Ние, хората, умеем да създаваме какво ли не, но историята показва, че не сме особено добри в намирането на разумни начини да се отървем от ненужното. Показателен пример са 200 000 варела с радиоактивни отпадъци, изхвърлени в Атлантическия океан между 1950 и 1990 г. Те са част от далеч по-мащабния проблем със замърсяването на Световния океан.

Грешките от миналото

Някога дълбоководното погребване на нискоактивни радиоактивни отпадъци се е смятало за приемливо решение. Според тогавашната логика те щели да останат затворени във варелите достатъчно дълго, за да изгубят опасната си радиоактивност.

Към 1975 г. обаче потенциалните вреди вече предизвикват достатъчно сериозно безпокойство, за да влезе в сила Лондонската конвенция, чиято цел е да защитава морската среда.

Конвенцията ограничава изхвърлянето на радиоактивни отпадъци в морето, докато впоследствие практиката не е забранена напълно. Проблемът е, че дотогава тя вече се прилага от десетилетия.

За да проследят последиците, учените периодично се завръщат в района в североизточната част на Атлантическия океан, където наблюдават състоянието на варелите и околната среда. През май тази година проектът NODSSUM, ръководен от Френския национален център за научни изследвания, се отправя на нова мисия, за да установи дали и по какъв начин отпадъците влияят върху дълбоководните екосистеми.

На борда на кораба Pourquoi Pas? се намират около 30 учени. С помощта на пилотируемия дълбоководен апарат Nautile, който е част от Френския океанографски флот, те извършват общо 20 спускания до дълбочина над 4700 метра.

Резултатите не са добри, но не са и толкова катастрофални, колкото би могло да се очаква.

Варелите се разпадат

Варелите вече се намират в напреднал стадий на разрушаване. Някои от тях са толкова силно повредени, че съдържанието им вече е изтекло в околната вода.

Ако трябва да бъдем справедливи, подобен развой винаги е бил част от първоначалния план от типа „нека изхвърлим радиоактивните си отпадъци в океана“. Това обаче съвсем не означава, че идеята някога е била добра. Вече знаем колко тежки могат да бъдат последиците от човешките отпадъци и че дори сравнително малки количества замърсители могат да застрашат морските животни.

Добрата новина е, че направените на място измервания показват, че общите нива на радиоактивност остават ниски, макар все пак да са по-високи от обичайното за този район. С други думи, замърсяване има, но засега то не е достигнало мащабите на сериозен радиационен инцидент.

Ниските измерени стойности позволяват на учените да боравят с пробите, без да се нуждаят от значителни мерки за радиационна защита. Сега материалите ще бъдат отнесени в лаборатория заедно с проби от водата, седиментите и живите организми. Целта е да се проучи по-подробно как радиоактивните вещества взаимодействат с околната среда и нейните обитатели.

Снимките показват, че върху някои от варелите вече растат и живеят различни организми. Това е поредното напомняне, че когато си търсят нов дом, дивите животни нямат човешката представа за това кое е отпадък. Подобно поведение е наблюдавано и при морски видове, които използват пластмасовите боклуци като убежища и места за живот.

Изгубено и намерено

Всичко това е тъжно напомняне, че макар да сме изследвали по-малко от 0,001% от океана, със сигурност вече сме оставили следите си в него. При спускания в различни части на Световния океан учените се натъкват на всевъзможни неочаквани находки – например издирването на корабокруширал съд, което, нека погледнем записките, в крайна сметка отвежда до купчина перални машини, както и странните ореоли, образували се около варели с химикали, изхвърлени край бреговете на Лос Анджелис.

Вероятно никога няма да успеем да извадим всички отпадъци, които сме изхвърлили в океана. А количеството им продължава да расте – според изследвания пластмасата в океаните може да се увеличи многократно през следващите десетилетия.

Но ако проучваме внимателно какво се случва с тези отпадъци с течение на времето, бихме могли да използваме наученото, за да създадем по-разумни и устойчиви начини за обезвреждане на всичко, което произвеждаме.

Източник: IFLScience; превод и редакция: Владимир Тодоров