Проучванията неведнъж са показвали, че преобладаващото мнозинство от хората искат да бъдат уведомени, ако са болни от рак.

Този дял е още по-висок при допитванията сред хора, които действително имат онкологично заболяване. Колкото и плашеща да е подобна диагноза, пациентите обикновено искат да знаят истината. До изненадващо неотдавна обаче лекарите рядко им я съобщавали. Общоприетата препоръка била тази информация да се премълчава.

Този подход бил заложен още в първия Етичен кодекс на Американската медицинска асоциация (AMA), който съветвал лекарите да се въздържат от „мрачни прогнози“. На медицинските специалисти се препоръчвало да споделят диагнозата с приятели или роднини на болния, но да я съобщават на самия него само ако това е абсолютно наложително.

„Животът на болния може да бъде съкратен не само от действията, но и от думите или поведението на лекаря“, гласял кодексът.

„Затова е свещен дълг да се избягва всичко, което би могло да обезсърчи пациента и да сломи духа му.“

През следващите десетилетия лекарите продължили да подкрепят тази практика на добронамерено укриване на истината.

По-добре да не ги разстройваме

Основният довод бил, че няма смисъл човек да бъде натоварван с новината, че умира. Но това далеч не било единствената причина. През 1966 г. учен, наблюдавал работата в болница за ветерани, установил още няколко фактора, които влияели върху решението дали диагнозата да бъде съобщена на пациента.

„Малцина лекари опознават достатъчно добре всеки неизлечимо болен пациент, за да преценят дали той иска да научи истината и дали е способен да понесе шока от нея“, се посочва в научната публикация. „Някои лекари просто смятат, че не биха се справили достатъчно добре с подобен разговор.“

„Други не казват истината, защото не искат пациентът да започне да разчита на тях за емоционална подкрепа или защото просто желаят да запазят спокойствието в отделението и да предотвратят евентуална сцена“, допълват авторите.

Проучване от 1953 г. сред 444 лекари установява, че едва 3 процента от тях винаги биха съобщили на пациента, че има рак. Други 28 процента заявили, че обикновено го информират, а 69 процента посочили, че никога или в повечето случаи не му казват истината за неговото състояние. Най-често изтъкваната причина била, че новината ще предизвика „неблагоприятна емоционална реакция“.

„Категорично съм против пациентът да научава, че има рак“, заявил един от участниците в анкетата. „За всички хора, независимо дали са интелигентни или не, думата „рак“ означава смъртна присъда. Дори понякога да срещнете пациент, който настоява да научи най-лошото и твърди, че това няма да му се отрази по никакъв начин, знанието за онова, което го очаква, все пак ще се отрази на психиката му.“

При проучване сред 219 лекари в Чикаго през 1961 г. 90 процента от участниците заявили, че обикновено не биха съобщили подобна диагноза на пациента. Понякога те дори променяли формулировката ѝ, за да не споменават думата „рак“, особено когато заболяването се смятало за неизлечимо.

Още тогава обаче вече имало научни данни, че огромното мнозинство от пациентите искат да получат тази информация. През следващите няколко десетилетия отношението на лекарите към диагнозата рак се променило коренно под въздействието на редица фактори.

Какво се променя?

Сред причините били нашумелите медицински скандали, като печално известния експеримент със сифилис в Тъскиги, както и по-мащабните обществени промени, които подтикнали хората да поставят под съмнение авторитетите.

„Дългогодишни обществени норми бяха преобърнати във всички сфери на живота, включително и в отношенията между лекаря и пациента“, се посочва в научна публикация по темата. „Отчасти заради няколко широко разгласени скандала се надигна нов призив хората да бъдат защитени от медицинската система.“

Разбира се, междувременно бил постигнат и напредък в лечението на онкологичните заболявания. Така лекарите вече можели да кажат на пациента, че има рак, без непременно да му разкриват в пълна степен тежестта на прогнозата. В това отношение положението може би не се е променило особено.

„Макар че 98 процента заявяват, че обикновено казват на неизлечимо болните пациенти, че ще умрат, 48 процента изрично посочват, че съобщават подобна прогноза само когато пациентът ясно е изразил желание да получи такава информация“, обясняват авторите на проучване от 2008 г. сред 729 лекари с опит в грижите за онкологично болни.

„Четиридесет и три процента заявяват, че винаги или обикновено дават медицинска преценка кога се очаква да настъпи смъртта, а 57 процента посочват, че понякога, рядко или никога не дават конкретен срок.“

По отношение на съобщаването на самата диагноза обаче бил постигнат значителен напредък. Лекарите започнали да изграждат по-скоро партньорски отношения с пациентите, отдалечавайки се от някогашното схващане, че „лекарят знае най-добре“. Когато проучването сред чикагските лекари било повторено през 1979 г., над 90 процента от тях заявили, че предпочитат да съобщават диагнозата рак на своите пациенти.

Въпреки това и днес продължават споровете колко информация е най-добре да се разкрива на пациентите. Да не говорим за етичното минно поле около въпроса дали изобщо е допустимо лекарят да ги лъже, дори ако смята, че така ще ги накара да се почувстват по-добре.