За първи път в историята НАСА ще получава сигнали от разстояние един светлинен ден
Представете си, че изпращате съобщение на партньора си и трябва да изчакате цели два дни, за да получите отговор. Не защото интернетът е бавен или човекът е решил да ви игнорира, а защото дори светлината не може да измине разстоянието между вас по-бързо.
Досадно, нали? Това вече е реалността за екипа на една от най-забележителните космически мисии в историята.
На 18 ноември 2026 г. „Вояджър 1“ ще стане първият обект, създаден от човека, който е достигнал разстояние от един светлинен ден от Земята. Това означава, че на радиосигналите, които се движат със скоростта на светлината, ще им бъдат необходими цели 24 часа, за да стигнат от сондата до нашата планета.
И всичко това благодарение на един космически апарат, изстрелян преди близо половин век.
Как планетите помогнаха на „Вояджър“ да стигне толкова далеч?
За да разберем как „Вояджър 1“ е успял да измине толкова огромно разстояние, трябва да се върнем няколко десетилетия назад.
В края на 50-те години учените започват да осъзнават възможностите на т.нар. гравитационна асистенция. При тази маневра космически апарат използва гравитацията и орбиталното движение на планета, за да промени скоростта и посоката си спрямо Слънцето.
На практика апаратът може да получи малка част от орбиталния импулс на планетата, без да изразходва големи количества от собственото си гориво. Планетата също претърпява промяна в движението си, но заради огромната ѝ маса тя е практически незабележима.
През 1973 г. НАСА изстрелва „Маринър 10“, който става първият космически апарат, използвал подобна маневра в междупланетна мисия. На 5 февруари 1974 г. той преминава край Венера, възползва се от гравитацията ѝ и продължава пътя си към Меркурий.
Така се поставя началото на нов подход към изследването на Слънчевата система.
Възможност, която се появява веднъж на 175 години
През 70-те години на миналия век се открива рядка възможност, която учените просто не могат да пропуснат.
Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун се подреждат по начин, който позволява на космически апарат да премине последователно край тях, като използва гравитацията на всяка една планета, за да достигне следващата.
Подобна благоприятна конфигурация се появява приблизително веднъж на 175 години.
Източник: Beyond Space / Shutterstock
„Мисията „Вояджър“ е проектирана така, че да се възползва от рядко геометрично подреждане на външните планети в края на 70-те и през 80-те години, което позволява четири планети да бъдат посетени с минимален разход на гориво и за възможно най-кратко време“, обясняват от НАСА.
„Това разположение на Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун позволява на космически апарат, следващ определена траектория, да преминава от една планета към следващата, без да се нуждае от мощни бордови двигателни системи.“
През 1977 г. в Космоса поемат два апарата. „Вояджър 2“ е изстрелян на 20 август, а „Вояджър 1“ – на 5 септември.
Въпреки името си „Вояджър 1“ стартира втори, но следва по-бърза траектория. Той посещава Юпитер и Сатурн, докато неговият близнак продължава към Уран и Нептун.
Двата апарата не спират да се движат и след приключването на основните си мисии. През август 2012 г. „Вояджър 1“ преминава хелиопаузата, границата на хелиосферата, и навлиза в междузвездното пространство. „Вояджър 2“ постига същото през ноември 2018 г.
Това обаче не означава, че сондите са напуснали напълно Слънчевата система. Те все още са далеч от външните граници на облака на Оорт, който се намира под гравитационното влияние на Слънцето.
Един светлинен ден от Земята
На 18 ноември 2026 г. в 12:16:07 ч. българско време „Вояджър 1“ ще достигне разстояние от точно 25,9 милиарда километра от Земята.
Това е разстоянието, което светлината изминава във вакуум за едно денонощие.
За сравнение, светлината достига от Луната до Земята за приблизително 1,3 секунди, а от Слънцето до нашата планета – за около 8 минути и 20 секунди.
Дори сигналът от Марс, чието разстояние до Земята непрекъснато се променя, обикновено се нуждае от между 3 и 22 минути, за да достигне до нас.
При „Вояджър 1“ вече говорим за цели 24 часа.
Има нещо едновременно възхитително и леко обезсърчаващо в този факт. На космическия апарат са му били необходими 49 години, два месеца и 11 дни, за да измине разстояние, което светлината преодолява за един-единствен ден.
При това сондата се движи с приблизително 61 000 километра в час.
Благодаря ти, светлина, че ни напомняш колко сме бавни!
Как НАСА продължава да общува с апарат на подобно разстояние?
За връзката с „Вояджър 1“ отговаря Deep Space Network, международната мрежа от огромни радиоантени на НАСА. Тя включва комплекси в Калифорния, Испания и Австралия, чието разположение позволява проследяването на космическите апарати, докато Земята се върти около оста си.
Инженерите изпращат команди към сондата посредством радиосигнали и получават обратно информация за нейното състояние и измерванията на научните ѝ инструменти.
Източник: joshimerbin / Shutterstock
От 18 ноември обаче една команда ще пътува поне 24 часа до „Вояджър 1“, а отговорът ще се нуждае от още толкова, за да се върне на Земята.
Това означава, че дори при незабавна реакция на апарата инженерите ще трябва да изчакат най-малко 48 часа, за да разберат дали изпратената команда е изпълнена успешно.
Това не е особено удобно – особено ако нещо се обърка. Но точно с такива ограничения екипът на мисията се справя от десетилетия.
Колко живот остава на „Вояджър 1“?
Въпреки възрастта си космическият апарат продължава да изпраща ценна научна информация от междузвездното пространство.
Задачата му обаче става все по-трудна.
За разлика от космическите апарати, които разчитат на слънчеви панели, „Вояджър 1“ получава електроенергия от радиоизотопен термоелектрически генератор. Той преобразува топлината, отделяна при радиоактивния разпад на плутоний-238, в електричество.
С течение на времето мощността му постепенно намалява. Според НАСА двата апарата губят приблизително по 4 вата електрическа мощност годишно.
За да удължат живота на мисията, инженерите постепенно изключват отоплителни системи и научни инструменти.
На 17 април 2026 г. НАСА изключва и инструмента за изследване на нискоенергийни заредени частици на „Вояджър 1“. Така към момента работят само два от научните му инструменти: магнитометърът и системата за изследване на плазмени вълни.
И двата продължават да предоставят информация за условията в междузвездното пространство – област, която човечеството едва сега започва да изследва непосредствено.
Колко дълго ще продължи това? Всичко зависи от оставащата енергия и техническото състояние на апарата.
Към звездите
Дори след окончателното прекратяване на комуникацията със Земята „Вояджър 1“ ще продължи своето пътешествие.
На борда му се намира прочутата Златна плоча, своеобразна капсула на времето, създадена по инициатива на екип, ръководен от Карл Сейгън.
Тя съдържа 115 изображения, природни звуци, музикални произведения и поздрави на 55 езика, които разказват за живота и културата на Земята.
Сред музикалните произведения има и българско участие – народната песен „Излел е Дельо хайдутин“ в изпълнение на Валя Балканска.
Апаратът отнася това послание все по-далеч в Космоса, без да знаем дали някога ще бъде открито от друга цивилизация.
Един ден дори Слънцето вече няма да бъде най-близката звезда до „Вояджър 1“.
„Вояджър 1“ се движи в посока към звезда, която се намира на повече от 17 светлинни години от Земята - AC +79 3888, известна още като Глизе 445“, обясняват от НАСА.
Очаква се след около 40 000 години апаратът да премине на разстояние приблизително 1,7 светлинни години от нея.
А дотогава ще продължи да се носи през междузвездното пространство, все по-далеч от планетата, на която е създаден.
На добър път, малки приятелю.
Превод, редакция и научнопопулярна разработка: Владимир Тодоров
По материали на IFLScience, NASA – Voyager Mission и NASA – Voyager 1: What Is a Light-Day?.













