям очи.
Отварям ги. Нищо не ме боли. Не се ориентирам къде съм. Но съм добре. Не съм сигурна какво се е случило. Дезориентирана съм. Но ми няма нищо. Чудя се дали така се чувстват хората, когато са умрели.
Ощипвам се. Надявам се да разбера каква съм. Боли ме. Констатирам, че все още съм си жива.
Обаче се намирам свита в кола, наподобяваща сапунерка. И не ми стига въздух. И се паникьосвам. И крещя. Искам си въздуха. Имам още неща за вършене. Не съм пяла пред публика. Не съм написала книга.
Трябва да отида още веднъж в Париж. Не съм чула някой да ми казва Мамо. Не съм била булка. Не съм се изплюла в лицето на някого. Не съм повишена в работата ми. Не съм спала на плаж. Не съм видяла края на "Дневниците на вампира"...
Разбирате ли, имам много работа на тая Земя. Не ми е време да умирам.
Стягам се. И започвам да си търся телефона. Само че не го откривам. Паникьосвам се отново. Но след секунда започвам да ровя между всички боклуци, които само баща ми знае какво правят в колата. Намирам го, но нямам обхват. А няма как да изляза от колата. Започвам да си вдигам ръката и да я местя с надеждата да намеря поне 1 чертичка. И успявам. Звъня на тате. И му казвам с възможно най-спокойния глас, че имам нужда от помощ.
Боже, толкова ми олекна , че за първи път от много време исках помощ от някого...
Минути.
Крещя "Помощ" и свиря с клаксон с идеята някой да ме чуе.
Чувам как минават коли наблизо, но никой не спира.
Чакам свита на кълбо в колата, а единият крак е опрян в тавана на колата, другият е подпрян на страничното стъкло...
Защо никой не идва и защо никой не ме чува?
Плача... самичка съм и плача от страх.
И чувам "Има ли живи?"
Казах АЗ. Но явно съм го казала на себе си.
Пак чувам "Има ли живи"
Вече крещя с все сила, че съм в колата. И ми няма нищо.......
