Котките и кучетата могат да се чувстват самотни, депресирани и гневни

10 април 2019 г., 15:21
1142

Снимка: Morgentau / Shutterstock

"Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име Понго и Мисис Понго. (Мисис прибави името на Понго към своето след женитбата, но повечето хора й викаха само Мисис.) Те имаха щастието да притежават млада двойка човеци на име мистър и мисис Душкинг – мили, послушни и рядко умни, почти колкото кучета. Много разбираха от лай – например лаят, означаващ „Навън, моля!”, „Вътре, моля!”, „Побързайте с обяда ми!” и „Какво ще кажете за една разходчица?”. А когато не ги разбираха, често се досещаха – ако ги погледнеш изразително или ги подращиш с нетърпелива лапа. Както много други обичани хора, и те вярваха, че са собственици на кучетата си, вместо да си дадат сметка, че всъщност кучетата ги притежават. Понго и Мисис намираха това за трогателно и забавно и оставяха питомците си да си въобразяват, че са прави."

Доуди Смит, из "101 далматинци"

Може и да не сте чели „101 далматинци”, но все някога сте били притежавани я от някой нахален пес, я от добродушна котка или гладно папагалче (разместете прилагателните според случая). Аз лично съм горда собственост на три жълти мустакати царици и като такава – почетна котка.

А всеки, който е бил някога почетно животно, знае, че любимецът му е личност не по-малко от всеки друг член на семейството. Личност със своя характер, със своите особености и навици и – противно на това, в което ни убеждават много религиозни лидери – със своя душевност. Векове и хилядолетия човекът си пробива път през живота рамо до рамо с животното и се научава да го разбира, да общува с него и да си съжителстват. Но разширяването на собствената ни среда за живот постепенно изтласка косматите и пернатите ни приятели някъде по периферията на битието и последният им бастион стана... собственият ни хол.

Кучето, котката и папагалчето се оказаха мохиканите, които оцеляха в борбата за територия. Приемаме ги за даденост до такава степен, че рядко се замисляме – а комфортно ли им е? Добре ли се чувстват в една толкова нетипична за видовете им среда? Нужно ли им е нещо друго освен редовната паничка с храна и разходката след вечеря? Вижте само поговорките ни – „Ще му мине като на куче”, „Котките имат девет живота”... Свикнали сме да мислим, че животните се оправят сами с проблемите си. Но така ли е наистина? През последните години ветеринари от по-„глезените” нации започнаха да се вглеждат в нещо, което за повечето от нас още

звучи наистина като глезотия – животинската психика.

Често се случва да намираме животното си нетърпимо заради някакво странно поведение, което руши комфорта ни и статуса на дребосъка като уютен домашен аксесоар. Котката пишка в обувките на гостите, кучето лае нетърпимо, папагалът си скубе перата със самоубийствена ярост...

А питате ли се защо е така? Единственият начин на животното – както и на малкото дете – да сподели с вас, че нещо не е наред, че нещо страда, е като действа. Американската ветеринарка и експерт по четиринога душевност Карол Уилбърн се е специализирала най-вече в терапия на стопаните. Нейната цел е да обясни адекватно на стресираните хора, че любимото им животно говори на собствен език за своите си животински тревоги. И най-важното – този език може да бъде разбран.

„Когато се преместите в нов дом или в дома ви се появи нов човек, котките и кучетата може да се почувстват самотни, депресирани или гневни – пояснява тя. – При много животни наблюдаваме и симптоми на посттравматичен стрес – след операция например или след сериозна жизнена промяна.

Всичко това се изразява в необичайно поведение

– те отказват храна или ходят по нужда на „грешните” места, нападат хора или животни и съсипват мебелите.”

Един от необичайните случаи на Уилбърн получава и необичайно разрешение. Котката на една от клиентките й започва неудържимо да „плаче” след сватбата на стопанката си. Месеци наред животното изпада в пристъпи на вой и мяукане и буквално побърква хората около себе си. След като разпитва клиентката за ситуацията и промените в живота й, терапевтката осъзнава, че вероятно животното се чувства изоставено и ревнува. Препоръката й би смаяла не един българин – тя съветва жената да купи “кенгуру” за бебе и да разнася писаната близо до гърдите си, когато върши къщната работа. Чудно, но чудото става – след период на преустановяване на близостта котката се успокоява и приема новия съпруг.

Ревността може да се изразява и по друг начин – в дребни отмъщения като ходене по нужда в обувките или върху леглото например, или категоричен отказ от ласки, достоен за капризна кокетка. Не мислете, че животното битува в свой свят на „долния етаж” на апартамента – не, то живее във вашия свят и участва както може. Усетите ли нещо необичайно, съветът на психолозите е прост – засилете лъча на вниманието и нежността към своя домашен любимец, приобщавайте го към компанията, която го кара да се чувства пренебрегнат, и рано или късно мирът вкъщи ще се възстанови. Прост пример от собственото ми котило – когато Златка роди своите две котенца, тя се превърна в ревнива майка героиня, която привидно не допускаше никого до малките си – фучеше, цупеше се и пишкаше неудържимо върху килима.

На пръв поглед – майчински инстинкт за защита на потомството.

Постепенно обаче стана ясно, че не сигурността на котенцата е това, което я тревожи. Когато им обръщахме внимание, тя вперваше по човешки тъжен поглед в нас, след което изпълняваше един и същи номер – тръскаше се и обръщаше демонстративно гръб на дразнещата гледка. Или тикаше нос под ръката ми, галеща котенцата, и поемаше ласката върху себе си. Стана ясно, че се чувства отхвърлена – това са нейните котенца, обаче тя е нашето коте, искаше да каже тя. Когато с малко усилия всяка игра и нежност бе разпределена равномерно между трите (животните имат невероятно чувство за справедливост), нервите се уталожиха, прахът се слегна и днес вече Златка посреща всяко внимание към чедата си с кротко мъркане.

Животинските психолози предупреждават и че - също като хората - много животни имат фобии. Забелязали ли сте например, че кучето ви се крие под одеялото при всяка гръмотевица? Нови проучвания показват, че това е генетично наследена фобия, която някога е предупреждавала предците им да потърсят сигурно място пред буря. Някои породи са по-склонни към такива тревоги – смелата немска овчарка е една от тях. Проблемът в случая е, че необяснимият страх от някакъв стимул – това може да е тъмна стая, резки жестове, чужди любимци, определени миризми – може да отключи агресия у животното. Когато не знае защо е изплашено или кой е виновен,

то може да стане склонно да напада панически най-близкото до себе си –

често пъти самите вас, а понякога – самото себе си (като се ръфа или блъска в стените например). Какво да правим? Общуването отново е едно от най-добрите решения, макар че не всеки от нас има нервите да потупва успокояващо изнервения пес, особено когато стане нападателен. Специалистите препоръчват обаче и някои трикове. Например разсейващата игра – когато животното се изплаши, привлечете вниманието му с някакъв стимул – хвърлена пръчка, дърпане на въже или игра с топка. Добре е тя да започне, преди паниката напълно да е обхванала животното. Следете за признаци на тревога – рязко повдигната глава, наострени уши, скимтене. Добре ще е и да угадите какво точно тревожи животното ви и да сте подготвени при наближаване на заплахата.

Ако това е невъзможно, устройте вкъщи удобни скривалища – някой непотребен килер, постлан с одеяло, или закрита кошница например. Това ще даде на любимеца увереността, че има къде да отиде, когато дойде страшното, и като цяло той значително ще се успокои. Специалистите по дресировка могат да предложат и тренировки за модифициране на поведението – те предлагат на животното малки приятни стимули всеки път, когато наближи голямата заплаха.

Постепенно то се научава – подобно на кучето на Павлов –

да свързва стреса с нещо приятно и страховете му отшумяват. Важно е обаче модифицирането да се извършва от добър специалист, защото иначе може повече да навреди, отколкото да помогне на любимеца ви.

Особено ценно е да се научим да разбираме езика на животните. За това не е нужна вълшебна люспа от златната рибка – необходимо е просто да изострим вниманието си към „думите”, с които се обръщат към нас – лай, мяукане, писукане, махане с опашка – и постепенно, с опити и грешки, да схванем какво се иска от нас.

Кучетата например имат няколко типа лай. Първият е от скука – той е много дразнещ и обикновено се решава просто като предложим някакво забавление на животното – игра или разходка. Лаят от страх е остър и пронизителен, понякога примесен със скимтене. Решението е социализиране – колкото по-добре познава песът вашия пощаджия, приятелите ви, кучетата от квартала, толкова по-уверено и смело ще се чувства. Най-лошото, което можете да направите в случая, е да наказвате псето за вокалните му изпълнения – това ще задълбочи проблема и ще го отдалечи от вас. Бъдете търпеливи. Всеки специалист по тренировка на кучета ще ви каже, че

наказанието за лай няма да отучи животното да лае –

то ще спре само временно. Вместо само да наказвате, предложете награда за добро поведение – така любимецът сам ще предпочете да бъде послушен.

Умолителният лай е най-лесен за разбиране – той е комбиниран с многозначителен поглед в очите и едва ли ще е трудно да отгатнете дали желанието на приятеля ви е за храна, внимание или разходка. Но внимавайте – понякога този лай може да означава здравословен проблем, за който непременно трябва да се обърнете към специалист ветеринар.

И в други случаи поведението на животното може да е знак, че нещо липсва за здравето му. Много домашни котки например имат неприятния навик да изгризват и унищожават саксийните растения. Това не е просто от лошотия – въпреки че са хищници,

котките имат нужда и от умерено количество зеленина за организма си.

В природата те пасат определени треви или си набавят важните компоненти от стомаха на плячката си. Това, което можем да направим ние, е да включим зеленчуци в менюто им, а за да удовлетворим инстинкта им да пасат – да осигурим специална саксия с котешка трева, каквато вече се намира в зоомагазините и у нас. Тя подобрява храносмилането и улеснява изхвърлянето на събраните в стомаха косми, които котката поглъща, когато се чисти. Освен това съставките й засилват усвояването на белтъчините и въглехидратите от храната на животното.

Вместо да се боим, че прекалено разглезваме любимеца си и му обръщаме неподобаващо на вида му внимание – у нас е почти срамно за животните да се полагат особени грижи и „виновниците” често се обвиняват, кой знае защо, в човеконенавистничество и асоциалност – нека дадем на животното, което сме приели в дома си, вниманието и уважението, което отделяме за всеки друг. Защото, вярно, котката днес е „досадничето” на дома, но нали сме хора – и товарим тази дума с толкова много положителни значения – защо да не се държим с животните човешки? Тогава, може би и дай боже, ще научим от безсловесния си приятел нещичко и за общуването с представителите на собствения ни вид.

Автор: Елена Панова

Коментари