Някои хора се самосъжаляват, че животът приключва, като станеш на 40. Това звучи доста смешно за ушите на един 60- или 70-годишен човек например.
Всъщност от нас зависи животът не да свърши, а да започне на 40. За нас самите! До 40 гледаме да създадем кариера, жените да родят деца и/или да направят кариера, мъжете да създадат дом. Някак все се надбягваме с времето и бързаме ли, бързаме.
След 40 можем да забавим и да започнем нова страница от прекрасния и вълнуващ наш живот.
Всичко е възможно.
До 40 пробваме, до 40 се впускаме в различни и често ненужни приключения. Стараем се да угодим на другите, интересува ни отношението на хората, плащаме „данък обществено мнение“.
След 40 започваме да живеем за себе си. Интересуваме се от собствените си нужди, отпускаме се да следваме своя вкус и своите желания, без да се притесняваме, че ще разочароваме някого.
До 40 влагаме прекалено много емоции във всичко. Пръскаме нерви и енергия за неща, които не са важни. Но го разбираме по-късно.
След 40 разбираме по-добре истински важните неща в живота. Отделяме време за смисленото за нас. Малките удоволствия и радости. Дребните жестове. Времето за себе си. това са малките, но големи радости.
До 40 се чувстваме длъжни да живеем според очакванията на другите. Извиняваме се, че не отговаряме чуждите представи за поведение. Носим бремето на отговорността заради другите хора. Измъчваме се, че сме различни от това, което очакват от нас родителите, роднините, приятелите.
След 40 следваме пътя на сърцето си. Знаем, че който ни обича, ще ни приеме такива, каквито сме. Вярваме в себе си и собствените си сили. Приемаме се такива каквито сме. Разбираме най-сетне, че само ако харесваме и уважаваме себе си, можем да се чувстваме щастливи и в хармония със себе си и със света.
Цветелина Велчева
