Как ни възприемат кучетата – като господари или като родители?

В някои отношения обаче тази връзка поставя своеобразна философска дилема. Не знаем какво точно се е случило, когато преди хилядолетия кучетата за първи път са се приближили към човешкия огън. Но е сигурно, че през голяма част от историята повечето ни кучешки спътници са били работни животни. Помагали са ни в лова, в отглеждането на добитък, а понякога дори са работели в кухните — винаги в рамките на йерархия, наложена от техните човешки господари.

Днес картината е съвсем различна. Кучетата са глезени, носят ги в чанти, правят им ефектни прически и дори ги превръщат в телевизионни звезди. Но как изглежда всичко това от тяхната гледна точка? Възприемат ли ни като приятели? Като родители? Или все още сме просто техните господари — сякаш по силата на някакъв природен закон имаме право да ги направляваме с твърда, но любяща ръка?

И още по-важно: можем ли изобщо да разберем какво наистина се случва в ума на едно куче?

Какво прави връзката между човека и кучето толкова специална?

Няма спор, че кучетата заемат особено място в общото сърце на човечеството. Но си струва да си припомним колко дълбока е тази връзка. Посочете предмет и кучето ви ще проследи погледа и жеста ви, за да види какво му показвате — разбиране за намерение, което дори най-близките ни родственици, шимпанзетата, не успяват да демонстрират по същия начин.

Това разбиране работи и в обратната посока. „Как изглежда щастлива птица? А тъжен лъв? Не знаете. Но езика на кучетата го разбирате“, пише през 2018 г. авторът и журналист Джефри Клугер. „И както при първия ви човешки език, дори не ви се е налагало съзнателно да го учите. Израснали сте в свят, в който кучетата са навсякъде, и просто сте започнали да ги разбирате.“

Още по-удивително е, че макар на ДНК ниво кучетата все още да са почти неразличими от вълците и тяхната еволюционна история — митохондриалната ДНК на двата вида е 99,9 процента идентична — връзката между човека и кучето не може да бъде възпроизведена със сродните им диви животни.

Опити определено са правени. В проучване от 2015 г. върху хормоналните основи на човешката привързаност към кучетата изследователите установяват, че галенето, говоренето и взирането в очите на кучето предизвикват силно повишаване на нивата на окситоцин както при човека, така и при животното. Същото не се наблюдава при няколкото питомни вълка, включени в изследването: след галене и говорене при тях не е отчетено подобно увеличение на хормоналните нива. А директният поглед в очите на вълк е по-вероятно да провокира нападение, отколкото прилив на нежност — при този вид това е ясен сигнал за агресия.

„Това е невероятно откритие“, казва тогава пред Science Magazine Брайън Хеър, експерт по кучешко познание от Университета Дюк в Дърам, Северна Каролина, който не участва в изследването. „То подсказва, че кучетата са присвоили човешката система за изграждане на привързаност.“

Възприемат ли ни кучетата като приятели или като семейство?

Всички тези разговори за окситоцина вероятно вече ви напомнят за друг тип връзка: тази между майката и детето. Неслучайно окситоцинът понякога е наричан „хормонът на любовта“. Той свързва родителите с децата им, помага ни да създаваме приятелства и да се доверяваме един на друг, а при щастливо стечение на обстоятелствата участва и в някои от най-приятните човешки преживявания.

Ако привързаността към домашните ни кучета също освобождава този хормон, означава ли това, че кучетата ни възприемат като свое семейство? В обратната посока това сякаш е очевидно — достатъчно е да погледнем всички публикации в социалните мрежи за „косматите бебета“. Обличаме кучетата си в малки дрешки, даваме им умилителни имена като Трикси Лайлай или Фред, харчим хиляди долари годишно за тях и скърбим дълбоко, когато загубата на куче се окаже болезнена колкото загубата на близък човек.

Но вярно ли е същото и в обратната посока? Може би не съвсем. Както отбелязва психологът Джесика Олива пред Science Magazine, галенето и гледането в очите не се случват във вакуум. Напълно възможно е кучетата да са очаквали храна или игра със своите хора — а и двете преживявания също могат да повишат нивата на окситоцин.

И все пак отговорът вероятно зависи от това как разбираме думата „родител“. Уникалната връзка между куче и човек не се проявява само в посочването с пръст и в прословутия умолителен кучешки поглед. Кучетата се доверяват на своите двукраки спътници и зависят от тях по начин, който не е характерен дори за много други домашни любимци.

„Възрастните кучета се държат към хората, които се грижат за тях, така както човешките деца се държат към родителите си“, казва през 2013 г. Лиса Хорн от Института за изследвания „Месерли“ към Vetmeduni във Виена. Малко преди това тя ръководи изследване върху т.нар. „ефект на сигурната база“ при кучетата — явление, познато най-вече при малките деца, които се нуждаят от присъствието на родителите си, за да се чувстват уверени и емоционално защитени.

Това не е единственият начин, по който кучетата напомнят на деца в отношенията си с хората. „Те се опитват да разберат от изражението на лицето какво искат хората“, казва пред NBC през 2020 г. Карло Сиракуза, доцент по клинична поведенческа медицина и директор на службата за поведение на животните към Училището по ветеринарна медицина на Университета на Пенсилвания. „Опитват се да преценят колко вероятно е да получат нещо за ядене, вместо да бъдат наказани. В това отношение са като малки деца.“

Възприемат ли ни кучетата като господари?

А какво да кажем за другата възможност? Все пак кучетата произлизат от вълци — животни, които често свързваме с йерархични структури. Възможно ли е нашите кучешки приятели изобщо да не ни виждат като приятели или като „космати деца“, а като добронамерени господари? Като свои алфи? Или дори като някакви безкосмести двукраки божества?

Това поне изглежда малко вероятно. Първо, самата идея, че вълчите глутници се ръководят от „алфа“ мъжкар или „алфа“ двойка, отдавна е сериозно оспорена. Такава роля просто не съществува в кучешкото съзнание по начина, по който дълго време сме си я представяли, за да може човешкият стопанин да я заеме.

От друга страна, във връзката между човека и кучето очевидно има неравновесие на властта. Малко вероятно е да лишите собственото си дете от храна, докато не изпълни някаква ненужна задача за вас, но подобен подход все още присъства като стандартен съвет в някои ръководства за обучение на кучета. И днес кучетата работят — пасат животни, теглят шейни и пазят човешките си стопани. Това са отговорности, които, надяваме се, не бихте поверили на малко дете, колкото и „кучешки“ да се държи то понякога.

Но по-важният въпрос е друг: как се чувстват самите кучета в тази роля? Отговорът вероятно е: доста добре. При пастирските породи например инстинктът за подкарване на стадото е толкова силен, че отегчени млади кучета понякога се опитват да „пастирстват“ собствените си стопани. Ако това е връзка между господар и слуга, тя очевидно е доста необичайна — и явно не е непременно неприятна за кучето.

Мама, татко или господар?

И така — кое е вярното? Вижда ли ви Фидо като свой собственик? Като господар? Или като мама или татко? Това е труден въпрос, не на последно място защото твърде малко кучета говорят английски.

От друга страна, кому е нужен английски, когато разполагаме с функционален магнитен резонанс? Проучване от 2020 г. установява, че когато на кучета бъде показана снимка на техния стопанин, в мозъка им се засилва активността в области, свързани с обработката на емоции и привързаност. А когато лицето на стопанина изразява радост, се активират и зоните, свързани с възнаграждението. Очевидно за нашите малки космати приятели ние сме специални.

Но точно колко специални — това е въпрос, върху който може би не си струва да се замисляме прекалено дълго. Макар да няма особено съмнение, че вашето куче ви обича като осиновителна майка или баща, от гледна точка на вида като цяло може би хората просто са се оказали правилният партньор в правилния момент.

Кучетата имат „необичайно силна готовност да изграждат дълбоки емоционални връзки с почти всичко, което срещнат по пътя си“, казва пред The New York Times Клайв Уин, психолог от Държавния университет на Аризона, който специализира в поведението на кучетата. И както показват редица изследвания, обектът на тази привързаност не е задължително да бъде човек. Кучета, отглеждани с кози или овце, се привързват към тях; има и случаи, в които кучета изграждат силна връзка дори с миниатюрни пингвини.

„И те запазват тази способност за привързване през целия си живот“, обяснява Уин. „Освен това имат желание и интерес да общуват с непознати.“