21. век не остана по-назад и пое по още по-нов път. Целта е чрез нови технологии да се контролира производството на храни и суровини и да се разрешат проблеми като борбата с вредителите, гладът в по-бедните махали на Земята, витаминната недостатъчност и дори разпространението на някои заболявания.

Научните открития, на които се основава

технологията за въвеждане на чужди гени във вече съществуващи организми, датират от началото на 70-те години на миналия век. През 1972 г. Станли Норман Коен и Хърбърт Бойер публикуват труда си „Биохимичен метод за въвеждане на нова генетична информация в ДНК на маймунски вирус 40”. Този и следващи трудове описват различни техники, чрез които да се изолират и допълват гени или ДНК сегменти, които след това да се имплантират в чужди клетки. През 1975 г. националните институти по здраве и по медицина в САЩ постановяват, че работата по генното модифициране трябва да продължи и един ден да излезе извън лабораториите,  при съответните мерки за гарантиране на здравето на хора и животни и чистотата на околната среда.

За човешкия организъм модификации не се предвиждат. Почти по същото време обаче в Америка започват да излизат трудове като „Генетична терапия за лечение на болестите при човека?” на Тиодор Фридман и Ричард Роблин. Те прокарват идеята, че някои заболявания могат успешно да се третират чрез въвеждането на коригираща генетична информация в човешките клетки посредством вируси. Основната форма на този вид терапия е дезактивирането на вирусната ДНК и подмяната й с човешка, която след въвеждането в болните тъкани се възпроизвежда и „заразява” организма с информация, която да му помогне да се справи с болестта. Смята се, че тази терапия е най-удачна при болести, причинени от един-единствен ген, като хемофилията, мускулната дистрофия и анемията, но по-съвременни проучвания будят надежди, че тя ще може да лекува и рак. Практически този подход не се различава съществено от подхода при ГМ растенията и животните. Етическите дебати и няколкото смъртни случая обаче засега го държат в лабораториите и съвсем рядко позволяват прилагането му в клиниките.

Генното инженерство използва гени от подобни или съвършено различни видове, които се въвеждат в генома на избрания вид с цел да предизвикат нови характеристики в поведението му. Така генетична информация може да се прехвърля от микроорганизми към растения, от цветя към животни и прочее. Технологиите, чрез които това става, се развиват и допълват постоянно. Одобрените в момента за България и ЕС включват вкарването на нуклеинови молекули, произведени извън организма, във вируси или други носители и включването им в организма приемник, в който те могат да се размножават; директно въвеждане на генетичен материал чрез инжектиране; клетъчно сливане и техники за получаване на хибриди, при които живите клетки с нови комбинации от наследствен генетичен материал се създават чрез сливане на две или повече клетки по лабораторен път. Интересно е да се отбележи, че за генетична модификация не се смятат мутациите, предизвикани чрез облъчване или с химично въздействие. Тази технология носи потенциални опасности, тъй като организмът задържа известно време радиацията, а ефектите й върху човека и природата са много по-малко изучени, отколкото тези при другите технологии за модифициране.