Да поговорим за българските романисти: Димитър Димов

13 август 2019 г., 12:06
1137

Shutterstock

Димитър Димов е един от най-видните ни белетристи от 50-те години на 20.век. Това, което определя високото му място в българската литература, са нововъведенията, които той прави. Димов разкрива образа на един нов тип жена, непознат за нашата литература до този момент – жената бездна, фаталната жена, която не може да бъде напълно опозната от другите. Той се интересува от тъмното в човешката душа, неслучайно го определят като поет и философ на трагичното в живота. Романът „Тютюн“ е неговият трети роман. Появява се през 1951 г., оставяйки дълбока следа както сред читателските кръгове, така и в социално-политическото битие на България. Той разтърсва литературните среди до такава степен, че е подложен на яростна критика от неговите критици, начело с Пантелей Зарев, литературен критик, академик, бивш председател на Съюза на българските писатели, народен деятел на културата. Романът е определен като „еротичен”, буржоазен, като чуждо явление, като вреден за морала на българското общество. На писателя се „препоръчва” да го преработи, което Димов прави не без вътрешна борба. Новото преработено издание се появява през 1954 г. Днес и двете издания имат стойността на оригинал.

Предлагаме ви някои незабравими цитати от романа „Тютюн”.

  „- Ти говориш постоянно за пари... Баща ти трябва да е много беден – съчувствено забеляза тя.

- Да, варварски, ужасно беден!... едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.”

  „Но татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките между много неща, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му да печели пари. Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори. Така щеше да протече истинският, младият, пълният му живот. А после?... После нищо. После и той щеше да се превърне като татко Пиер в уморен, стар човек и да намери жена, подобна на Зара. Татко Пиер беше напълно уверен, че животът на хората не можеше да протече по друг начин.”

„Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата й не зарастваше. Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си.”

„Никотиана” е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.”

„Той отново седеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер Борис щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!...”

„Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.”

„... Ирина се сгуши върху дивана, гледайки пред себе си с пусти очи. Борис седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Сега тя не  усети противната миризма на коняк, но чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”

  „И като я гледаше такава, той разбра, че тя бе станала вече неуязвима и че тъкмо когато изпитваше най-голяма нужда от съществото й, нямаше никаква власт над нея.”

„Всичко започваше и свършваше с „Никотиана”, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора...”

„И така, „Никотиана” приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари... Тя убиваше не само работници, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно и противочовешко.”

„Пирът на живота ги бе отегчил. От дванадесет години удоволствия бяха останали само ледена скука и чувство за празнота, която не можеше да се запълни с никаква цел, с никаква привързаност и никакво човешко вълнение.”

Автор: Цветелина Велчева

Ключови думи:
Коментари