The #NODSSUM docked @ Brest Sun 28th. Exciting science: 19 Nautile dives to 4700 m, more than 100 barrels imaged, sediment, biota & water filter, coring, fish traps... peek to photos & videos for a week here: www.swisstransfer.com/d/22d399c8-a... From tomorrow here: sdrive.cnrs.fr/s/t7jH3ofqfk...

[image or embed]

— Javier Escartín (@jescartin.bsky.social) July 2, 2026 at 12:31 PM

Втората половина на XX век се превръща в своеобразна златна епоха за ядрените технологии.

След опустошителното използване на атомното оръжие през Втората световна война човечеството открива и редица далеч по-мирни приложения на радиоактивния разпад. Ядрените електроцентрали, медицината, научните изследвания и индустрията започват бързо да се развиват под знака на новата атомна ера.

Но заедно с ядрената революция се появява и сериозен проблем – какво да се прави с хилядите тонове радиоактивни отпадъци, които това развитие оставя след себе си.

Решението: дъното на Атлантическия океан

За Европа решението тогава изглежда сравнително просто.

На дъното на Атлантическия океан има огромни пространства, които – поне според тогавашните власти – не се използват от никого и изглеждат подходящо място за подобни отпадъци.

Така между 1949 и 1982 г. в Атлантическия океан са изхвърлени над 200 000 варела с нискоактивни радиоактивни отпадъци с общо тегло над 150 000 тона. Повечето от тях са потопени на дълбочина между 3000 и 5000 метра (9840–16 400 фута).

В продължение на десетилетия никой не знае със сигурност какво се е случило с тях.

Сега учени се спускат до тези места с пилотируема подводница, за да проучат останките. Те установяват, че много от варелите са силно корозирали и разрушени, а съдържанието им вече изтича върху морското дъно.

Карта на местата в океана, където са изхвърляни ядрени отпадъци. (Masaqui/Wikimedia Commons, CC BY-SA 3.0)

Колкото и тревожно да изглежда това, подобно развитие не е непременно в разрез с първоначалния замисъл.

Какво всъщност означава „нискоактивен“ радиоактивен отпадък

Определението „нискоактивни радиоактивни отпадъци“, или LLW (low-level waste), в никакъв случай не означава, че тези материали са безопасни. Те могат да произхождат например от медицински или промишлени дейности и обикновено съдържат по-ниски концентрации на дългоживеещи радионуклиди.

Днес Международната агенция за атомна енергия препоръчва нискоактивните отпадъци да бъдат поставяни в надеждно защитени съоръжения и да останат изолирани поне няколкостотин години. В средата на XX век обаче правилата са били различни.

Тогавашните препоръки предвиждат контейнерите да достигнат морското дъно непокътнати и да останат херметично затворени поне докато се разпаднат краткоживеещите радионуклиди.

След това се е предполагало, че останалите вещества постепенно ще напуснат контейнерите и ще се разсеят в океанската вода.

Само че не всичко във варелите изчезва толкова лесно. Те съдържат сложна смес от радиоактивни вещества, сред които цезий-137, изотопи на плутония и тритий. Някои от тях могат да се запазят в околната среда в продължение на хиляди години.

След прекратяването на изхвърлянето на отпадъци през 80-те години на XX век интересът към тези места до голяма степен изчезва. Точното местоположение и състоянието на много от варелите остават неизвестни десетилетия наред.

NODSSUM тръгва по следите на потъналите варели

Преди няколко години ядреният инженер Патрик Шардон и морският геолог Хавиер Ескартин от Френския национален център за научни изследвания започват да си задават въпроса какво всъщност е станало с изхвърлените радиоактивни отпадъци.

Така се ражда NODSSUM – Nuclear Ocean Dump Site Survey Monitoring – интердисциплинарен проект, който обединява специалисти по ядрена физика, геология, океанография, биология и морска химия. Целта е варелите да бъдат открити и да се установи какво въздействие оказват върху заобикалящата среда.

Първата експедиция отплава през юни 2025 г. на борда на изследователския кораб L'Atalante. По време на мисията екипът използва автономния подводен апарат UlyX, който обследва морското дъно, картографира и заснема варелите. Успоредно с това учените събират проби от вода, седименти, риби и ракообразни от района.

Само за един месец те откриват и картографират 3355 варела.

Първата експедиция има предимно разузнавателна цел и за първи път предоставя на изследователите конкретни обекти, които да проучат отблизо.

През май 2026 г. екипът се връща.

Този път учените пътуват на борда на Pourquoi Pas? и използват Nautile – триместна пилотируема подводница, способна да се спуска на дълбочина до 6000 метра. В рамките на 20 спускания тя отвежда изследователите на повече от 4700 метра дълбочина, където те оглеждат варелите отблизо и събират проби непосредствено около тях.

Корозирали варели, превърнали се в убежище за морски живот

На пръв поглед състоянието на някои от варелите е обезпокоително.

Те са силно корозирали и разрушени, а от част от тях ясно се вижда как материал изтича върху пясъчното морско дъно.

Но именно тук експедицията прави неочаквано откритие – варелите са се превърнали в своеобразни малки оазиси сред иначе слабо населеното морско дъно.

По тях са се закрепили морски анемонии. Гъби, морски краставици, риби и други морски организми обитават пространството около варелите, а раците очевидно са особено привлечени от тези изкуствени укрития.

Това поставя учените пред неочакван въпрос. Варелите вече не са просто контейнери, от които бавно се отделят радиоактивни вещества в морската бездна. С времето те са се превърнали в част от океанската екосистема.

А оттук възниква и далеч по-важният въпрос: попадат ли радиоактивните вещества в организмите на животните, които живеят около тях?

Радиоактивността е излязла от варелите – но докъде достига?

Едно е сигурно – радиоактивни вещества са напуснали контейнерите. Инструментите на борда на кораба регистрират значителни количества кобалт-60 и ниобий-94, които изследователите могат пряко да свържат с изхвърлените отпадъци.

Цезий-137 и америций-241 също са открити в концентрации, значително по-високи от фоновите нива, които биха могли да се обяснят с атмосферните ядрени опити и ядрените аварии. Подобно радиоактивно замърсяване поставя сложни въпроси за това как различните изотопи се разпространяват и натрупват в природата.

Дали радиоактивните вещества се натрупват и в организмите на животните, които живеят върху и около варелите, все още не е ясно.

На пет места Nautile събира седименти, вода, организми и микробни общности непосредствено около варелите – включително проби от зони, които са в пряк контакт с тях. Учените вземат материали и от близки скалисти местообитания, за да могат да сравнят двете екосистеми.

В момента пробите се анализират, за да стане ясно дали и по какъв начин тези необичайни местообитания влияят върху организмите, които са ги превърнали в свой дом.

Съществуват обаче данни, че дори много високите нива на радиоактивност непосредствено около даден източник невинаги означават, че замърсяването се разпространява на голямо разстояние.

Скорошно изследване на потъналата съветска подводница Komsomolets установява концентрации на радионуклиди, които непосредствено около повредения реактор са стотици хиляди пъти над фоновите стойности. Само на няколко метра разстояние обаче те спадат рязко, тъй като радиоактивният материал бързо се разрежда в морската вода.

Екипът на NODSSUM наблюдава нещо сходно. Въпреки отчетливите радиоактивни сигнали около варелите нивата не са достатъчно високи, за да създадат сериозен риск за учените, които работят със събраните проби.

По Nautile и използваното оборудване също не са установени следи от радиоактивно замърсяване.

Това, разбира се, не означава, че отпадъците са безвредни – нито че трябва да очакваме нашествие от радиоактивни раци.

Но за първи път учените разполагат с подробна карта на хиляди варели и с проби, които могат да покажат какво действително се случва в непосредствена близост до тях.