Моля, сър, аз искам още

Дикенс е изнасял лекции-четения на книгите си. Всъшност, той налага този стил на популяризация на романите си и това се оказва добра рекламна и търговска стратегия. Понеже бил нисък, той поръчал да му изработят специална малка катедра за тези четения, за да си помогне да има по-добра видимост към публиката. Ето я катедрата:

Ето бюрото, на което написва много от романите си:

Тук е изобразен именно в този стол на това бюро:

А това е тоалетката с огледалото, където се е гледал и разигравал като на театър ролите на различните герои в романите си, за да звучат естествени:

Своеобразно хоби на автора е събирането на различни столове, които са навсякъде из къщата и на които Дикенс е обичал да седи, за да мисли. Всеки стол има име, а някои имат дори и малка история. Ето част от любимите столове на Чарлз Дикенс.

В повечето стаи има по една камина, вече само с декоративни функции. Над тези камини са поставени книги на Дикенс, които сте поканени да вземете, да се настаните в някой ъгъл и да почетете толкова дълго, колкото ви се иска.

Страстта му към театъра датира от младежките му години, когото е искал да се пробва да стане актьор. Това не се е увенчало с успех, защото дори не успял да се яви на прослушването, но Дикенс запазил театралния си начин на мислене, който се е отразил на произведенията му. За това и те са така лесни за поставяне на сцена и екранизиране. С времето и известността Чарлз Дикенс вече можел да си позволи да се върне към първата си любов – театъра. Става патрон и спонсор на някои постановки, запознава се на едно прослушване с Елен Търнър. Тя е на 18, той е на 45. Запознанството някак си съвпада с раздялата му с Катрин. Времената са викториански, той има десет деца и думата „развод“ не съществува в речника на човек в неговото положение. Чарлз е всеивзестен защитник на морала, даже е патрон и управител на дом за проститутки, които търсят място обратно в почтеното общество. Той счита за лично постижение това, че на около 100 от тях наистина намират съпрузи, след като ги обучават да се справят със семейните задължения. Всичко това обаче никак не помага на обзелото го чувство към Елен. Те стават всеизвестна неофициална двойка през следващите 13 години, до смъртта на Дикенс, ден преди която той променя завещанието си и подсигурява финансово неофицилната си съпруга. Говори се, че са имали и дете, но то не е оцеляло. Дикенс е прекрасен пример за това, че човек и писател могат да са две различни личности, съществуващи едновременно в един субект. Двойните стандарти на живота му са изумителни. Той страстно защищава бедните деца в романите си, но живее по-скоро показно, богаташки и с голяма склонност към лъскавите видими знаци на заможността под формата на златни часовници в жилетката и дебели пръстени на всеки пръст. Прави тур в Америка, единствено за да повдигне въпроса за авторските права, които там никой не смята за нужно да му заплаща. От друга страна устройва и платени за слушателите, но безвъзмездни от негова страна четения на романите си. Така събира пари за благотворителност, най-вече за детски болници и за осъзнали се проститутки. Държи на религията, държи децата му да имат морални барометри адекватни на изискванията на доброто общество. Но тази религия пропуска да го стимулира да се погрижи за жената, която му е родила десет деца, нито го притеснява, когато живее незаконно с неприлично по-младата си любовница.

Ето единственият оцелял официален костюм, с който Дикенс е получил отличие от Едуард, Принц на Уелс в замъка Сент Джеймс.

А това са бръснарските принадлежности на писателя:

Това е леглото, в което е починал. Няколко години преди смъртта си Чарлз Дикенс претърпява катастрофа с влак, в който е пътувал с Елен и майка ѝ. Седем от осемте вагона на влака се преобръщат, висят и много хора загиват. Тримата по случайност се оказват в осмия вагон и се спасяват с много усилия с помощта на Чарлз. Той изважда двете жени през прозореца, след което помага и на много други хора. После се връща във вагона, за да вземе ръкописа, който е забравил там. Никога след тази случка той не е същия. Умира в къщата си в провинцията няколко години по-късно в това легло, което е докарано по-късно в музея в Лондон. Ето го:

Също както Нютон, Дикенс има посмъртна маска. Бюстът, който виждате, е изработен от скулптора Томас Уулнер на база тази посмъртна маска. Иронично, Уулнер дълго време искал Дикенс да му позира за бюст, но писателя все отказвал. След смъртта му Уулнер все пак прави бюста, като го боядисва черен.

Сега именно малки копия на този бюст може да се закупят в сувенирния магазин.

Музеят разполага с много приятно кафе с двор.

Този бюст е бил пред дома на писателя.

Това е надгробната плоча на Робърт Сеймур. Той е илюстратор на първия роман на Дикенс „Посмъртните записки на клуба „Пикуик„, който излиза ежемесечно във вестник. Сеймур бил погребан в Излингтън, но по една или друга причина там се стигнало до положение, че старите надгробни плочи били събрани наедно в църквата. Тогава инициативни хора се организирали и докарали надгробната плоча в музея „Дикенс“. Подходящо место за нея е именно двора на кафето, защото илюстрациите на романа са предимно на тема ядене заедно с добра компания.

Музеят не беше препълнен. Повечето посетители бяха предимно ученици, за които подобен тур е включен в учебната програма като задължителен. Сувенирният магазин е добре устроен.

Музеят е интересен за посещение, дори ако не сте почитатели на Дикенс. За почитателите препоръчвам допълнително тематичния парк на Дикенс тук.

В музея има чувство за история. Интересно да се научи повече за една личност, за която не се говори и пише всеки ден, но определено е колос в литературата. Имал е своите слабости, но слабости имат и всички, които не са оставили такова солидно литературно наследство като него.

Със сигурност книгите му не попадат в торбичката :“Има книги, на които кориците и гърбовете определено са най-добрата част.“ Творбите и героите на Дикенс ще останат, ще се четат и помнят. В претъпкания списък на литературната слава на нашата цивилизация това е постижение, с което не много хора могат да се похвалят.