Атлантическият и Тихият океан не са на едно и също ниво. Това звучи странно, особено като се има предвид, че световният океан представлява едно огромно свързано водно тяло. Как тогава е възможно единият океан да е „по-висок“ от другия?
Противно на интуицията, именно Тихият океан е с по-високо морско равнище от Атлантическия. Разликата варира в зависимост от редица океански и атмосферни условия, но по данни на НАСА Тихият океан обикновено е с около 20 сантиметра по-висок.
Причината се крие в самите свойства на водата. Водите на Тихия океан са средно по-топли, по-слабо солени и с по-ниска плътност — фактори, които водят до разширяване на обема. Към това се добавят океанските течения, постоянните ветрове и приливно-отливните сили, които на места буквално „натрупват“ вода по континенталните брегове. Дори гравитацията на континентите, островите и подводните планини оказва фино, но осезаемо влияние върху формата на океанската повърхност.
В действителност океанът далеч не е идеално равна повърхност — и тук не става дума само за вълни и приливи. В резултат на сложното взаимодействие между температура, соленост, циркулация и гравитация морското равнище може да се различава с до три метра в различни части на света.
Сателитните данни показват, че повишаването на морското равнище също не е равномерно в световния океан. Източник: NOAA/NESDIS/STAR
Тази неравномерност е обсъждана още при планирането на Панамския канал, но в крайна сметка се оказва второстепенен проблем. Истинските предизвикателства са съвсем други: суровият релеф, гъстите джунгли и блатата, пълни с болести, които се простирали по Панамския провлак. Именно тези условия в голяма степен довеждат до провала на френския опит за изграждане на канала между 1881 и 1889 година.
Проектът е оглавен от Фердинанд дьо Лесепс — човекът зад успешното построяване на Суецкия канал в Египет. Убеден, че и в Панама го очаква сходна задача, той планира изграждането на канал на морското равнище, без система от шлюзове. Това се оказва сериозна грешка.
За разлика от равнинния терен на Суец, Панама предлага комбинация от нестабилни почви и планински релеф. Инженерите не могат просто да прокопаят „река“ от единия океан до другия. Необходими са мащабни изкопни дейности, сложни дренажни системи и в крайна сметка — цялостно решение за преодоляване на релефа чрез язовири и шлюзове.
„Французите не са осъзнавали колко огромен и сложен е този проект. Било е като да се опиташ да съединиш два напълно различни свята“, казва Дж. Дейвид Роджърс, професор по геоложко инженерство, в интервю за HowStuffWorks през 2024 г.
Проектът в крайна сметка е изоставен. Работниците масово стават жертва на жълта треска и малария, а техническите трудности се трупат без реално решение.
През следващите десетилетия обаче Съединените щати се утвърждават като световна сила и виждат в канала стратегическа възможност. През 1904 г. те поемат инициативата и възобновяват строителството — този път успешно.
В основата на успеха стои сложна система от шлюзове, която издига корабите до езерото Гатун, разположено на около 26 метра над морското равнище. След преминаване през вътрешността на страната корабите биват спускани от другата страна с помощта на гравитационно подавана сладка вода.
Повече от век след завършването си Панамският канал остава едно от най-впечатляващите инженерни постижения в историята — макар че задачата би била далеч по-лесна, ако географията не бе толкова… упорита.
Източник: IFLScience
