Бунтовниците от третия спътник. Част № 1. Фантастика.

         Беше една спокойна вечер на борда на космическия кораб Nissan. Аз седях в каютата и пушех лула, а Ким и Палма шетаха из кухнята. Рорри беше излязла из кораба със сина ни Джейсън, а извънземната котка Поки майстореше нещо в малкото хале до каютата. Намирахме се на космодрума край Научния център на драконите на планетата Orixon 2. Бях се замислил по своите неща, предимно спомени от миналото. Тази вечер нямах дежурство на мостика, седях си до камината и се радвах на миговете спокойствие. По някое време в каютата дойдоха Браун, Никита и Джейн. Браун ме погледна и тримата се разположиха при мене край камината.

        - Какво се чува, ще ходим ли скоро на мисия?… - попита Джейн.

        - Имаме почивка няколко дни… - казах аз, а Джейн ми се усмихна закачливо и каза:

        - Да отворим бутилка джин?…

         Аз кимнах, а Ким се появи с бутилката джин и попита:

        - Кога сте на дежурство?

        - От полунощ… - каза Джейн.

         В каютата беше приятно и уютно с меката светлина и тихата музика. На планетата на драконите ние нямаше от какво да се притесняваме, не както щом сме на мисия… Времето сякаш беше спряло. Пийвахме джин и пушехме лула тютюн, а Поки по някое време завърши майсторенето си и дойде при нас. Тази извънземна котка беше станала любимка на кораба ни. Откакто завърши ремонта на малкия си кораб, Поки обичаше да изчезва от време навреме, а като се върнеше ни разказваше за приключенията си . Тази вечер на борда на нашия кораб  Nissan  екипажа от 200 войника почиваше, освен дежурните и охраната, а ние- 40 души, екипа алфа обмисляхме нова мисия. Нашият инструктор- дракон с името Флу ни беше предложил за обсъждане над десет различни мисиии, из между които ние трябваше да си изберем… Нашият кораб беше едно изключително съоръжение,проектирано съвместно със драконите. На борда бивахме някъде около 300 души в зависимост от гостите си. Бяхме ходили само на няколко мисии през “портала на измеренията”, който диспечерите ни отваряха в различни точки от галактиката. Последния път едва не попаднахме в капана на основните си врагове- пасарите (човекоядни чудовища, които изключително бързо се размножават). Тогава ние се бяхме оттеглили само един час, преди капана да се задейства…

         Вечертта продължаваше, а ние  десетимата, всички от екип алфа обмисляхме мисия след мисия. Имахме срок от 48 часа да изберем дестинацията. Не бяхме мързеливи, нито страхливи, но кой се разделя лесно със спокойствието си. Цялото ни финансиране беше поверено на драконите, а това ни задължаваше да ходим по мисии и  да не се замисляме за пари…  Браун и двете му мацки ни оставиха някъде към девет часа, а ние с Ким излязохме на терасата на каютата. Въздухът беше богат на озон и се сипеше дъжд. Температурата беше към 5 градуса.  

        - Какво ще правим тази вечер?… - попита Ким.

        - Да идем да поплуваме!… - предложих аз. Бордовия басейн беше част от луксовете на този кораб. Точно до него беше пък оранжерията и барчето. Докато слизахме със асансьора към нивото на басейна из кораба забелязахме да се провежда учение. Нашият командир- Манхатън беше пределно строг. На басейна имаше към двайсетина души, а водата беше с приятна температура. Поплискахме се наволя, нещо което повдигаше и настроение и общото физическо състояние. Като излязохме от водата, около час след това, Палма ни чакаше на бара с чаша джин в ръката:

        - Можеше да ме извикате и мене!… - каза тя, а Ким се нацупи, докато навличаше униформата си със всички неща по нея и особено гайвъра (разгръщащ се скафандър, голям колкото табакера). Седнахме отново на чаша джин, а присъстващите около нас правеха точно същото- обсъждаха предстоящата мисия, за която още нямаше взето решение. Аз отново потънах в собственните си мисли, с неизменната лула в ръка и автомата калашников до мене, а Ким и Палма се бяха зазяпали в екраните на ръцете си и предимно размишляваха. По- късно тримата излязохме пред кораба и прекосихме площадката за кацане. В близкия парк беше изключително приятно след дъжда. Тук се разхождаха както дракони, така и земляни от нашите сили. Тримата небързахме за никъде, макар леко да се притеснявахме от избора си на мисия, а нашите гласове при този избор можеха да са решаващи… 

         На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким вече вареше сутришното кафе. Скоро в каютата се затопли и стана приятно и уютно. Навън валеше проливен дъжд, а из кораба се провеждаше учение. Седнахме със Ким край камината. Другите още спяха.

        - Какво ще правим днес, Алекс?… - попита тя,

        - Днес ще избираме мисията!… - казах аз. Кафето беше ароматно и силно, а лулата която запалих ми върна бодрото настроение. Днес можеше и да тръгнем на мисия, веднага, щом си изберем коя, а това ми напомняше, че нямаме много свободно време.

         Скоро стана и Палма. Тя се измъкна из завивиките си и попита:

        - Къде сме?…

        - Все още тука!… - й каза Ким.

        - Да не съм изтървала нещо?… - попита Палма.

        - Не. Нищо. - каза Ким.

         По- късно тримата вървяхме из парка край космодрума. Дъждът не ни пречеше, а внасяше свежо сутришно настроение у нас. Спряхме на едно барче в парка, където имаше към 15 дракони, разни други видове извънземни, както и десетина земляни.

Денят започваше добре, а ние тримата бяхме вече почти разсънени.

         Беше малко по- късно, когато вече мисията беше избрана. Престоеше ни старт към “портала на измеренията”, откъдето щяхме да извършим скок до звездната система Doritx. 

Както разбрахме стартът беше определен за след един час.  Из кораба течаха последните проверки на системите, преди старта. Излетяхме нормално от космодрума край Научния център на драконите. Порталът на измеренията щяхме да достигнем след няколко часа. Докато летяхме към портала, аз , Ким и Палма пиехме кафе в каютата. Около кораба нямаше голямо движение. Само един патрулен кораб на драконите ни съпроводи до самия портал.

         Към портала на измеренията влязохме със скорост към 800 км/ч, както беше по правилник. През него щяхме да летим още няколко часа. Докато летяхме през портала, аз и Ким пиехме кафе, а Рорри приготвяше храна за обяд и вечеря. Сина ми Джейсън си играеше с Поки и малкото детско роботче, както и в симулатора, който го обучаваше на всички необходими знания. Когато по- късно излязохме от портала на измеренията, вече бяхме във системата   Doritx.   Това беше система със три звезди, 210 планети и луни.                         Браун, Джейн и Никита бяха дошли при нас.

        - Пристигнахме!… - каза Браун. - Тук имаме три звезди и 210 планети и луни… Откъде да започнем разузнаването?…

        - Според мене от най- близкия обект!… - каза Никита.

        - Така и ще направим…. Вече номерирахме планетите, пътуваме към планета 24!… - каза Браун.

        - На каква дистанция е планета 24 ?… - попита Джейн.

        - Почти пет часа !… - каза Браун.

        - Да приготвим хеликоптера за полет!… - казах аз. - Напред ще отидем със него!…

         Нашият хеликоптер  Dark star  беше страхотна машина- универсален малък космически кораб. С него пътувахме близо 40 души, докато големия кораб оставаше в орбита.  Когато по- късно се отделихме от основния кораб, със хеликоптера, там бяхме близо 40 души, сред които нашия екип алфа, както и десет войника за охрана и разузнаване с джетовете. Приближавахме планета 24. Корабът  Nissan остана в орбита, а ние със  Dark star продължихме нататъка. Докато се спускахме към повърхността на планетата напред имахме няколко сонди с камери, които ни показваха предварително картина от планетата.  На височина от 800 метра намалихме скоростта и пилотите Джо и Джими задействаха системата дерижабъл. Това бяха огромни балони с лек газ, които ни задържаха в небето, почти без да използваме двигателите си. Така щяхме да можем да сканираме планетата и да извършим всички проверки по безопасността си.  Докато траеше сканирането и другите проверки, ние с Ким и Палма бяхме в своята тукашна каюта и пийвахме джин, а аз пушех неизменната си лула. Първата картина от повърхността, която получихме показваше, че планетата е слабо населена, а местната цивилизация няма летящи машини. Нашето разузнаване беше с няколко насоки- търсене на места за колонии на драконите, влизане в контакт с цел търговия и купуване на технологии и знания, както и от военна гледна точка за привличане на военни съюзници. 

         Когато по- късно през този ден приземихме хеликоптера на една поляна край някакво селце, ние излязохме навън за да огледаме местността тук. Флората и фауната тук бяха особено интерсени. Край поляната течеше малка река, широка няколко метра. Бяхме стиснали здраво автоматите и се оглеждахме за зверове, но наблизо нямаше. Усещането при първото стъпване на тази планета не ни изненада с нищо. Чувствахме се в дълбоко извънземие, както си беше всъщност. Докато ние запалихме огън край потока, петима от нашите заминаха към селото за да осъществят първия контакт. Двамина от нашите хванаха в реката няколко риби от по два килограма, а ние се заехме да ги опечем, някой донесе бира… Хапвахме прясната риба и чакахме новини от изпратените до селото войници. Ким и Палма бяха до мене.  Само половин час по- късно войниците се обадиха след осъществен контакт с местните. Ние прегледахме записа на това събитие, виждайки за пръв път местните форми на живот, които бяха птицохуманоидни същества. Нашият командир Манхатън нареди на войниците да останат в селото и да разговарят с местните по повечето от спуснатите в инструкциите задачи- търговия, технологии, военен съюз, купуване на земи. През това време ние бяхме на скара- бира край потока и се радвахме на хубавото време тук. Ким и Палма се мотаеха около мене, щастливи от хубавото време и факта, че са наблизо до мене. Аз не оставих това без реакция от моя страна. Това бяха две млади момичета и заслужаваха, човек отново и отново да флиртува с тях…

         По- късно ние загасихме огъня и тръгнахме също към селото. На хеликоптера оставихме десет души от нас, за да го охраняват. След като прекосихме поляната на дестина минути от нас беше първата колиба на местните. Те се бяха събрали около нашите войници и разговаряха с тях. Когато ние се приближихме Джейн каза:

        - Ама, че странни същества!…

        - Тихо, ще ги обидиш!… - каза Никита.

        - За какво ще говорим с тях?… - попита Джейн.

        - Оставете на мене!… - казах аз.

         Нашите петима войника бяха поразговаряли доста със местните, които ги гощаваха с някакви питиета и плодове. Ние се присъединихме към тях и Манхатън каза:

        - Какво стана момчета?…

        - Разговаряме, сър! - каза един от войниците. - Преводът е задоволителен!…

          Местните птицохуманоиди почерпиха и нас. Тогава един измежду тях се изправи и каза:

        - Добре дошли звездни хора!… Ние ще общуваме с вас със радост!… Разбира се, че ще се включим във вашия военен съюз, ще търгуваме с вас и ще ви продадем свои земи!… - каза той. - Да пием за тази среща на нашите два свята!…

         Питиетата бяха леко алкохолни, а плодовете имаха вкусове между месото и солетите. Общуването ни със местните продължи през целия ден. Те имаха прост селски живот на животновъди. По характер и неговите особености, те не бяха агресивни същества, но факта, че ще участват във военен съюз със нас говореше, че могат да бъдат силни и войнственни, когато се наложи…  По- късно вървяхме из гората, аз, Ким и Палма със един от местните хора. Той ни водеше към своята колиба, скрита в гората, както ни каза той, защото така му харесвало. Тези същества бяха еднополови, размножаваха се чрез яйца, а процесът зависеше от тяхното желание за потомство. Този местен птицохуманоид имаше шест деца, някои съвсем малки. В неговата колиба беше топло и приятно. Насред нея гореше огън в глинена печка- камина. Той беше любезен да ни нагости със пържоли от животинския вид, който отглеждаше из гората.  Хапвахме обилно, а виното, което ни почерпи беше превъзходно. Този местен беше техния религиозен водач, както той ни обясни. Казваше се Поик’ суан. Докато бяхме при него той ни разказа за живота в това село. Следобедът течеше, а ние се черпехме при нашия любезен домакин и въобще не бързахме. 

         Вече се беше мръкнало, когато вървяхме по една пътека към хеликоптера. Ким и Палма се държаха за мене, а напред вървяха Браун, Джейн и Никита. Войниците ни също бяха с нас. Неоставихме никого в селото.

        - Да не ни нападне някой звяр!… - притесни се Ким.

        - Не се страхувай- въоръжени сме!… - казах й аз, а тя се притисна към мене, трепереща от страх.

         Стигнахме при хеликоптера без усложнения, а там вече ни чакаха.

         Вечертта ни на борда на хеликоптера  Dark star   протече край камината в каютата ни. Бяхме се събрали с Браун и неговите момичета на по чаша джин.

        - Колко време ще останем на тази планета?… - попита Ким, докато отпиваше глътка джин, притисната у мене в двойното кресло.

        - Ще съберем данните за тукашната флора и фауна, за птицоподобните и след това вече ще можем да продължим нататък!…. - казах й аз, смукнах тютюнев дим и се насладих на това хубаво момиче, прилепнало за мене.  Вечертта продължаваше, а ние седяхме край камината в уютната каюта и се радвахме на добрата си компания. Из хеликоптера всичко беше спокойно. Охраната през пет минути минаваше покрай каютата ни.

        - Какво ще кажете за птицоподобните?… - попита Ким.

        - Добродушни са!… - каза Джейн.

        - Ще ни бъдат добри съюзници!… - каза Браун.

        - Наздраве, приятели!… - вдигна чашата си Никита. - Да пием за новата ни работа и за своя успех!… Където и да идем!…

        - Наздраве!…

         Вечертта ни се беше превърнала в малък празник. Аз пушех лула тютюн и се радвах, седнал до камината, а у мене беше сгушена Ким. Докато си пийвахме джина, ние обсъдихме плановете си за другия ден, а навън беше прохладна и тиха вечер на която се насладихме както трябваше. Когато двамата с Ким излязохме на терасата на каютата, свежият въздух ни удари чак в петите. По корабите не се дишаше съвсем чист въздух, което би излязло много скъпо…

         На сутринтта станах свеж и бодър, в добро настроение. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. Ким стана малко след мене. Навън беше приятно време, както успях да забележа, щом се показах на терасата на каютата. Ким излезе при мене и каза:

        - Добро утро, Алекс!…

        - Добро утро!… - казах аз.

        - Какво ще правим днес?… - попита тя.

        - Същото като вчера!… - казах аз.

        - Страхотна природа има тук!… - каза тя, а аз кимнах и запалих лула тютюн.

          Палма скоро се появи при нас със кана кафе.

         - Днес май ще е хубав ден!… - каза тя и се заехме с кафето си. Навън войниците провеждаха учение, а малка група от тях ловеше риба за следобеден купон, за който до селото бяха изпратени двама души, за да повикат местните на този купон. Беше извадена бира в бидони и веселието щеше да започне всеки момент край огъня, който запалиха момчетата до потока. Ние тримата още пиехме кафе на терасата, когато заприиждаха птицехуманоидите. Те бяха стотина. Нашите момчета им дадоха по халба бира и рибешко филе от скарата, а наоколо звучеше хубава музика от нашия хеликоптер, записвана  през изминалите няколко години.

        - Добро начало на контакта ни с тази форма на живот!… - каза Ким.

        - Те са добродушни и добронамерени, според мене!… - каза Палма.

        - Хайде да слезем при огъня, момичета!… - казах аз.

         Край огъня се бяхме събрали почти всички от екипажа, както и стотината местни. Те харесаха бирата, а за рибата какво да кажат- тя си беше от тяхната река. Докато се черпехме със местните извънземни ние попивахме всякаква информация, както от тях самите, така и от флората и фауната наоколо. Тука съвсем скоро щеше да има военна база на драконите, а за подробностите чакахме високопоставен човек от тази раса, с който щяхме да подпишем договори за военната база, както и търговски договор. Но това сега тук не беше на предна линия. Докато вървеше празненството ние се радвахме на хубавия ден и на хубавата природа около нас. Това щеше да остави дълбоки спомени за добре прекарано време на тази планета.

         Беше дошъл следобеда, а всички ние, около огъня продължавахме да се веселим.

        - Дали са оставили хора в селото?… - попита Браун.

        - Струва ми се, че селото беше от над 200 колиби!… - каза Никита.

        - Защо те интересува това, Браун?…. - попита Ким.

        - Просто ми е любопитно!… - каза той.

         Разбира се докато ставаше всичко това имахме стабилна охрана около хеликоптера и купона ни.

         По някое време същия следобед  наблизо кацна втория хеликоптер от нашия кораб със 50 души на борда. Те се разгънаха около двата хеликоптера изучавайки всеки сантиметър от местността. Бяха пристигнали и лекари, които щяха да сканират няколко хуманоида, за архива ни. Тази информация щеше да е полезна при оказването на медицинска помощ. Ние шестимата се черпехме с бира и се разхождахме край потока в ранния следобед. Филето от риба, приготвено на скара имаше добър вкус.

        - Цял ден ли ще е така?… - попита Ким.

        - Ами какво да правим друго?… - попита Джейн.

        - Ще се разглезим така!… - каза Ким.

        - Не философствай повече!… - посъветства я Никита.

         Тъкмо се бяхме разположили край огъня, когато пристигна един войник от кораба и каза:

        - Приближава кораб!… Опасяваме се, че това са пасари!…

        - Бойна тревога!… - извика Манхатън. Разтичахме се към хеликоптера, а някой обясни на местните какво става. От кораба ни препоръчаха да изчакаме долу на планетата, така й направихме. Беше започнало да се смрачава, когато шестимата се бяхме подредили край камината и пиехме кафе, а аз със неизменната лула в ръка. Навън нямаше никого, даже огъня беше загасен, а местните си отидоха в селото, треперещи от новината за голямото зло, което наближава… Скоро щом се мръкна съвсем от кораба потвърдиха, че пристига кораб на пасарите (човекоядни чудовища, основния враг на драконите). Докато ние си пиехме кафето, обсъдихме план за действие, ако пасарите кацнат някъде наблизо. Отбранителната система на хеликоптера ни беше активирана. Аз пушех лула тютюн, а у мене се беше сгушила Ким. Тази вечер нямахме същото спокойствие както предишната, но в каютата беше все така уютно и приятно.            

         На сутринтта се събудих свеж и отпочинал. Разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината. По- късно докато със Ким пиехме сутришно кафе от доклада разбрахме, че пасарите са се приземили някъде из планетата, а сега търсеха къде са точно. Манхатън тази сутрин изпрати втория хеликоптер по следите на пасарите, а ние оставахме край това село за да изучаваме този свят, но със готовност да се евакуираме при опасност. Аз пушех лула тютюн и се радвах на започващия ден, а Ким се мотаеше около мене, още сънлива. Скоро стана от сън и Палма. По това време из хеликоптера се водеше учение. Войниците бяха готови за сблъсък със пасарите. По- късно Манхатън реши също да се включим в издирването на пасарския кораб. Излетяхме по някое време и се насочихме на изток, някъде където можеше да е кораба на пасарите. Издигнахме се на 600 м. височина и я поддържахме, докато летяхме нататъка. Издирването на пасарския кораб нямаше да е лесна работа. Ние предолагахме, че на борда му има поне 100 пасари, както обикновено. Сдяхме край камината тримата с Ким и Палма.

        - Значи и тука ще се води война!… - каза Ким.

        - Правилно си рабрала!… - казах аз.

        - Жалко за хубавата планета!… - каза Палма.

        - Не зависи нищо от нас!… - казах аз. - Пасарите са бързи и бързо се размножават, а ние разполагаме със ограничени сили!…

         Летяхме повече от час на изток, търсейки пасарския кораб. Успяхме да преброим стотина села под нас със обичайните сламени колиби, някои от тях големи шатри.  Докато търсехме със всички налични средства за търсене, ние с Ким и Палма обмисляхме план за предстояща битка със пасарите. Джетовете с които разполагахме бяха четири, а войниците вече ги стягаха за предстоящи битки.

        - Развалиха ни спокойствието тези пасари!… - недоволстваше Ким.

        - Във война сме все пак!…. Какво друго да очакваме?!… - каза Палма.

         Слънцето се показваше из зад облаците, а на места валеше дъжд. Очаквахме мъгливо време с влошена видимост. Това не беше проблем за нашия хеликоптер, който беше снабден с прецизни системи за водене в мъгливо и лошо време. Сутринтта започваше с проблеми за нас.

        - Днес трябва да намерим пасарския кораб!… - казах аз.

        - Планетата е голяма, може и да не го намерим лесно!… - каза Ким.

        - А трябва ли да го търсим?… - попита Палма.

        - Затова сме тука!… - казах аз.

         По някое време от втория хеликоптер ни съобщиха, че са намерили кораба на пасарите, а ние взехме курс към тях. Това беше място на 3,200 км. от нас. Докато летяхме натам, ние обмисляхме няколко стратегии за унищожаването на пасарския кораб.

        - Колко път имаме до там?… - ме попита Ким.

        - Няколко часа!… - казах аз.

        - Достатъчно време за да пием по едно кафе!… - каза Ким.

         Седнахме около камината да пием кафе и да пушим, а хеликоптера летеше над планинска местност. Когато няколко часа по- късно намерихме втория хеликоптер, оттам ни съобщиха, че пасарския кораб в наблизо. Трябваше да вземем решения по плана за унищожаването му. Наблюдавахме пасарския кораб от близо час. Пасарите бяха излезли навън от кораба и нещо правеха край него, но какво ние неможахме да разберем.

        - Да ги обстреляме!…. - каза Манхатън, а малко след това ние открихме стрелба от височина 200 м. към пасарския кораб. Нашите снаряди изненадаха чудовищата и те дадоха много жертви, а от кораба им нищо не ставаше повече.

        - Колко оцеляха от тях?… - попита Браун.

        - Четирима избягаха в гората!… - каза пилотът Джо.

        - Пуснете два джета да ги намерят и убият!… - каза Манхатън, а ние закръжихме наоколо с хеликоптера.  Два часа по- късно бяхме слезли долу с джетове и преследвахме четиримата оцелели пасари. Те успяваха да ни избягат в продължение на часове. Може би знаеха, че сме повече от тях и това ги караше да бягат. Бяхме спрели да си починем до едно дърво в гората. Ким се подпря на дървото, дишайки тежко и каза:

        -  Изморих се вече!…. Докога ще ги гоним?…

        - Докато ги настигнем!… - каза Браун.

         След почиваката продължихме след пасарите. Следобедът беше преполовен, когато аз запалих лулата си, крачейки след другите по пътеката през гората. Пасарите имаха преднина от половин час. Докато пушех ние стигнахме до висока поляна, под която пътя се спускаше надолу към низината. Точно тука видяхме от височината къде са четиримата пасари. Те напредваха към малко село, със стотина колиби, изглежда вече поогладнели, Ние предвидливо изпратихме два джета с войници край селото, а ние изчакахме хеликоптера да ни прибере от същата поляна, високо в планината. По- късно, вече на борда на хеликоптера научихме, че нашите войници с джетовете вече са застреляли четиримата пасари. Приземихме хеликоптера край същото село, за да нощуваме.

         Вечертта вече идваше, а ние шестимата с Браун и мацките бяхме край камината в каютата и се радвахме на настъпилото спокойствие. В каютата беше уютно и приятно, а в момента наоколо нямаше пасари. Край хеликоптера пазеха постове. Ким беше се излегнала у мене на двойното кресло и пиехме джин с по лула тютюн.

        - Хама, че приятна вечер!… - каза Ким.

        - Оттървахме се от пасарите, засега… - каза Палма.

        - Докато дойдат следващите!… - каза Браун.

        - Може да мине време до тогава!… - каза Джейн.

        - Да се радваме на спокойствието, докато го имаме!… - каза Никита.

         Тази вечер на борда на кораба бяха включили радарите за далечно прихващане, след като Манхатън се ядоса, че не сме забелязали отрано пасарския кораб. Този път нямаше да има изненади. Прихванати отдалеко, пасарите нямаше да достигнат въобще до планетата, като корабът ни щеше да ги унищожи направо в космоса. Ние шестимата се радвахме тази вечер на добро настроение, особено след като приключихме със пасарите, поне за момента. Ким се притискаше у мене и смучеше пепси, а повечето- джин. Докато си седяхме в топлата каюта войниците бяха се срещнали с местни от селото. Раздадоха им подаръци и новината, че злото е отблъснато скоро обиколи земите на птицехуманоидите. Те ни се радваха като на спасители, а ние не отказвахме вкусна риба и плодове, които ни носеха в знак на благодарност. По някое време запалихме огън край кораба, а понеже селото беше съвсем наблизо скоро заприиждаха хора от местните. Ние извадихме бидони с бира, а на скарата хвърлихме прясна риба, уловена от предишния ден. Щом пуснахме хубавата музика, празникът вече беше налице. Времето, малко хладно не ни пречеше на веселието, което щеше да продължи до късно през нощта. Шестимата с Браун и момичетата се разхождахме около огъня и се радвахме на хубавата вечер, след отблъскването на пасарите.

         На сутринтта се събудих в добро настроение.  Разсъних се на чешмата и запалих лулата с тютюн, а Ким свари кафе, след което седнахме тримата край камината.

        - Какво ще става днес, Алекс?…. - попита Ким.

        - Възможно е днес да продължим нататъка към следващата планета!… - казах аз. - Но още нищо не се знае…

         Ние със хеликоптера се намирахме край едно село на птицехуманоидите, където вчера беше имало нападение на пасарите. Навън беше слънчево, чудно време, а нашите войници правеха учение под командването на Манхатън. Местните хора и това утро дойдоха при нас да си общуваме. Те се съгласиха на военен съюз и на търговия със нас, а скоро тук щяха да дойдат драконите за да изградят своя военна база тук. Докато пиехме сутришно кафе и пушехме тримата разгледахме снимките на тази местност, която ни бяха направили войниците. Местността в която се намирахме беше изключително красива, а местните животински видове бързо свикнаха със нас, със ясното съзнание, че ние сме някакви гости тук на тази планета.

        - Алекс, хайде да се поразходим навън!… - каза Палма.

        - Да се разходим!… - казах аз.

         Асансьорът ни спусна на нивото на поляната и ние излязохме от хеликоптера. Войниците и през този ден ловяха риба в близкото езеро до селото, а както си имахме вече обичай запалихме огън и организирахме скара- бира парти със местните. За да стане по- весело пуснахме отбрана музика, която местните хора харесаха. Манхатън скоро обяви излитане към следващата планета от тази система за следобеда. Докато чакахме да дойде този час, ние се черпехме с бира и филе от риба от скарата. Щяхме да запазим добри спомени от планета 24.

         Малко след два часа следобед стартирахме към орбита и към нашия основен кораб, за да продължим към следващата планета, която искахме да изледваме. Няколко часа по- късно скачихме хеликоптера към кораба  Nissan  и със него продължихме нататък. Когато с Ким и Палма се върнахме в каютата си на борда на кораба, тук Рорри и сина ми се забавляваха със Поки и малкото детско роботче. Аз се разположих до камината и се унесох в мислите си със лулата в ръка. Според изчисленията на нашите навигатори, щяхме да достигнем планета 17 след  десетина часа. Достатъчно време за да се видя със Рорри- майката на малкия Джексън, моя син, който беше на по- малко от две години. Докато го държах на коленете си и му говорех, той любопитстваше къде изчезвам от време на време, а аз му обясних на простичък детски език, че разузнаваме с хеликоптера, какво има по планетите. Сетне се унесох в своите мисли, а Ким, Палма и Рорри се захванаха да приготвят обяда. Мислите ми се мотаеха около миналото ми, когато живеехме на Земята, още преди робството. Спомнях си приятели, гаджета и много весели случки, които стопляха душата ми в това отдалечено и далечно място. По някое време при нас дойдоха Браун и двете ми мацки. Джейн се зарадва да ме види и се усмихна:

        - Алекс!… Как сме днес?…

        - Благодаря, превъзходно!… - казах аз.

        - Как я карате?… - попита Браун.

        - Седим си на топличко и готвим обяда!… - каза Ким. - Сядайте да пийнем джин с тоник!…

        - Какво знаем за планета 17 ?… - попита Никита.

        - Никой още не е ходил там!… - каза Браун. - Ние ще сме първите!…

        - Аха!… - кимна Никита. Джинът приятно се разливаше по телата ни, а в камината горяха дръвца и въглища, разнасяйки приятна миризма. Следобедът ни преминаваше в сладки приказки, на чаша джин и лула тютюн. Обядът скоро беше готов и седнахме да хапнем.

 

         Следобедът ни продължи с планове и подготовка за слизане на планета 17, тогава когато пристигнехме там. Нашият извънземен инструктор- Флу ни помагаше със плановете, със своя огромен опит в изучаването на чужди планети. В същото време около кораба ни и по курса ни нямаше никакви летящи обекти. Планета 17 достигнахме чак вечертта и започанхме сканирането й. Можехме да научим много за нея още от орбитална височина и това беше първата ни задача. Бяхме излезли с Ким и Палма на разходка из кораба. Из коридора се мотаеха войници, приготвящи хеликоптера ни за спускане към повърхността на планетата. Планирахме го за рано сутринтта, а може би и още през нощта (бордово време).

         Сканирахме планетата от пет часа. За това време открихме градове по нея, а имаше и летящи обекти. Присъствие на пасарите тука не се забелязваше, но беше напълно възможно. Дойде време да се спуснем със хеликоптера  Dark star  към повърхността на планетата. Бяхме поспали няколко часа, преди старта, а спсукането щеше да продължи няколко часа. Докато се спускахме надолу към планетата, аз пушех лулата си и наблюдавах приборите по пулта си. Спускането премина нормално, а на 700 м. височина задействахме балоните и увиснахме на дерижабъл над някакво море...Скоро от хеликоптера се отделиха два джета (по- малки хеликоптери, за 4- 10 души) с по четирима войника. Те щяха да направят най- първото разузнаване на тази планета. Докато чакахме информация от тях, аз пушех лула и слушах музика, а Ким и Палма  се бяха сгушили у мене в двойното кресло край камината.

        - Какви ли същества обитават това място?!… - каза Ким.

        - Все някакви са!… - каза Палма. - Има ли значение това?…

        - Не. - каза Ким.

         От джетовете, пуснати на разузнаване скоро ни изпратиха първата картина от повърхността. Местните форми на живот бяха кучеподобни. Планетата не беше лоша, а когато единия джет наближи близкия град, ние видяхме какво представлява той. Добра архитектура и интересни летящи машини. Първия контакт беше осъществен съвсем скоро. Кучеподобните не се изненадаха да видят хора от Земята. Разговорите протекоха в непринудена атмосфера, а за битието на местните имахме време да научим повече.

         В следобеда нашите пилоти Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка край тукашен търговски център. Из между първите излезли навън бяхме ние с Браун и момичетата. Не се изненадахме, че тука имаше сьщества и от други планети. Крачехме из търговския център и попивахме всякаква информация със мислофоните си. Скоро намерихме барче и влязохме в него за да си починем след обиколката. Тук се почерпихме с някакво тукашно питие и постояхме близо час. Вече следобеда си отиваше, когато станахме за да се прибираме на борда на хеликоптера. Мислехме да пренощуваме тук на площадката край търговския център. Така щяхме да сме наблизо до местните видове и по- лесно да ги изучаваме. В края на следобеда седяхме край камината шестимата и гледахме филмите, заснети днес. Всяка нишка информация беше обработвана от компютъра за оформяне на цялостна картина на този свят. Някъде по това време Манхатън се срещна със високопоставен представител на местните видове, с който сключиха договори за военно- търговско сътрудничество. Ние показахме на госта си нашия хеликоптер и му подарихме апарат за радиовръзка със нас, който щеше да ни свързва от голяма дистанция, дори от друга планета. Той си отиде с добри впечатления от нас, а скоро след нас тука щяха да пристигнат драконите за да построят първата си тукашна военна база. Вечртта дойде при нас в уютната каюта и ни донесе приятни емоции. Докато се черпехме с джин момчетата разузнаваха из града. Интересуваше ни всичко. Откъде са другите извънземни, как живеят местните видове, ка общуват, какви са техните организми и какви особености имат те. Нашата вечер продължи на чаша джин край камината, докато Рорри и Ким правеха вечерята. В каютата беше топло и уютно, а Поки, който този път беше със нас, майстореше нещо в своя кът. Както се разбра, Поки майстореше свой робот- помощник, пригаждайки детски робот за универсална дейност. Аз пушех лула, а у мене се бяха излегнали Ким и Палма в удобното двойно кресло до камината. Тази вечер нямахме никакви сериозни задачи и се бяхме оставили на доброто си настроение… 

        - Още една приятелска планета!…. - каза Палма.

        - Да, в тази система явно ще сформираме добър военен съюз!… - каза Браун.

        - Кога ще дойдат тука драконите?… - попита Ким.

        - Те непрекъснато знаят какво правим ние, а щом всичко е наред, ще дойдат за да построят военната си база и тук!…. - каза Браун.

          По някое време тримата с Ким и Палма излязохме за разходка из хеликоптера. По коридорите имаше предимно войници от охраната, а Манхатън беше отишъл да напазарува интересни стоки от пазарището. Свихме към басейна, където тримата поплувахме близо час. Сетне завлякохме униформите си, стегнахме се и излязохме из града с петима войника охрана. Нямахме конкретна цел, а просто се разхождахме. Този град беше интересен по принцип.

         Бяхме завили по една улица, водеща към кея до реката. Тук местността беше изключително привлекателна, осветена с улични лампи. Планета 17 имаше две луни, а точно тази вечер те се виждаха на западното небе, почти една до друга.

        - Тука е страхотно!… - каза Ким, хванала се под ръка за мене, а Палма тъкмо ни правеше снимки.

        - Предполагам, че ще разузнаем и тези луни!… - каза Палма.

        - Естествено!… Ще разузнаем и тях!… - казах аз, и тримата седнахме на една пейка на кея, загледани в небосклона, обсипан със звезди. Из реката плуваха няколко корабчета, със светлинки по тях, нещо което направи вечертта ни романтична. Седяхме на пейката от близо час, а петимата войника пушеха до едно дърво на брега. Аз извадих лулата си и запалих, а Ким и Палма извадиха малките шишета с джин от униформите си.

        - Наздраве!… - кимнаха те и отпиха по глътка. Времето тук беше чудесно, не много студено, приятно и свежо, с ухания на непознати растения. Тримата пушехме с моята лула, отпивахме джин и съзерцавахме това чудно крайче от света. От пейката виждахме небостъргачите в далечината, както и голяма площ от реката. Нататък започваше гора, а наблизо имаше някакъв ресторант на самия кей. Ние се чувствахме превъзходно на пейката и дори не мислехме да идем на ресторанта, а войниците бяха започнали да скучаят и да си разказват стари случки от живота си.

        - Ще поостанем ли още тука?… - попита Ким. - Има нещо в това място!…

        - Нямаме задачи, можем да останем тука, колкото си искаме!… - казах аз.

        - Ще се обадим ли на Браун и мацките да дойдат при нас?… - попита Палма.

        - Да им се обадим!… - казах аз.

         Браун, Джейн и Никита ни намериха след половин час. Пейката ни събра всичките, а настроението ни тази вечер биеше всякакви рекорди. Джейн особено се радваше, че ме вижда. С нея имахме връзка близо две години, преди да се свържа със Рорри, а Палма беше най- новото нещо в живота ми, докато  Ким още беше на дневен ред…

        - Какви са плановете за утре, Алекс?… - ме попита Браун.

        - Ще разглеждаме града и имаме срещи със научни работници и военни!… - казах аз.

         На сутринтта се събудих свеж и бодър. Разсъних се на чешмата и запалих лулата си, а Ким свари кафе. Докато пиехме сутришното си кафе аз подсилих огъня в камината и скоро стана приятно и топло. Хеликоптера беше все така край селото на местните видове, кучеподобните хуманоиди. За днес имахме предвидени срещи със военни и учени с които щяхме да сключим договори за сътрудничество и военен съюз. Палма стана след нас с Ким.

        - Къде сме?… - попита тя.

        - На планета 17 !… - й казах аз.

        - Пропуснах ли нещо?… - попита тя.

        - Пием кафе!… - каза Ким,  а аз излязох на терасата. Утрото беше приятно, не много студено, а въздуха чист и свеж. Докато си пушех лулата съзерцавах природата около хеликоптера. Местността тук беше изключително живописна. Ким излезе при мене на терасата и се оплете у мене.

        - Хубава сутрин!… - каза тя.

        - Чак не ни се тръгва оттук!… - казах аз.

        - Кога наистина ще тръгваме оттук?… - попита тя.

        - Довечера или утре!… - казах аз.

         По- късно излязохме навън пред хеликоптера, където войниците имаха учение. Разходихме се покрай хеликоптера, а близкото езеро ни примамваше със свежестта си. И този ден войниците откриха скара- бира купон, с рибата, която наловиха тази сутрин. Дойдоха и от местните сьщества, а докато се черпехме, ние разбирахме все повече какво представлява техния свят. Скоро тука пристигнаха военни и учени със които ние щяхме да проведем разговори, относно бъдещото си сътрудничество. Манхатън и Хенсън лично се заеха със разговорите, край скарата. Договорите бяха сключени и подписани скоро. Предстоеше след нас тука да дойдат драконите и да построят своята военна база тук на планета 17. Ние вече подготвяхме плановете за по- нататъшното ни разузнаване. Тук на планета 17 имаше още много работа, но времето ни притискаше. Искахме да изучим повече планети за по- кратко време. Така стартът ни беше насрочен за след броени часове. Щяхме да посетим планета 8. Докато се готвехме за излитането, навън течеше купона със местните хора. Десетимата военни и учени получиха подаръци от нас- радиовръзка за далечни разстояния, както и компютри с база данни за нас и драконите. Те останаха доволни от нашата среща. Кучеподобните не бяха лоши хора. Престоеше ни все по- често да ги виждаме, защото вече бяхме във военен съюз и със тях.

         Към десет часа сутринтта стартирахме към орбитата, където ни чакаше основния кораб. Докато се издигахме в небесата, аз пушех лула, а у мене се беше сгушила Ким и отпиваше пепси. Престоеше ни полет до планета 8. Незнаехме много за нея. Оттука драконите само бяха прелитали транзитно. Ние щяхме тепърва да разузнаваме около планета 8. Няколко часа по- късно се скачихме с основния кораб- Nissan. Тука вече бяха готови за полет към планета 8, накъдето веднага полетяхме. Ние с Ким и Палма се прехвърлихме в тукашната си каюта, където вече ни чакаха Рорри, нашия син- Джейсън, котката Поки. Според предварителните изчисления щахме да достигнем планета 8 след 5- 6 часа. Това време ни беше достатъчно за да си починем в приятната атмосфера на старата ни каюта. Рорри се зае да приготви обяд, а ние с Ким и Палма отворихме бутилка джин и се разположихме край камината на сладки приказки. Скоро при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита. Както обикновено на сладки приказки и чаша джин край камината. Около кораба беше чисто- нямаше никакви летящи тела, ако не броим няколко астероида, покрай които прелетяхме. В очакване на планета 8, войниците готвеха хеликоптерите за новото разузнаване, което ни предстоеше скоро. Достигнахме орбитата на планета 8, към 17 часа следобед (бордово време). Имахме време да отпочинем преди да се спуснем до повърхността на планетата със хеликоптера Dark star. В 18 часа се прехвърлихме в хеликоптера и започнахме спускането. Още докато това траеше включихме скенерите за да проверим каква е планетата. Аз си пушех лулата, а Ким беше се пльоснала върху мене и смучеше пепси. Планета 8 ни посрещна с бури в атмосферата. Поизпотихме се докато достигнем 500 м. височина, където пуснахме балоните с лек газ и увиснахме над повърхността й. Един час по- късно изпратихме два джета с войници да кацнат долу и да се огледат. Докато чакахме картина от джетовете изминаха два часа. Картината се появи и видяхме, че това са същества, подобни на мечките. Нашите войници скоро влязоха в контакт с мечките. Разговорите бяха разбираеми чрез нашите компютърни преводачи, а това което разбирахме тепърва за мечките не ни изненадваше особено. По някое време се приземихме със хеликоптера край един град на мечките. Докато скитахме из града шестимата- аз, Браун и момичетата, видяхме какво представлява света на мечоподобните. Този свят не беше изненада за нас, а май вече започвахме да свикваме със всякакви чужди планети. Шестимата се набутахме в едно барче край поредната река в живота ни. Докато се черпехме със скара- бира Ким беше плътно до мене, очарователна както винаги.

        - Колко ще поостанем тука?… - попита тя.

        - Запознаваме се, сключваме договор за военно и научно сътрудничество и заминаваме нататъка!… - казах аз. - Харесва ли ти тука?…

        - Интересно е!… - каза тя. - Особено малките мечета са особено симпатични!…

         Точно в този момент край нас минаваше малко мече, приличащо на панда. Ким стана и се заигра със него, но се оказа, че това мече е съвсем малко и още не може да говори. Така Ким се запозна с майката на мечето и ги поканихме на нашата маса. Майката на мечето ни разказа за живота си, а ние кимахме с разбиране- бащата мечок бил избягал с друга и оставил семейството си да скита само.

        - Позната история!… - каза Джейн. - А какво работите?… - попита тя майката- мечка.

        - Водя радиоканал!… Ние сме четирима там, а днес съм във почивка!… - каза тя.

        - Искате ли да ви покажем нашия хеликоптер?… - попита я Ким.

        - С удоволствие!… Тъкмо утре в програмата ще разкажа за вас!… - каза мечката.

         Доизпихме си бирата и станахме за да заведем мечката до хеликоптера. До там имахме десетина минути път с джетовете. Щом и показахме нашата машина, мечката се изненада от интересния й външен вид, а щом я видя от вътре беше направо зашеметена от високото качество на машината. По- късно излетяхме с мечката, за да се разходим над близката планина. Бяха изминали няколко часа, когато я върнахме обратно в града, а тя беше силно впечатлена от прекараното с нас време, за което на сутринтта щеше да разказва в своето радиошоу. Докато разхождахме мечоподобната извънземна нашите момчета разузнаваха из града.

         На другия ден в следобедно време седях край камината и пушех лула, а Ким и Палма бяха до мене в двойното кресло и смучеха джин.

        - Какво ще правим днес, Алекс?… - ме попита Ким.

        - Какво искате да правим днес?…. - попитах аз.

        - Нека да направим пак скара- бира парти и да извикаме мечкоподобните при нас!… - каза Ким.

        - Нямаме проблем, ще поръчам на момчетата!… - казах аз.

         Скоро пред хеликоптера разкрихме скара- бира парти и извикахме от местните на трапезата. Дойдоха избрани индивиди, от областта на науката, военни и други, с които днес щяхме да се повеселим. Войниците ни изкараха бидони с риба и бира и нашия малък празник започна. По това време ние разговаряхме със мечкоподобните, като договорихме военен съюз, търговия и научен обмен на информация. Аз се разхождах с Ким и Палма с неизменната си лула в ръка. Денят се случи хубав. Не много студено, сухо и свежо, със хубаво слънце и свеж въздух. Към следобеда ние преброихме към 300 мечоподобни на нашето парти. Риба и бира имахме в кораба в големи количества. Този ден добре се повеселихме, а на следващия ден ни изненада появата на пасарски кораби край планета 8.Инструкциите бяха да останем с хеликоптера долу, докато кораба се справи със пасарите. Леко разтревожени изчаквахме за новини.

         *

         Този път срещахме пасарите със голяма флотилия от десет техни кораба. Колкото и да искахме нямаше как да ги нападаме, можехме само да следим какво става. Очакванията ни, че ще нападнат планетата на мечоподобните се сбъднаха. За първи път от доста време насам Манхатън поиска помощ от Центъра. Три бойни кораба на драконите щяха да пристигнат до десетина часа при нас. Докато ги чакахме на борда на кораба ние следяхме пасарите. Тази вечер беше сравнително спокойна. Седяхме с Браун и момичетата край камината и пушехме тютюн. Тук беше уютно и приятно. Момичетата спретваха нещо за вечеря, докато пиехме джин. Пасарските кораби бяха наблизо, но не ни виждаха, тъй като бяхме пуснали режим невидимост. Сами не можехме да ги нападаме, но скоро щеше да дойде подкреплението. Докато станеше това можехме само да кротуваме. Тази вечер бяхме в добро настроение. Ким и Палма бяха плътно до мене, където и да отидех. Бях очарован от това и за да им се отблагодаря ги глезех като малки деца. Огъня в камината приятно грееше и миришеше на горящи дърва и въглища, добре познатата ми миризма от времето, когато живеех в планинска хижа. Романтика се разливаше из кораба ни, въпреки обстоятелствата, които днес не бяха на нашата страна.

        - Кога ще пристигне подкреплението?… - попита ме Ким.

        - Още няколко часа и са тука!… - казах аз.

        - Ние дали ще участваме в битката?… - попита Палма.

        - Нашия кораб е сравнително малък и по- скоро няма да участваме!… - каза Браун.

         Корабът  ни се намираше наблизо до третата луна на планета 8. Мечкоподобните не стояха със скръстени ръце. Те се готвеха да посрещнат и отблъснат нашествието, а техните собствени сили не бяха за пренебрегване. Седяхме в лекоосветената каюта, тихо звучеше музика, а на екрана виждахме третата луна, обгърната в синьо.

        - Дали да не прескочим до луната?… - попита Джейн.

        - Какво да правим там сега?…. Пасарите ще ни забележат!… - каза Браун. - Да не би да ти е скучно?!…

        - Не, не ми е скучно, но тази луна някакси  ме привлича!… - каза Джейн.

        - Ще я посетим във по- спокойни времена!… - каза Браун.

         Бяхме се обтегнали с Ким и Палма в двойното кресло, а Рорри шеташе наоколо, приготвяйки масата за вечеря. Поки отново майстореше нещо в своя ъгъл, а сина ми си играеше в симулатора. Това беше машина, която му даваше всички необходими знания за бъдещия му живот, когато порастне. Той вече си имаше и приятелка, по- голяма с няколко месеца от него. Това беше една чудна вечер, въпреки близостта ни до пасарските кораби и ние бяхме решили да се забавляваме до късно. В същото време войниците бяха пуснати да почиват с изключение на дежурните и охраната, за да бъдат на линия, ако се стигне до битка. Трите кораба на драконите ни се обадиха скоро. От там ни казаха, че летят по график и скоро ще пристигнат. Ние очаквахме с нетърпение идването им, защото ако сега ни нападнеха пасарите трудно щяхме да оцелеем. Разбира се имахме разработени планове за оцеляването си, ако нещата загрубееха, но понеже бяхме във невидимост, почти нямаше от какво да се притесняваме.

         Вечертта напредваше, а на борда бяхме будни само ние и дежурните. Пийвахме джин, слушахме музика и се радвахме на доброто си настроение и добрата компания. В същото време хвърляхме по един поглед на пасарите, а те бяха увиснали над планета 8, без да предприемат нищо повече, явно усещайки нашето присъствие. Ние със Ким и Палма излязохме по някое време да се разходим из кораба. Цареше тишина и спокойствие, а охраната беше навсякъде из кораба, макар и само с по един- двама войника на пост.

        - Хайде да се топнем в басейна!… - предложи Ким, а ние се учудихме на безумната й идея, но сетне склонихме. На басейна нямаше хора, но на барчето имаше десетина души от охраната, току- що предали смяната си и дошли да хапнат, преди да се оттеглят да спят. Скоро щом се топнахме в хладката вода, тук ни намериха Браун и неговите мацки. Те също се топнаха при нас и поплувахме близо два часа. Щом излязохме от басейна бързо навлякохме униформите си, със всичките джаджи по тях- все пак пасарите бяха съвсем наблизо и трябваше да сме нащрек. Аз седнах на един стол на бара и запалих лулата си. Бяхме задъхани и доволни от плуването, което ни освежи и подсили мускулите и тонуса ни. Пет войничета бяха дошли да си вземат кафе на постовете си. Това по принцип не беше твърде разрешено, но ние си затворихме очите пред нарушението.

        - Как е момчета?… Ще пазим ли тази нощ?… - попитах ги аз.

        - Тъй вярно, сър!… - отвърнаха те.

        - Ослушвайте се, че пасарите са съвсем наблизо!… Пуснете си картина от външните камери, задължително!…

        - Да, сър!… Така ще направим!… - казаха те, а аз ги потупах по рамото и смукнах тютюнев дим.

         Нашата разходка из кораба продължи към хамбара на хеликоптерите, които на борда на кораба бяха два. Можеше да се наложи скоро да ги използваме, ако ни забележеха пасарите. Разбира се ние се надявахме системата за невидимост да бъде безупречна както винаги. Нашия основен хеликоптер беше зареден и готов за полет, ако ни се наложеше. Тази нощ аз щях да спя малко- бях подремнал през деня. Сега се вълнувах единственно дали ще си имам компания за през нощта, макар и да не се съмнявах, че Ким и Палма няма да ме оставят сам да будувам.

         На другия ден подкреплението пристигна. Казаха ни да се отдалечим и да не се месим в битката, това бяха три кораба на драконите срещу десет на пасарите. Вечертта седяхме край камината, а аз си пушех лулата, докато Ким и Палма бяха сгушени в мене на двойното кресло. Аз бях леко тъжен и носталгично настроен. Из паметта ми се въртяха спомени от живота ми на Земята, старите приятели и гаджетата, с които отдавна нямаше как да се видим. Незнаех от какво произлиза това тъжно настроение. В каютата беше топло и уютно, а край мене Браун и момичетата. Ким и Палма ме познаваха добре. Те разбраха, че съм тъжен, но с нищо не развалиха вечертта. Имах моменти в живота си, когато ми ставаше криво и тъжно, а не се сещах защо, макар всъщност да знаех защо- заради старите времена от които имах добри спомени. По това време, докато ние се черпехме с джин, нашия кораб се отдалечаваше от мястото на битката в посока на една от луните на планета 8. Макар и луна, тя беше истинска малка планета. Щяхме да я достигнем късно вечертта, а факта, че драконите са наблизо ни даваше глътка въздух и отдавна жадувано спокойствие.

        - Днес си се оклюмал, Алекс!… - каза Джейн.

        - Да, така е!… - казах аз. - Отново ме мъчат спомените….

        - Не съжалявай, Алекс!… Та ние сме тука!… - каза Джейн, а аз кимнах разбиращо.

         Тази вечер беше по- особена за мене. Доброто настроение, което имах обикновено, сега ме беше напуснало. Пушех си лулата и мълчах, а моите хора отвориха приказка за пасарите и колко ни пречат навсякъде…

         По някое време излязох на разходка из кораба. Бях сам и тъжен. Ким понечи да ме съпроводи, но аз й отказах. Из кораба течеше учение. Войници търчаха насам натам с включени радиослушалки. Нашият командир Манхатън беше строг човек и харесваше всичко да е изрядно, хората му подготвени и натренирани, без слаби места в своята подготовка. Пред един от асансьорите се засякохме със шамана Джи- нашия гадател и маг. Той ми кимна и каза:

        - Войната със пасарите ще бъде дълга, синко!… Бъдете готови на изненади!…

         Аз му кимнах разбиращо и смукнах тютюнев дим. Шаманът Джи беше извънземен, но работеше при нас, със своите забележителни способности и умения. Той си имаше малък космически кораб, с който понякога излизаше из космоса, а се връщаше със новини от близо и далеко. Отминах Джи и завих по коридора към бара. В бара бяха дестина души от нашите учени и програмисти, които вземаха сериозно участие в управлението на кораба от своите места, макар и не на самия мостик. Кимнах им за поздрав и седнах да погледам гледката към басейна и оранжерията, все още замислен. Някъде по същото време достигнахме една от луните на планета 8. Никой от драконите още не беше стъпвал тука, заради което все пак бяхме със повишено внимание. Манхатън сметна за добре да не бързаме с тази луна, та останахме за през нощта на един час път от нея, докато я сканирахме. Със включена система за невидимост и далече от пасарските кораби можехме най- сетне да си отдъхнем от доскорощната опасна близост до тях. Аз разбира се следях новините от трите бойни кораба на драконите. За момента те само наблюдаваха пасарите, готови да започнат сериозна атака… Както си седях на бара и съзерцавах дръвчетата в оранжерията ме намериха Ким и Палма.

        - Алекс, къде изчезна?… Търсихме те навсякъде!… - каза Ким. - Тази вечер не си в настроение…

        - Имам известни проблеми със това!… - казах аз. - Затова предпочетох да съм сам, но вие пак ме намерихте…

         Те седнаха при мене, но се развали и тяхното настроение. Замълчахме един до друг, с по шишенце с джин в ръката. Лошото ми настроение можеше да означава настъпващи  лоши времена, но това не винаги биваше така… Момичетата се опитваха да ме разведрят със милувки и целувки, но нищо не се получаваше. Трябваше просто да мине време за да си върна настроението… Така със лошото си настроение развалих вечертта и на моите хора. Очаквах неприятности, но незнаех точно от какъв характер. Що се отнася до пасарите, то наоколо нямаше такива наблизо. Скоро се прибрахме обратно в каютата. Браун и момичетата си бяха отишли, а Рорри приготвяше вечерята, докато нашия син си играеше с Поки. Тази извънземна котка имаше голямо влияние над него, а всъщност ние й бяхме разрешили да се грижи за него, дори при необходимост да го отведе със своето корабче, на което имаше две- три места за хора. Настанихме се около камината, но вечертта ни вече не беше същата… Бях се изправил до страничния люк и наблюдавах луната под нас. Рано сутринтта ни предстоеше да я посетим, както винаги- на разузнаване. Исках добре да се наспя, преди този полет. Разбира се нощта беше все още пред нас. Тази луна ми навяваше отново спомени, за нашата Луна на Земята. Не помнех кога за последен път бях на нашата Луна, но сигурно бяха минали години. Времето напредваше, а след вечерята Ким и Палма си легнаха и скоро заспаха, а след тях и останалите. Само аз останах буден в каютата. Седях до камината и размишлявах, а край мене звучеше тиха музика, някакво диско от далечни времена.

         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и подсилих огъня в камината, а сетне запалих лулата си, а Ким свари кафе.

        - Как си днес, Алекс?… - ме попита Ким.

        - Мисля, че съм добре!… - казах аз, загледах се в люка на стената, където се виждаше една от луните на планета 8, а скоро ние седнахме край камината на чаша кафе. Скоро се събуди и Палма.

        - Къде сме, хора?… - попита тя.

        - Край луната на планета 8 !… - й казах аз.

         За след няколко часа беше насрочен старта на хеликоптера ни към луната, а докато станеше това имахме време да се постоплим и разсъним. Към десет часа сутринтта се преместихме на хеликоптера. Бяхме към 40 души, които щяхме да слезем на луната под нас. Пилотите ни Джо и Джими скоро дадоха старта. Постепенно доближавахме луната, а картинката от нея, която виждахме на екраните си постепенно се избистряше. Луната имаше разредена атмосфера, а по нея имаше колонии от затворени градове, където се произвеждаха стоки. Тук живееха над 75 форми на живот. Ние се скачихме към оказания ни док и четирима войника излязоха в града за да разузнаят положението. Аз си пушех лулата и се радвах на Ким и Палма, с които бяхме отново заедно. Ние още незнаехме какво да очакваме на тази луна, заради което внимавахме особено. Новините от корабите на драконите говореха, че те още следят пасарските кораби, готови във всеки момент да ги нападнат. Когато ние шестимата с Браун и момичетата излязохме из затворения град- колония бяхме със скафандрите си, поради разредения тук въздух. Крачехме из коридорите и слушахме всякакви разговори тук. Когато влязохме в еднао барче, ние бяхме поизморени от скитане. В барчето се поддържаше нормален приток на въздух, за да може да се консумират питиета и храна. Разпуснахме тука, докато нашите умуваха с какво да се заемем на тази луна. В бара имаше към 30 извънземни, а ние лесно завързахме разговор с някои от тях. В колониите тука се развиваше промишленост. Повечето от хората тук бяха работници, но имаше и туристи, дошли да се разходят, а някои търсеха кораби от местното производство за да си купят. Имаше и скитници, търсещи топло и въздух и комат хляб… В бара стояхме близо два часа, време през което се запознахме с местните форми на живот и със тяхното битие. На връщане към хеликоптера минахме край един от пазарите тук. Интересувахме се от интересни стоки, музика, филми. След като си напазарувахме се върнахме на борда на хеликоптера. Вече знаехме доста неща за тази  луна, за което всъщност бяхме дошли тук. По някое време докато разглеждахме закупените стоки, аз запалих лулата си и кимнах на Ким:

        - Музиката им не е лоша!…

        - Какво значение има това?… - попита тя.

        - Някога си мислех, че музика имаме само ние от Земята!… - казах аз.

        - А това какво е?… - посочи Ким една кутийка на масата.

        - Не бутай!… Това е телепорт!… - казах аз.

        - Колко телепорта имаме?… - попита Палма.

        - Купихме десетина, а като ги изпробваме, ще заредим склада на хеликоптера!… - казах аз.

         Разглеждането на закупените от нас стоки продължи близо час. Манхатън беше заинтригуван от телепортите и взе един от тях, за да го изпробва. Тези машинки преместваха по един човек и багажа му в радиус от 1,000 км. Нашите налични телепотри бяха доста по- ограничени… Манхатън се завърна от изпробването на телепорта си и доволен каза:

        - Ще заредим всички на кораба си с такива телепорти!… Имат добри показатели!…

        - Щом трябва!… - каза Ким.

        - Ще изпратя хора да проверят основно тукашните стоки!… Съмнявам се, че имат интересни, стратегически стоки!… - каза Манхатън.

        - Щом трябва!… - каза Ким, а Манхатън излезе от каютата ни, впечатлен от видяното при нас.

         Аз пушех лула край камината, замислен над факта за необикновените стоки, каквито се предлагаха на тази луна. Действително оттук нив взехме доста интересни стоки, някои от които веднага влязоха на въоръжение при нас. Но това не беше всичко- драконите бяха също заинтригувани и още тази сутрин тук пристигна малък техен кораб  за да видят какво се предлага тук. Както разбрахме по- късно телепортите бяха поръчани за серийно производство за цялата армия на драконите. Но и това не беше всичко- някои от видяните на тази луна стоки, бяха поръчани за серийно производство за цялата армия AFJ, към която ние всички служехме… Наближаваше обедно време, когато при нас дойдоха Браун, Джейн и Никита на чаша джин преди обяда. Новините от трите бойни кораба на драконите оставаха без промяна- те следяха пасарите, но още не ги атакуваха.

        - Какво ще правим днес, Алекс?… - ме попита Браун.

        - Ще си разглеждаме стоките, ще се разходим още един път из колонията, а сетне ще видим!… - казах му аз.

        - Алекс!… Как сме днес?… - усмихна ми се Джейн, която винаги се радваше да ме види. С нея доскоро имахме връзка, но Браун я завладя.

        - Днес съм доволен от настроението си!… - казах й аз.

          По- късно седнахме да обядваме, а плановете за деня още се разглеждаха от Манхатън и Хенсън.  През целия следобед разглеждахме любопитните стоки, които можеха да ни служат дълго на въоръжение, а щом дойде вечертта ние с Браун и момичетата се разположихме край камината на чаша джин и лула тютюн. Тяхната каюта се намираше до нашата и ние просто си гостувахме от време – навреме.

        - Колко време ще останем на луната, Алекс?… - попита Джейн.

        - Докато експертите ни разгледат всички интересни стоки тук!… - казах аз.

        - А ние ще излезем ли още веднъж из колонията?… - попита пак тя.

        - Засега- не!… Вече е късно, но утре- пак!… - казах аз.

         Ким и Палма се бяха излегнали до мене в двойното кресло, а аз пушех лулата си и отпивах джин, докато се радвах на добрата компания и уютната обстановка тук. Новините от драконите бяха без промяна, но ние не забравяхме, че десет пасарски кораба са наблизо до планета 8. Драконите ги държаха под наблюдение, готови да ги атакуват. Разбира се драконите имаха нещо впредвид, че не нападаха веднага, но това не беше наша работа...

         Няколко дена по- късно ние с нашия кораб бяхме край планета 7. Докато се спускахме със хеликоптера към повърхността, аз пушех лула и се радвах на компанията на Ким и Палма. Времето беше облачно и бурно. Хеликоптерът ни се тресеше, подхванат от мощните ветрове. Резултатите от сканирането показваха наличие на флора и фауна тук, но не и на развита цивилизация, което можеше да означава, че планетата е свободна. Оставихме нашите догадки за по- късно, когато щяхме да знаем със сигурност, какво представлява планета 7. Към един часа следобед, ние се приземихме край една река на широка поляна, а наблизо имаше гора, вход към джунглата. След обичайните проверки на околните дадености, излязохме навън. Беше мъгливо и влажно, а се чуваха звуци от странни животински видове.

        - Интересен свят, не мислиш ли?… - каза Ким, която се държеше плътно за мене.

        - Вярно - интересен свят!… - каза Палма.

        - Откъде да започнем?… - попита Ким.

        - Проверка за съвместимост със нашия организъм, най – напред!… - казах аз, а в това време войниците вече ловяха риба в реката. Някой запали огън и край огъня се събрахме близо 20 души. Манхатън ръкомахаше наляво- надясно, водейки нашата малка общност към изследването на планетата. По- късно си устроихме скара- бира купон, докато течеше изследването на местността, край нас. Ние бяхме във възторг от възможността това да е свободна, ненаселена планета, но това трябваше да се докаже. Докато се черпехме със скара- бира, някой пусна хубава музика по тонколоните на хеликоптера.

        - Рибката си я бива!… - каза Джейн.

        - Резултатът е повече от ясен!… - каза Браун. - Няма сигнали във ефира, няма летящи обекти, няма градове, няма нищо, което да ни кара да мислим, че планетата е обитаема!..

        - Това означава ли, че планета 7 е совбодна?!… - възкликна Никита.

        - Напълно свободна!… - каза Браун. - Тук тепърва ще идват хора, ще се строи и гради колония…

         Ние бяхме във възторг от това откритие. Откакто се заловихме със разузнаване това беше първата необитаема планета на която попадахме. Щеше ни се ние да сме късметлиите, които ще поостанат тука, докато дойдат корабите със строители на бази. Разбира се това можеше да бъде и точно така. Можеха да ни наредят да изчакаме тука, докато дойдат строителите. Повикан от нас, скоро до нашия хеликоптер кацна и втория хеликоптер на кораба Nissan със 50 души на борда си. Те се присъединиха към нашия скара - бира купон, докато отделни наши колеги изследваха местността около нас. Това наистина беше необитаема планета. Тук предстоеше да се изгради военна база на драконите и първа колония. Двамата със Браун и четирите момичета тръгнахме покрай реката надолу към подножието на хълма. Не беше кой знае колко студено, а въздуха беше добър за нас. Крачехме по тревата и се радвахме на добрата си компания, на хубавия ден, на околната природа и на факта, че тука щеше да бъде нов дом и за нас- земляните.

        - Къде да отидем?… - попита Ким.

        - Ще погледнем какво има нататъка и ще се върнем при хеликоптерите!… - казах аз.

         Разхождахме се с часове край реката, Ким хванала ме под ръка и Палма, която береше цветя, а аз с лулата си в ръка. Тази планета беше нещо изключително. Още под влияние на рибката, която хапнахме, ние имахме усещането, че това е един своеобразен рай, макар и далече от родната ни планета Земята. Необятна и внушителна планета 7 ни се показваше в своя блясък. Бяхме възхитени от факта, че тук ще бъде нов дом не само за драконите, но и за земляните. Драконите използваха за строителство най- високи технологии. Те щяха да издигнат база тук само за десетина дни, а ние тръпнехме от мисълта, че може да ни одобрят да останем тук, като охрана на базата, а с това и на самата планета, от нашественниците, пасарите, естествено. Ние шестимата бяхме поспрели край лагерния огън и се топлехме. Имаше снежни преспи около брега, явно скоро тук беше валял сняг. Естествено цвета му не беше обикновен, а зеленикав.

        - С какво да се заемем по- напред, Алекс?… - ме попита Браун.

        - Да намерим площадка за кацане на кораба!… Тук е прекалено хубаво та да оставим кораба в орбита!… Всички ще ни бъдат благодарни!… - казах аз.

         Докато търсехме по- широко местенце за да приземим целия кораб Nissan, се мръкна. Със здрачаването се изсипа проливен дъжд. Ние се прибрахме на борда на хеликоптера доволни от разходката. Местенце за кораба намерихме на 6- 7 км. оттук- едно обширно плато сред планинските хълмове. Манхатън изпрати координатите до кораба и го зачакахме да се появи, но това едва ли щеше да се случи по- рано от сутринтта (поне бордовата). Нашият скара- бира купон се пренесе край басейна на хеликоптера, където някои от нас останаха почти през цялата нощ… Драконите приеха спокойно новината за ненаселената планета и казаха, че изпращат кораб със строители, които да очакваме в близките 200 часа. 

         Със вечертта се спусна и студ, но ние небяхме навън вече. Двамата с Браун и момичетата се прибрахме в каютата край камината. Този път извънземната котка Поки беше със нас. Заварихме Поки да майстори нещо в своя ъгъл.

        - Какво става, Поки?… - попита Ким.

        - Изпробвам телепорта, дето го купихме от планета 8… - каза Поки, явно горд, че нещо е замислил (котката всъщност беше женска, но името й- мъжко).

         Аз излязох на терасата за да погледна как вали дъжда. Лулата беше в ръката ми, а автомата на рамото (ние не се разделяхме с калашниците, защото тук всичко биваше опасно). Хеликоптерът Dark star беше всъщност универсална машина за към 100 души. Функциите й далече не включваха само хеликоптер, а също- дирижабъл, кораб, подводница, а можеше и огромен паяк, крачещ през всякакъв терен. Обикновено хеликоптера беше закачен към корпуса на кораба Nissan, а за да не товарим екипажа на кораба и двигателите му, до повърхността на планетите слизахме именно с него. Nissan имаше и втори хеликоптер от същия вид, който също пускахме от време- на време.

         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих лулата. Ким стана след мене и взе да свари кафе, а Палма още спеше. Когато излязох на терасата по- късно видях, че се е спуснала гъста мъгла. Не се виждаше дори на 15 метра далечина. Ким се изправи до мене с чаша кафе в ръка и попита:

        - Какво ще правим днес, Алекс?…

        - Ще се разхождаме и ще опознаваме тази планета!… - казах аз.

        - Страшна мъгла имаме днес!… - каза тя.

        - Не е кой знае какъв проблем за нас!… - казах аз.

        - Да се прибираме, студено е!… - каза тя и ние влязохме в каютата.

         Палма скоро стана и попита:

        - Къде сме?…

        - На планета 7 !… - й каза Ким.

        - Пропуснах ли нещо?… - попита Палма.

        - Не. Какво да пропуснеш?… - каза Ким.

        - Ще взема да ставам вече!… - каза Палма.

           *

         Това беше един ден на планета 7, който премина в изследване на местността около нас. Корабът Nissan се приземи по обедно време и Манхатън разпредели хората за проучване на местността, флората и фауната. Ние с Браун и момичетата също се включихме в изследването, а деня се случи слънчев и приятен.

         *

         Когато вечертта се прибрахме в каютата на борда на хеликоптера, шестимата бяхме поизморени от дългия ден. Носехме проби от различни предмети из местността, проби от въздуха и водата, камъни и дръчвчета. Само през една врата до каютата си имахме малка ниша- лаборатория, където до късно разглеждахме и сканирахме пробите. Резултатите щяха да излязат след няколко часа,но едно беше ясно- нашия, човешки организъм беше съвместим със тукашната природа, дори без специални средства и скафандри.

         По някое време седнах край камината за да изпуша една лула и да пия кафе. Ким приседна до мене в двойното кресло и каза:

        - Страхотна природа!… Незнаеш накъде да гледаш по- напред…

        - Имаме още десетина дена тук със сигурност, а сетне- незнам… - казах аз. - Драконите могат да ни назначат за охрана на базата, която ще построят тук!…

        - Струва ми се, че всички искаме да си починем тук!… Да поостанем на едно място, за повечко време… Непрекъснато се местим, не мислиш ли?… - каза Ким.

        - Възможно е да поостанем тук за по- дълго време…. - казах аз.

         В каютата беше топло и уютно тази вечер, както често ни се случваше. Браун, Джейн и Никита бяха отишли до кухнята, за да вземат това онова за хапване, а Палма разговаряше със Поки в неговия ъгъл. Тиха музика напомняше за себе си.

        - Откога не сме виждали Земята!… - замисли се Ким.

        - Често си спомням за нея… - казах аз. - Имаме приятели там, гаджета, роднини…

         На лицето на Ким се изписа нерадостно изражение, но това трая само няколко минути, преди да се оживи изведнъж и да се усмихне:

        - Страхотна професия, Алекс!… Още немога да повярвам, че разузнаваме из космоса, на мощен, боен  кораб!… Светът сякаш е в краката ни!…

        - Какво още искаш да ти се случи, Ким?… - попитах аз.

         Тя отвори бутилка пепси, замисли се и каза:

        - Няма такова нещо, което да съм искала, а не се е сбъднало!… Особено сега, когато ни престои вечна младост и безсмъртие…

        - Това ни предстои, наистина!… Вечна младост и безсмъртие!… - казах аз и двамата се замислихме сериозно над новите предизвикателства, които даваше това, а в това време Браун и момичетата му се завърнаха със пакети храна.

        - Ще спретна нещо за вечеря!… - каза Никита.

         *

         Около хеликоптера и кораба в този късен час патрулираха войници, както и из коридорите на хеликоптера. Навън се спипеше дъжд, а мнозина от нас вече спяха. Ние двамата с Ким бяхме останали до късно при камината. Пийвахме кафе и пепси и пушехме тютюн, докато си приказвахме за това- онова. Поки майстореше отново нещо в своя ъгъл, а другите спяха. Планета 7 от системата Doritx се оказваше златна мина за нас, земляните, както и за драконите. Тук скоро щеше да има военна база, опора в нестабилната обстановка из околния космос. Ние мечтаехме да поостанем край още непостроената база, вместо да се скитаме от планета на планета. Умората ни се трупаше, а драконите сякаш ни подготвяха за сурово бъдеще и не ни даваха повече от 10 дена почивка…  Ким, както се беше сгушила у мене въздъхна и каза:

        - Ще си взема един душ, Алекс!…

        - Върви!… - казах аз.

         *

         На сутринтта се събудих свеж и бодър, разсъних се на чешмата и запалих една лула тютюн, докато преглеждах новините от близо, далече и отчайващо далече. По- късно двамата с Ким пушехме на терасата. Навън се беше спуснала гъста мъгла, но при нас беше топло и приятно.

        - Какво ще правим днес?… - попита Ким.

        - Пак същото като вчера!… - казах аз.

         Постояхме на терасата близо половин час. В гъстата мъгла не се виждаше по- далече от 100 м. Около хеликоптера и кораба, стоящ наблизо патрулираха войници, а екипите за изследване на природата вече бяха навън и събираха проби от всичко, каквото забележеха наоколо. Ние с Ким се върнахме в каютата, а тя свари кафе и седнахме край камината да пушим и пием кафе. Скоро станаха и останалите. Палма се надигна в леглото и попита:

        - Къде сме?… Изтървах ли нещо?…

        - Нищо не си изтървала!… - й каза Ким. - На седмата планета сме!…

         Сутринтта вече преминаваше, когато двамата с Браун и момичетата излязохме навън. Край огъня, запален край реката се бяха събрали двайсетина души и си приказваха. Изследването на планетата беше в ход.

         *

         На другия ден сутринтта беше слънчево, но мъгливо. Драконите бяха пристигнали през нощта. Започваха строителството на база тук на планета 7. Корабът им беше приземен до нашия, а около него вече действаха строителните роботи. Аз запалих една лула тютюн, а Ким свари кафе. Докато пиехме кафе и пушехме стана и Палма. Край камината беше топличко, а навън доста хладно тази сутрин. Докато ние си пиехме кафето, нашите колеги се събраха с драконите, за да обсъдят охраната на базата, която щеше да се издигне тук на това място. Новите ни функции по охраната на базата изискваха от нас да отблъснем всяко нападение над базата, а дали бяхме готови за това?… Според драконите базата щеше да бъде издигната с първия си корпус до 20 дни. В същото време в района на седмата планета имаше засилено присъствие на пасарски кораби, за които ние трябваше да внимаваме. Драконите със техните роботи започнаха строителството на базата в ускорено темпо. До 20 дни тук щеше да се издигне първата сграда от базата. Двамата с Браун и момичетата се бяхме събрали край камината и обсъждахме действията си за този ден. Ние нямаше да можем да охраняваме цялата планета, но поне базата щяхме да се опитаме.

         В следобеда си бях подремнал, станах от сън свеж и бодър и погледнах докъде са стигнали със строежа на базата. Вече бяха изляти основите и се градеше нагоре. Роботите- строители бяха изключително бързи и пъргави. Ким ме намери на терасата.

        - Наспа ли се, Алекс?… - попита тя.

        - Идеално се наспах!… - казах аз.

        - Ще пием ли кафе?… - попита тя.

        - Естествено!… - казах аз.

         В това време вторият от нашите хеликоптери- Diamand прелиташе над нас в патрулен полет.

        - Как е момчета?… - попитах аз в микрофона.

        - Чисто е, сър!… - казаха те.

         Двамата с Ким седнахме край камината да пием кафе и да пушем тютюн, а другите ги нямаше. Само Поки си майстореше нещо в неговия ъгъл.

        - Какво се чува, ще останем ли на тази планета?… - попита Ким.

        - Още нищо не се знае!… На първо време докато се строи базата ще сме тук!… - казах аз. – Имаме задачата да патрулираме със хеликоптерите наоколо, а с радарите си ще поемем пространство от 2,000 км, около базата.

        - Ще се справим ли?… - попита тя.

        - Трябва да се справим, а освен това тук ще бъде изградена отбранителна система, която ще ни е от полза!… - казах аз.

        - Отбранителна система?… - погледна ме Ким.

        - Да. Това нещо ще може да сваля всичко, което се доближи на повече от 10,000 км. от базата!… - обясних й аз. - Дело е на драконите!…

        - Това определено ще оправи нещата!…-  каза Ким.

         Вечертта се спусна над нас скоро. Прибрахме всички на борда на хеликоптера и на кораба, а навън останаха само охраната и втория хеликоптер, който още патрулираше. За по- късно беше определно нашето дежурство в патрул над базата със хеликоптера ни- Dark star. Докато се готвехме за патрулирането нашите пилоти Джо и Джими изучаваха особеностите на климата тук. Скоро хубавото време приключи, спуснаха се мъгли и забуча буря. В такова време ни предстоеше да патрулираме.

         Към 17 часа вдигнахме хеликоптера и закръжихме над базата. Територията около нея вече беше под наша охрана. Някъде по пътя срещнахме другия хеликоптер, който се прибираше в базата. Бяхме седнали зад пилотите и следяхме екраните, а аз пушех лула. Местността около базата беше планинска, а в далечината имаше каньон. Избрахме да се движим със 200 км/ч, като облитахме кръг с диаметър 6,000 км. около базата. В същото време радарите ни следяха с далечина 100,000 км. нагоре към орбитата на Седмата планета. Щяхме да патрулираме през цялата нощ. Аз се запасих със търпение и си пушех лулата. Още беше рано, но по някое време на всички щеше да им стане скучно и сънливо. Освободихме 20 души от войниците именно за среднощното дежурство. Отпочинали те щяха да бъдат по- добри в патрулирането, отколкото ако ги държахме будни чак до тогава. Браун, който седеше наблизо каза:

        - Научихме за странни същества, които са особено кръвожадни!… Има ги навсякъде тука… Кръстиха ги пукори… Та значи никакво излизане навън без автомат!… Те нападат по двайсетина на куп, вече имаме пострадали сред войниците!…

        - Защо не ни предупредиха по- рано?!… - каза Джейн.

        - Предупреждавам ви навреме!… Нали разбрахте?… Планетата не е съвсем безобидна- оглеждайте се за пукори!… Погледнете на екрана, за да видите как изглеждат!… - каза Браун. Пукорите приличаха на маймуниподобни тигри с огромни муцуни и остри зъби. Запомнихме вида им защото те щяха да ни досаждат оттук- нататък, докато сме на Седмата планета. Това, че доскоро незнаехме за тях не беше проблем- вече знаехме… Патрулирането не беше трудно. През това време се запознавахме със особеностите на тази местност. Предстоеше ни често да патрулираме наоколо, поне докато сме тук на Седмата планета. Драконите ни бяха поверили охраната на базата и ние трябваше да бъдем на ниво, а не да ги подлагаме на опасност… В този момент прелитахме над устието на реката, край която се намираше базата ни. Тук тя се вливаше във морето, което продължаваше хиляди километри нататъка. 

         *

         На следващата вечер седяхме двамата с Браун и момичетата край камината. Хеликоптерът беше в базата, а за по- късно вечертта имахме дежурство с него, отново над околната местност. Аз пушех лула и съзерцавах Ким и Палма, които шетаха наоколо, правеха и закуски за през нощта, тъй като щяхме да патрулираме с хеликоптера през цялата нощ. Бяхме си поспали почти през целия ден, след нощния патрул. Ким се завъртя покрай мене и каза:

        - Ще сваря кафе!…

        - Разбира се!… - казах аз.

         Базата, строена от драконите вече се отличаваше със временни постройки и първия модул на отбранителната система. Тук вече живееха над 400 дракони, заети със строителството, както и военни. Вече не бяхме съвсем сами на тази пуста планета и това ни даваше кураж да живеем.

        - Колко време имаме до дежурството?… - попита Джейн.

        - Застъпваме след два часа!… - каза Браун.

         Аз станах да се разтъпча и излязох в коридора към каютите. Из хеликоптера беше тихо. Войниците още спяха, за да са бодри, когато ни потрябват. В барчето намерих Манхатън и Йоанна. Те ми кимнаха, а той попита:

        - Готови ли сме за дежурството?…

        - Да, сър!… - отвърнах аз.

        - Ще пийнеш ли джин с нас, Алекс?… - попита Йоанна.

        - Не, благодаря, но в каютата ме чакат на кафе!… - казах аз и продължих нататъка към отсека със торпедата, където исках да проверя с какви запаси разполагаме. Някъде там се срещнах със шамана Джи. Той ми кимна и каза:

        - Пасарите идват, Алекс!…. Тази нощ ще имате отново работа с тях!…

         Аз кимнах, леко угрижен, но щом Джи казваше, то щеше да стане точно така- той беше нашият гадател, който винаги знаеше какво ни чака и ние му вярвахме безрезервно. Щом се прибрах в каютата аз веднага съобщих на другите новината. Тази нощ щяхме отново да срещнем пасарите…

        - Трябва да сме нащрек!… - каза Джейн.

        - Ще предам новината на драконите, за да имат това впредвид!… - каза Браун.

         Леко огорчени от предстоящата среща със пасарите, ние замълчахме, премисляйки своите действия за през нощта.

         *

         На другия ден се събудих по обедно време. През нощта не бяхме срещнали пасари, но това не означаваше, че Джи е сгрешил- те щяха да дойдат скоро. Станах, прозях се и докато се разсънвах на чешмата Ким ми каза:

        - Кафето е готово, Алекс!…

        - Хей сега идвам!…- казах аз.

         По- късно седяхме край камината със Ким, пушехме лула и пехме кафе. Денят се случи дъждовен и навъсен, но и ние не бяхме кой знае колко слънчеви в очакване на пасарите. Драконите също взеха мерки по този въпрос. Отбранителната система на базата беше пусната в действие и изпитана. Ако не друго, то поне в базата и около нея пасарите неможеха да пристъпят. Това ни зарадва естествено, но оставаше напрежението от предстоящата среща с тях. От нас се искаше да ги прогоним от тази планета, защото лесно можеха да пуснат корени тука. Ако ние допуснехме веднъж да слязат до повърхността, то щеше да им стане навик и дълго да се занимаваме тук на тази планета, отново със тях. Нашият извънземен инструктор Флу, който пътуваше с нас почти навсякъде беше категоричен: " Направете каквото трябва, а ние няма да ви оставим да се блъскате сами с пасарския проблем!...". Ким се беше сушила в мене и гледаше малко тъжна през люка навън. Времето беше отчайващо. Гъстата мъгла и проливния дъжд не спираха вече с часове. По- късно станаха от сън и останалите. Браун ме погледна и попита:

        - Нещо ново, Алекс?…

        - Нямаме кой знае колко новини, Браун!… - казах аз.

        - Е, все пак?… - попита той.

        - Най- важното- още не са се появили пасарите!… - казах аз.

        - Кафе има ли?… - попита Джейн.

        - Да, има!… - й каза Ким.

         По- късно шестимата бяхме покрай камината на кафе и тютюн. За следобеда имахме дежурство в патрул и бързахме да влезем в ритъм за него. Оставаха ни два часа почти до старта ни. От втория хеликоптер съобщиха, че все още е чисто. Това не ни зарадва кой знае колко. Пасарите щяха скоро да се появят…

         *

         В навъсения следобед ние със хеликоптера Dark star летяхме над базата на 3,000 км. в радиус около нея. Аз пушех лула зад пилотите Джо и Джими, а Ким беше до мене и смучеше пепси. Летяхме със 200 км/ч за да не се налага често да обръщаме посоката- това бяха само 6,000 км, през които прелитахме. Манхатън и Йоанна седяха на задните кресла и обсъждаха какви действия ще предприемем щом видим пасарите. Планът включваше съобщаване до драконите за опасността. Само след няколко часа щеше да се мръкне. Аз си проверих уредите за нощно виждане и зачаках с лулата в ръка, а Ким се зае да свари кафе. Бяхме имали и по- добри дни. Общо взето не бяхме във върховата си форма, но това пасарите не го знаеха…

         На другия ден в следобеда аз пушех лула край камината, а Ким шеташе наоколо. Хеликоптерът се намираше в базата, а за вечертта ни предстоеше патрулиране. Браун и момичетата бяха отишли на басейна, а Палма спеше. Седнахме със Ким да пием кафе.

        - Изнервих се!… - каза тя. - Пасарите още ги няма!… Това чакане ме убива!…

        - Успокой се!… Тук не сме сами!… Пасарите ще дойдат, но ние нямаме проблем с това!… Тук са и драконите!… - казах й аз. - Те няма да ни оставят сами срещу пасарите!…

        - Разбирам, но се изнервих!… - каза Ким.

        - Направи си един билков чай, ще те успокои!… - казах аз.

        - Така и ще направя!… - каза тя. - Ще сваря билков чай!…

         Аз смукнах тютюнев дим и се загледах след нея, докато тя вареше чай. Бях горд, че със маце като нея сме в интимни отношения. Навън времето беше мрачно и мъгливо. Драконите със своите роботи вече завършваха постройката за временно настаняване в базата. Оттук- нататък можехме да приемаме към 500 души в новата база. Разбира се това число растеше със всеки изминал ден, защото строежа се разширяваше бързо. Ким скоро беше готова със чая си, а аз излязох на терасата с лулата в ръка. Покрай хеликоптерите и кораба кипеше учение, а на строежа роботите издигаха нов етаж към основния корпус. Мъглата създаваше свежо настроение и някаква романтика, доколкото можеше да има романтика на тази далечна планета. Ким си изпи чая и видимо успокоена се излегна в мене на двойното кресло, а до нас гореше пгъня в камината и ухаеше на дърва и въглища. Скоро Браун, Джейн и Никита се върнаха от басейна. Момичетата бяха весели, закачиха ме като влязоха, а аз им кимнах:

        - Как беше водата?…

        - О, водата беше чудесна!… - каза Джейн. - А ти, Алекс?… Как си днес?…

        - Идеално съм!… - казах аз.

        - Кафе ли пиете?… - попита Джейн.

        - Кафе, чай… - казах аз.

         Следобедът си отиваше вече, а ние се стягахме за патрулиране със хеликоптера Dark star. Оставаше един час до излитането, а аз пушех лула край камината и съзерцавах Ким и Палма, които приготвяха сандвичи за през нощта, докато патрулираме. Това бяха моите мацки, а с тях беше по- весело, отколкото да съм сам. Освен това връзката ни течеше по мед и масло, което особено ме радваше и беше най- хубавото нещо в живота ми напоследък. Излетяхме на смрачаване. Както и предишните патрули се движехме със 200 км/ч защото зоната беше с диаметър само 6,000 км. и ако летяхме бързо щяхме постоянно да завиваме обратно. Тримата  с Ким и Палма седяхме зад пултовете и смучехме пепси, а Браун, Джейн и Никита бяха зад нас и следяха картината идваща от външните камери, но наоколо беше чисто и пусто все още.

         На сутринтта се събудихме от сигнала за тревога. Два пасарски кораба бяха засечени над планетата. Докато се разсънвах нашите пилоти Джо и Джими издигнаха хеликоптера в небето за да посрещнем пасарите. Тези омразни чудовища бяха навсякъде из околния космос. Нашите хора от кораба Nissan го издигнаха скоро в небесата. Предстоеше ни битка с пасарите и ние бяхме леко уплашени.

         Четири часа по- късно бяхме в орбита и дебнехме двата пасарски кораба. Аз пушех лула, вперил поглед в екраните, където виждахме пасарските кораби. Те летяха по курс близък до орбитата, но нямаха още намерения да приближават, сякаш чакаха заповед. Ние съответно си стояхме в невидимост на достатъчно разстояние за да ги следим и със това новата ни среща приключваше. Двата кораба бяха стандартни за техните виждания, т.е. стоместни. Значи имахме 200 пасари близо до нас. Затова и внимавахме много. Пасарите бяха ненаситни чудовища, нападнали до момента стотици планети. Ким беше сварила кафе. Тя ми сипа от термуса чаша кафе и каза:

        - Доколкото разбрах няма да се връщаме в базата докато не се изчисти положението със пасарите?…

        - Да. - казах аз. - Няма да се връщаме в базата!…

        - До колко часа ни е дежурството на мостика?… - попита тя.

        - Още два часа… - отвърнах аз.

         Дебненето край пасарските кораби ни опъваше нервите, но факта че сме невидими ни правеше смели. Нямахме никакво желание да виждаме пасарите отблизо. Докато ги следяхме Манхатън и малък екип програмираха четири бойни модула за нападение. Модулите SX8 бяха автоматични и ние нямахме враг, който да беше оцелял от среща с такива модули. Те бяха проектирани на Земята от земните военни. Ким седеше до мене, отпиваше кафе и си разменяхме лулата с тютюн, пушейки един след друг. От дългото чакане бяхме претръпнали и почти не гледахме към часовника.

        - Колко ли време ще висим тука?!… - каза тя.

        - Колкото е необходимо… - казах аз. - Скоро ще ни дойде почивката и ще се разведрим!…

         Почивката ни скоро дойде. Скътахме се в каютата и запалихме камината. Имахме десет часа за почивка, време достатъчно за да се наспим и похапнем. Скоро в каютата стана топло и уютно. Ким седеше до мене на двойното кресло и смучеше пепси, а аз пушех лула и отпивах джин. Срещу нас седяха Браун, Джейн и Никита, пушеха лула и отпиваха джин с тоник.

        - Тук можем да висим с месеци!… - каза Джейн. - Пасарите явно изчакват някаква заповед, преди да тръгнат на някъде…

        - Да. Чакат заповед!… А може и да подминат Седмата планета… Нищо не се знае още… Но ние трябва да останем на поста си!…- каза Браун.

        - Някой иска ли кафе?… - попита Палма, а ние кимнахме. От креслото виждах звездната шир около кораба през стъклената стена. Тази вечер бях в добро настроение и съзерцавах Ким и Палма, докато те се мотаеха покрай мене. Нашата извънземна котка днес отново майстореше нещо по скафандъра и телепорта си. Както разбрахме се готвеше да проникне на борда на единия пасарски кораб. Ние бяхме отрицателно настроени към подобна негова акция, но Поки имаше висшо военно образование и можеше да взема собствени решения.  Палма скоро донесе термус със кафе и разсипа по чашите ни. Вечертта се очертаваше спокойна, въпреки близостта ни до пасарските кораби. Някъде по това време втория хеликоптер пристигна до нашия за скачване, както беше решил Манхатън. Оттук нататък щяхме да бъдем заедно двата екипажа на двата хеликоптера, а кораба Nissan оставаше в ниска орбита, готов за бойни действия. Както се очакваше след скачването на двата хеликоптера, двата екипажа се събраха край нашия басейн на скромно тържество, но ние предпочетохме скромната си компания и останахме в каютата си. Тази нощ до късно из хеликоптера сновяха развеселени наши колеги и звучеше музика. Ние бяхме свободни до сутринтта, когато ни чакаше бойно дежурство на мостика…

        - Да си пуснем и ние музика!… - каза Браун.

        - Хей сега ще пусна музика!… - каза Никита и избра музика от далечното ни минало, такава каквато повечето от нас обичахме. Ние се топлехме на камината, слушахме музика и се стараехме да не мислим за опасността, до която бяхме наблизо.

         *

         На сутринтта шестимата бяхме на дежурство на мостика. Аз пушех лула и разсеяно слушах разговорите наоколо. Ким и Палма бяха от двете ми страни, а Браун, Джейн и Никита на предните кресла, точно зад пилотите Джо и Джими. Двата пасарски кораба правеха някакви маневри, вероятно се скачваха, а ние чакахме да се случи каквото и да е, защото вече умирахме от скука, а бяхме претръпнали от страховете си.

        - Май се скачват!… - каза Ким.

        - Вероятно… - каза Палма.

        - Имаме да висим тука… - каза Ким.

        - Какво от това?… - каза Палма.

        - Момичета, я направете кафе!… - казах аз.

        - Ще направим!… - каза Ким.

         Тъкмо си пиехме кафето, когато от единия кораб се отдели совалка и се спусна към планетата. На нашия хеликоптер беше наредено да я следваме. Нашите пилоти изпълниха заповедта и се спуснахме след пасарската совалка, която се беше насочила надолу към повърхността на планета 7.

         *

         Три часа по- късно пасарския хеликоптер кацна на една поляна на 8,200 км. от базата, в една планинска местност. Ние също кацнахме, а от камерите пуснати над совалката следяхме какво правят пасарите. Манхатън излезе навън с десетима войника и двойка гепарди, за да огледат местността. Ние с Браун и момичетата излязохме пред хеликоптера да изпушим по лула тютюн. Времето беше студено и валеше сняг, а слънцето се криеше зад облаците. Докато пушехме Манхатън и войниците обиколиха местността около нас. Пасарската совалка беше на 5- 6 км. оттук, а те в момента (10 души) се опитваха да сглобят временна шатра тук. Ние само гадаехме какво са намислили, но явно се интересуваха от тази планета. Пред хеликоптера поставихме караул, а ние след кратка разходка се прибрахме на топло в хеликоптера. Планината беше великолепна, а падащия сняг разведри обстановката, въпреки близостта ни до десетимата пасари. Беше дошло обедно време, когато Манхатън изпрати десет войника да следят пасарите отблизо. Инструкциите, които им даде бяха- да унищожат совалката на пасарите, при първия удобен случай. Ние седнахме край камината с Браун и момичетата и гледахме картината от камерите на войниците. Местността пре зкоято те преминаха беше изключително живописна, макар и точно сега да не беше време за съзерцаване на природата.

         Един час по- късно нашите дестима войника бяха на 50 м. от пасарската совалка и се криеха в близката гора. Пасарите сглобяваха шатра за близо 100 души, а нашите войници ги държаха под прицел и изчакваха удобен момент за да ги нападнат. Развръзката се случи половин час по- късно. Нашите войници откриха стрелба с автоматите си по пасарите, а двама от тях изстреляха снаряди с портативните си установки по совалката. Престрелката беше кратка, совалката избухна в пламъци, а докато пасарите излизаха навън, бягайки от огъня, момчетата ги ликвидираха… Манхатън взе микрофона и каза:

        - Момчета, огледайте нещо да не сте пропуснали и се прибирайте!…

        - Да, сър!…

         *

         Беше вече вечертта, когато дестте войника се прибраха на борда на хеликоптера, а пасарите още незнаеха, че са загубили совалката и десет от своите. Аз пушех лула до камината , а Ким се беше излегнала у мене и смучеше пепси. Пилотите Джо и Джими държаха хеликоптера на земята, както беше наредил Манхатън. Тази вечер беше по- особена. Намирахме се на земята, а навън беше мразовито и валеше сняг. Някои от нас излизаха навън по няколко пъти на чист въздух. Въпреки студа времето не беше бурно и можехме спокойно да се разхождаме около хеликоптера, а на двата входа имахме караул.

         На сутринтта се събудих свеж  и бодър, разсъних се на чешмата и заплих лулата си. Ким вече беше станала и вареше кафе, а Палма се излежаваше в койката. Аз излязох на терасата и погледнах местността, около хеликоптера. Беше натрупал сняг, а караула пред входа се топлеше край огъня. Ким скоро донесе кафето и каза:

        - Какво ще става днес?…

        - Изобщо не знам!… - казах аз.

         Седнахме край камината за да се постоплим, а скоро стана и Палма.

        - Кафенце ли сте направили?… - попита тя и седна при нас. Браун и момичетата скоро дойдоха при нас. Докато си седяхме край камината из хеликоптера протече учение за войниците. Нашият командир- Манхатън обичаше хората му да са подготвени и във форма. Щом изпихме кафето, шестимата слязохме пред хеликоптера. Времето беше мразовито, а натрупалия сняг достигаше 3 м. височина. Около хеликоптера беше разринато и ние можахме да се поразтъпчем наоколо. Войниците от поста пред хеликоптера ни кимнаха за поздрав, а ние след като се поразходихме се прибрахме на топло в каютата. За днес още не се знаеше нищо. Пасарите все още не бяха забелязали, че една совалка от техните, вече я няма…

         По обедно време шестимата излязохме отново навън. Беше все така мразовито и усойно, но въздуха беше чист и свеж. Направихме си малка разходка, преди да се приберем обратно на хеликоптера, а аз си пушех лулата и се радвах на добрата компания.

         Вечертта дойде неусетно при нас на хеликоптера Dark star. Бяхме прекарали един чудесен ден, през който войниците разгледаха останките от совалката на пасарите, от където измъкнахме компютри и апарати за да ги разучим. Според Манхатън, ако можехме да пробием компютрите на пасарите, то войната можеше да има друго развитие и ние да бъдем водещата страна в тази война. Седяхме шестимата в каютата си и се топлехме на камината, а аз си пушех лулата. Вечертта на борда на хеликоптера беше спокойна, топла, а при нас в каютата беше приятно и уютно.

        - И днес се изтъркаля!… - каза Браун. - Нощес се падаме дежурни, когато имаме планиран полет!….

        - Нямаме проблеми!… - казах аз. - Някой научи ли какво са открили из вещите на пасарите?...

        - Още незнаем- в момента ги изследват в лабораторията!… - каза Браун.

        - Ако проникнем в компютърната им мрежа ще бъде велико постижение!… - казах аз.

        - А какъв е плана на полета за през нощта?… - попита Ким.

        - Издигаме се на 5 км. височина и пускаме балоните, за да чакаме втората пасарска совалка, която готвят за пускане към повърхността!… - каза Браун.

         Ким се беше излегнала у мене в двойното кресло и си играеше с косата ми, а Палма изчезна за минутка и се появи обратно с термус с кафе. Бях щастлив и малко поизморен, а Ким дремеше вече на рамото ми. До дежурството ни през нощта имахме време да си починем и поспим.

         *

         На другата вечер ние- 50 души със хеликоптера Dark star се намирахме на 5 км. височина и висяхме на огромните балони с лек газ- така наречената система дирижабъл. Аз пушех лула край камината в каютата, а Ким току- що беше сварила кафе. Тук бяхме с Браун и момичетата и докато наблюдавахме картината от разузнавателната сонда, доближила двата пасарски кораба, ние се чудехме какво да очакваме от тях, след като наскоро им взривихме едната совалка, а те още незнаеха това. Аз смукнах тютюнев дим и взех да прегледам новините от базата и по- нататък от  Orixon 2, както и дори от Земята. Новините бяха разнообразни, а аз се бях затоплил и отпуснал в двойното кресло, а леко ме унасяше на дрямка. До сутришното ни дежурство имаше 10 часа, достатъчни за сън и почивка. Аз смукнах тютюнев дим и погледнах към екрана. Пасарите разкачаха двата кораба един от друг, като явно единия от тях щеше да лети нанякъде. Дестина минути по- късно наистина единия кораб се отдалечи и стрелна в посока към планета 31, където ние още не бяхме ходили. Докато се чудех какво ли е пък там, на планета 31, Ким се беше вкопчила у мене и гледаше с безизразно лице към стената. Явно нашата нова, все още професия не беше съвсем по нейния вкус… Браун ме погледна и наруши настъпилата тишина, казвайки:

        - Единият кораб на пасарите замина нататък!…

        - Да, видях това!… - казах аз.

        - Значи тук остават 90 пасари!… - каза Браун. - А къде е Поки?…

        - Отиде да прониква в единия кораб на пасарите!… - казах аз.

        - Но, кой от двата?… - попита той.

        - Не се притеснявай, Поки е опитен!… - казах аз.

         Аз смукнах тютюнев дим, отпих кафе и се върнах към прегледа на новините. Като цяло из тази система- Doritx, пасарите имаха близо 500 кораба, всеки един със по 100 души на борда си. Това беше сериозна армия, която будеше неприязън у драконите, а известна доза страх у нас- земляните. Както обикновено разузнаването се стараеше да открива пасарските кораби и то навреме, преди да са изяли поредното село или град. При нас конкретно положението засега беше по- различно- ние охранявахме базата, строяща се на тази необитаема планета. Това впрочем беше лека задача, макар и някои от нас да мислеха, че не им е по вкуса. Новината, която силно ме притесни беше, че голяма флота от пасарски кораби отново е навлязла в Слънчевата система… Замислих се дълбоко над тази новина и въздъхнах тежко. Явно нямаше да е лесно да се оттървем нито от пасарите, нито от робството, което макар и отречено от драконите, все още се практикуваше по нашите слънчеви планети… Ким се размърда у мене и каза:

        - Искаш ли да пийнем джин?…

        - Да ти кажа точно сега много не ми се пие джин!… - отказах й аз.

        - Аз ще пийна джин, защото ми е едно нервно…. - каза тя и извади шишенцето джин от джоба на униформата си, разклати го и развинти капачката, преди да отпие глътка.

         Нямаше още 20 ч. когато от кораба на пасарите се отдели совалка. Както беше по инструкциите на Флу, ние изпомпахме балоните и последвахме совалката, а нашия втори хеликоптер се зае да следи кораба на пасарите. В невидимост ние плавно следвахме совалката на пасарите, а тя видимо се насочваше към същото място, където беше кацнала и първата пасарска совалка, унищожена от нас. На борда на совалката  отново имаше 10 пасари, както първия път.

         *

         На другия ден по обяд пушех лула в каютата край камината, а хеликоптера ни се намираше на земята, приземен на 10 км. от совалката на пасарите. Докато аз пушех лула, десет войника от нашите бяха изпратени да унищожат совалката. Ким беше до мене и пиеше кафе. Този ден започваше с добро настроение. Навън валеше сняг и духаше силен, снежен вятър, който навяваше дълбоки преспи, но в каютата ни беше топло и уютно, а ние шестимата чакахме с нетърпение новините от десетимата наши войници. На екрана вървеше картина от камерите на войниците, които напредваха през преспите към совалката на пасарите. Ние им стискахме палци, всичко да мине успешно.

        - Навън е ужасно време!… - каза Ким. - Нашите минават през триметрови преспи!….

        - Ще се справят!… - каза Браун.

        - Ще сваря още кафе!… - каза Палма.

         Един час по- късно нашите войници достигнаха до совалката и се укрепиха край група дръвчета, зад чието прикритие можеха да стрелят удобно. Те нагласиха снарядите за стрелба и зачакаха удобен момент. Зачакахме и ние шестимата. Малко по- късно нашите откриха стрелба по поста на пасарите на входа на совалката. Както се очакваше от нея наизлизаха още пасари и докато портала беше отворен нашите изтреляха десет снаряда към совалката. В последвалите взривове равносметката беше категорична- десетте пасари, бяха убити, а совалката им гореше разцепена на две. Нашите оставиха горящата машина за да се прибират. По- късно щяха да се върнат тук, за да изземат оцеляла техника, по която можехме да съдим за технологиите на пасарите. На борда на кораба им, който беше в орбита следен от втория ни хеликоптер, така й незнаеха какво се е случило, а ние ликувахме след новата си победа. На кораба им оставаха още 90 пасари, а ние бяхме нетърпеливи да убием и тях. Прибрахме войниците си с малък джет от състава на хеликоптера, а те бяха радостни от новата, малка победа. Край камината ние шестимата отворихме бутилка джин, момента беше подходящ за празнуване. Ким се пльосна до мене на двойното кресло и каза:

        - Стана още по- лесно и от първия път!…

        - Момчетата са добри, Ким!… - каза Джейн.

        - А сега, какво следва?… - попита Никита.

        - Ще загасим пожара и ще плячкосаме техниката, оцеляла в совалката!… От първата совалка оцеляха компютри, от които извлякохме полезна информация за пасарите. Имаме техните кодове, местата,където са струпани силите им и т.н.!… - каза Браун.

        - Кога имаме дежурство днес?… - попита Палма.

        - Вечертта към 20 ч.!… - каза Браун.

        - Имаме време да си пийнем!… - каза Палма.

         *

         В първите часове на следобеда нашите изнесоха от совалката на пасрите още оцеляла техника, натоварихме я на борда на хеликоптера и излетяхме към базата, както искаха драконите. Там те щяха да изследват техниката основно. Щяхме да познаваме оръжията на пасарите, техните компютри и друга техника. Базата на драконите беше на 11,000 км. от нас, а ние не бързахме натам кой знае колко. Спуснахме се със средна скорост от 500 км/ч, а докато летяхме на борда на хеликоптера се празнуваше. Манхатън и Йоанна бяха доволни от работата на нашите войници и той ги похвали за това пред всички на борда. На нашия малък празник си оформихме скара- бира тържество.

         *

         Пристигнахме в базата на драконите на другия следобед. Джо и Джими приземиха хеликоптера на площадка за кацане, а ние побързахме да излезем на въздух навън. Базата се беше разрастнала доста. Първият корпус за 1,000 души вече беше готов и функционираше. Времето тук беше дъждовно, а драконите бяха заети със работата си. Шестимата се поразходихме из базата още преди да се мръкне. Ким се беше хванала за мене под ръка, а Палма беше край нас. Докато крачехме из близкия парк ни беше спокойно и приятно- базата беше добре защитено място на тази необитаема иначе планета.

        - Тук е спокойно и приятно!… - каза Джейн. - Ще ми се да поостанем тук да се съживим малко!….

        - Може и да поостанем десетина дни!… - каза Браун. - Ще поискам такава почивка от Манхатън!…

        - А той дали ще ни я даде?… - попита Джейн.

        - Вероятно- да!… - каза Браун.

        - Ще бъде добре, ако това стане!…. - каза Джейн.

         Ние завихме от парка към първи корпус и влязохме вътре. Лесно намерихме отворено барче и седнахме да се постоплим и да хапнем по една картофена супа. Драконите ни посрещнаха без приказки- те знаеха всичко за нас…

         *

         Навън вече се мръкваше, когато излязохме от Първи корпус за да се върнем на хеликоптера. За вечертта отново имахме скара- бира празник на борда. Тук щяха да дойдат наши колеги от цялата база и щеше да бъде весело. На входа на хеликоптера ние срещнахме Манхатън и Йоанна. Браун говори с тях и като ни настигна ни предаде приятната новина, че ще почиваме в базата десет дни. Ние се зарадвахме силно на тази новина. Малко почивка без обичайното напрежение и опасности щеше да ни се отрази добре. По някое време в базата се завърна и втория хеликоптер от нашия кораб, а самия кораб беше още във орбита, но щяха да се върнат на сутринтта за почивка. Тогава щяхме да се съберем всичките 250 души- екипажа на кораба Nissan, а по всяка вероятност след почивката щаха да ни възложат друга задача, каквато и да е тя.

         *

         На сутринтта щом станахме от сън двамата със Браун седнахме край камината, а Ким свари кафе. Предстоеше ни хубав ден в базата на драконите и ние се наслаждавахме на спокойствието си. Аз запалих лулата с тютюн и излязох на терасата на каютата. Навън беше мразовито и беше натрупал сняг. Въздухът на седмата планета беше свеж и чист. Постоях двайсетина минути на тарасата, а Ким излезе при мене и каза:

        - Днес ще бъде хубав ден, Алекс!…

        - Надявам се да бъде хубав ден!… - казах аз, смукнах тютютнев дим и се загледах нататък към Първи корпус на базата. Наблюдаваше се активност край строежа. Драконите строяха с помощта на роботи и скъпа техника. През нощта беше кацнал техем кораб с 300 души, които щяха да заселят Първи корпус със постоянен статус, това бяха предимно военни. Постояхме близо час на терасата, а щом се прибрахме на топло в каютата, Палма беше сварила още кафе. Край камината на сладки приказки отидоха още няколко часа. Наближаваше обяд, когато шестимата бяхме излезнали навън покрай хеликоптера. През нощта беше натрупал сняг. По разчистените пътеки излязохме в парка. Ким ме беше хванала под ръка и се радваше на това, а аз пушех лула и наблюдавах местността около нас. Денят обещаваше да е хубав. По- късно в едно от барчетата на Първи корпус седнахме на чаша чай сред свои колеги земляни, а и дракони. Тук се говореше предимно за строежите и за пасарите. Ким се беше притиснала у мене, доволна от това, че сме заедно, че деня е хубав и освен това, че сме далеко от пасарите, нещо което радваше всички нас. 

        - Ще почиваме дест дни, така ли?… - попита ме Ким.

        - Изглежда да е така!… - казах аз.

        - Чудесно!… Имахме нужда от почивка!… - каза тя.

         *

         Десетте ни почивни дни изтекоха неусетно в купони и веселба. Един ден към края на отпуската ни, Манхатън съобщи по тонколоните за готовност за старт. Тръгвахме отново на задача. Беше ни даден един час за приготвяне, а хеликоптера вече беше готов за нов полет. Когато отлетяхме ние шестимата бяхме в каютата си и наблюдавахме картина от външните камери на хеликоптера, а аз четях инструкциите за новата задача. Отивахме към планета 14 от системата Doritx. Там имаше вече база на драконите, към която летяхме. На борда си носехме поща за базата, както и 10 тона оборудване, пак за там. Докато летяхме към планета 14, имахме няколко дни време, което ние шестимата решихме да изкарваме край камината в сладки приказки. Имахме достатъчно войници, които да водят хеликоптера, а от нас се искаше просто да следим тяхната работа, срещу евентуални грешки, които биха допуснали.                …       

End >   част № 1.