"Кралицата на краставиците" - един роман, посветен на съдбата на пет поколения българки

04 октомври 2017 г., 18:00
2351

Корицата и страхотните илюстрациите в романа са дело на арх. Белин Моллов.

Съдбата на пет поколения българки от едно семейство, техните радости и горести, любов и мъка, слабости и сила и начина, по който всяка се справя с предизвикателствата на времето си ще ви завладеят и ще останат завинаги с вас, дълго след затваряне на последната страница на романа "Кралицата на краставиците".

Авторският дебют на Йорданка Маринова, който от вчера е на пазара единствено в интернет книжарницата Smart Reading на на издателство "ИвиПет", поема по стъпките на едни от най-големите ни класици, за да ни разходи през историята на последния век и половина и да ни разкаже за живота, духа, борбата за оцеляване и любовта на жените на България.

Нещо повече -

приходите от продажбата на книгата ще платят за изографисването на новите икони в изгорелия и ремонтиран вече храм "Свети Никола" в Мелник.

В следващите редове ще ви представим първа глава, озаглавена "Хоро", допълнена от страхотните илюстрации на арх. Белин Моллов. Сигурни сме, че ще ви хареса и ще искате да достигнете до финала на този невероятен роман.

Приятно четене!

***

I. Хоро

Тракането на шевната машина беше най-хубавия звук, който беше чувала. Държеше плата и го водеше леко под иглата, докато обутият ѝ в шарен вълнен чорап крак натискаше плавно и равномерно тежкия механичен педал от ковано желязо под машината. Майсторката ѝ беше дала да довърши бръченѝка си този следобед и Мица нямаше търпения да покаже на какво е способна. Малкото помещение имаше две машини Сингер, донесени от София и една дълга кроячна маса, на която се трудеха няколко девойчета. Майсторката им винаги седеше на по-хубавата машина близо до вратата, за да става и посреща лесно клиентите. Тя наричаше себе си Мадам Вичева, а малката работилничка – Ателие, защото беше ходила и работила в София и това личеше във всяка нейна дума, движение и дреха. Получаваше журнали веднъж месечно от приятелка от столицата и това беше деня, който никое от момичетата не пропускаше. Мирисът на особената тънка хартия, елегантните скици на дамите вътре и дори израженията на лицата им по рекламите открехваха на момичетата врата към един друг далечен и недостижим свят. Мадам Вичева изваждаше внимателно кройките от средата на списанието и ги отваряше полека на кроячната маса под благоговейните погледни на останалите в ателието. Понякога това бяха само момичетата, които работеха и се обучаваха при нея, но понякога имаше и нетърпеливи клиенти, които искаха първи да видят и поръчат някой нов модел било за годеж, било за сватба. Ако клиентките бяха от заможните по-първи семейства в района – те получаваха и малка изящна чашка с кафе придружена в чинийката от две-три арменски сладки с локум, рецептата за които Мадам Вичева бранеше повече и от журналите. За обикновените клиенти привилегията с почерпката беше немислима поради рисковете, които криеше близостта на кафето с платовете и журналите.

Втората шевна машина беше разположена в по-далечния ъгъл на ателието. На стената точно под тавана имаше малко прозорче и за да ползват светлината от него бяха повдигнали машината на куха дървена платформа, под която дори бяха организирали малък склад. Момичетата трябваше леко да се покатерят, за да стигнат до стола с допълнителна твърда възглавница, която издигаше по-ниските от тях до самата машина. Макар и в дъното, момичето, което работеше на платформа беше първото нещо, което човек вижда с влизането си в ателието и с времето мястото справедливо бе наречено Трона.

Мица водеше плата сръчно и шарения бръченѝк пееше под иглата. Беше почти готов, плисетата се лееха равни и прави изпод ръцете ѝ, колана беше като залепен за тях, а малките игриви гайтанчета се смееха от време на време измежду подгъвите, подавайки се само за наблюдателните. Това беше първата изцяло самостоятелна работа на Мица, модела си беше неин и тя вложи цялата си душа в направата му. Нарисува си го сама, разкрои го пак сама и го шиеше винаги, когато машината беше свободна от поръчки на клиенти. Плата не беше от най-скъпите, но Мица го избра нарочно на райета, които умело вплете в кройката. Тя мислеше за носенето на бръченика и искаше да изглежда един цвят когато се носи спокойно, а съвсем друг, когато заиграе на хорото и той разтвори плисетата си при въртене. Шевната машина тракаше бързо и напевно, а Мица подаваше плата в такт с ръченицата, която играеше в главата си с новия бръченик. Цветовете се сляха пред очите ѝ и както винаги напоследък се превърнаха в пъстрите очи на Саво. Той винаги я гледаше така, сякаш иска да я налее в чашка и да я изпие и Мица, макар и изчервена всеки път, когато мислеше за това, не искаше да свали очи от красивото му лице.

– Ще си готова ли скоро, Мице? – Мадам Вичева беше дошла до Трона, но Мица не беше забелязала това.

– Ами то е готово, Мадам Вичева, само да му поорежа конците – Мица свали бръченика от машината, изтупа го и го заоглежда, едновременно чистейки малките полепнали по време на шиенето кончета и ловко подрязвайки излишно стърчащите. Вършеше всичко с такова желание и лекота, че майсторката се усмихна.

– Дай, дай, после ще го дочистваш, дай да видим сега какви си ги натворила.

Мадам Вичева взе бръченика, изтупа го рязко, за да изправи плисетата и го заоглежда с опитно око. Всички в шивачницата стаиха дъх, защото знаеха, че Мадам Вичева е честна и справедлива, а Мица беше най-надарената измежду тях и беше очевидно, че бръченика ѝ беше един по рода си. Майсторката огледа внимателно как правите червени райета се стичаха надолу, а в плисетата се криеха зелените шарки, готови да изскочат при въртене. Тъмно-жълтият бродиран колан беше майсторско творение, а малките златисти гайтанчета около подгъва придаваха вкус на жежък летен ден с натежали от плод житни ниви. Шевовете и отвътре, и отвън бяха невидими, а кройката почти съвършена, особено като се има пред вид, че беше правена на ръка, а не вадена от журнал. Мадам Вичева погледна Мица, погледна бръченика в ръцете си отново и се обърна към останалите момичета.

– Тази тук ще ми вземе хляба, хубаво я вижте! – каза тя, подавайки на Мица бръченика с едната ръка и нежно потупвайки гърба ѝ с другата. – Ще извадиш модела на хартия, за да могат и другите да го работят занапред. Ако имаш и други модели, за които си мислила – извади и тях на хартия, ще ги погледна. Ще работиш от другата седмица по булчинската рокля за горната неделя заедно с мен. За плащането ще говорим утре, сега затваряме.

Мадам Вичева се отдалечи към входа, а момичетата зажужаха помежду си, гледайки в Мица. Тя грееше. Толкова отдавна искаше да работи лично с майсторката и толкова ѝ стана гордо от похвалата, че цялата пламна. Засмя се щастливо в шепите си и скочи от Трона долу при другите, които я наобиколиха с ококорени очи, обръщаха и разгледждаха бръченика ѝ, докато оживено обясняваха една на друга подробностите от изработването му. Всички разбраха, че майсторката е много доволна от талантливата си ученичка, че Мица е преминала своеобразния изпит и понеже е наясно с основата на кроенето и шиенето – от сега нататък ще изучава тайните на занаята лично от Мадам Вичева. Това ставаше за пръв път, до сега всички момичета бяха равни и изпълняваха еднакви задачи. От утре Мица ставаше по-главна от тях и имаше право дори да им помага, без да се налага да викат повече майсторката за всяко дребно нещо.

– Леле, Мицеее, блазя ти! Майсторка ще станеш скоро и ти, ще си отвориш собствена работилница – редяха една през друга момичетата. Мица отричаше със засрамен смях цялата почервеняла, но това бяха най-дълбоките ѝ и смели мечти и да се говорят така свободно и като закачка от други хора я сконфузваше.

– Я, я,стига глупости, пък и вие! Къде ще ставам майсторка, аз едвам машината карам с краката.

– Ми, караш я, ти, караш сега, ама ако все така рипаш на хорото може и сила да не ти остане за тая машина. – момичетата се кикотеха тихичко, за да не пречат на майсторката да си гледа работата, но беше ясно, че се забавляваха по свой собствен начин.

– Рипам аз, рипам, то от работа тука и в къщи за рипане сили толкова няма вече. – Мица беше доволна, че разговора се насочи на друга страна.

– Ааа, силата ти веднага идва, само като мернеш Саво ти, ма и той пък седи ли кротък или ти-само-мушка пръти у огиня, ма! – сега вече смехът достихна върха си, момичетата подпискваха и се бутаха, а на Мица дъх не ѝ остана от неудобство. Не знаеше какво да каже, нито как да ги надвика.

– Вие тука ли ще спите тая вечер?- гласът на Мадам Вичева ги разпръсна, но не пресекна закачките им. Мица взе да си събира нещата по-щастлива от всеки друг ден. Искаше да се прибере много бързо, да каже на домашните си за успеха си и да се подготви за хорото утре. Знаеше, че Саво ще бъде там.

ХХХ

Старата баба Милоша седеше в ъгъла и разравяше жарта на огнището. В дома на Богдан Гетов се готвеше на огън и се светеше с газови лампи. На тяхната улица електричеството вече беше дошло, но малцина го ползваха. Беше им скъпо, а и опасно, както се мълвеше – хората умирали, когато електрическото слънце провисено от тавана се пръснело и тока избягвал свободен и убивал всички хора в одаята. Баба Милоша се кръстеше и заклеваше дъщеря си да не вкарва тая дявол в къщата. По-първите хора от селото следваха примера на София и имаха ток в къщите си, но Бошовци си бяха добре и така. От векове хората си готвеха, греееха се и си светеха без ток, и това чудо щеше да е за три дни и да мине и без Гетови. Не щеше тя да треперят ден и нощ дали ще се са живи да излезнат от къщата. Баба Милоша беше преживяла войната, когато русите дойдоха да прогонят турчина, беше отгледала сама дъщеря си след като мъжа ѝ я остави след Освобождението – пиенето го затри, пусти да опустее, не можеше да му прости и до ден днешен тя. Беше намерила жених и за Милкана, макар да бяха бедни и това да беше трудничко. Милкана поне беше хубавица, та все пак имаше кандидати, но все по-долни от тях самите по ѝмане и име. Избраха Богдан, на когото всички викаха Бошо, че беше заможен, макар не богат, строен, не пиеше и беше един на майка и баща. Стъкмиха приличен чеиз на Милкана, отсрамиха се и за сватбата. Дъщеря ѝ нема деца повече от десет години, свекърът и свекървата бяха недоволни, че я не щяха от начало и това, че е бездетна наля вода в тяхната воденица. По Божията воля стана така обаче, че те си заминаха за една зима някак набързо и един след друг. Бошо, който единствен държеше на жена си и я обичаше без да се ядосва, че са бездетни, остана сам с Милкана в къщата и тя набързо и някак изведнъж наражда четири момичета едно след друго. Макар успокоена, че има деца, си беше малко за смях, че са все момичета, та кръстиха посленото Достана (доста са ни женските, стига вече, значеше това име) по съвет на баба Милоша. Тогава дойде и момчето, за което толкова лелееха. Кръстиха го Димитър, на кръстника, на когото му се беше изчакало чакането да му се поднови името. Милкана взе майка си в къщата на Бошовци да я гледа, след като баба Милоша взе съвсем да не чува и да не може да движи едната нога. Беше преживяла всичко това, мислеше си тя, докато ръчкаше с ръжена в огнището, ще преживее и без таз пущина тока, който без друго щяха да забранят, когато изтреби всички, които сглупиха и си го вкараха в къщите.

– Какво готвиш, бабка, какво сплиташ и наричаш там, все на това огнище седиш и мърморкаш, излез малко, я какво е слънце вънка! – игривият глас на Мица накара старата жена да се обърне и да се усмихне. Обичаше тя всичките си внуци, но първородната си внучка обичаше най-много. Толкова я беше чакала, така трудно от Господа я бе измолила. И тя пък дойде красива като капка, добра и толкова обичлива и засмяна, че на човек му ставаше светло на душата даже само като я видеше да влиза в стаята.

– Готвя сибилска яхния само за тебе, да ядеш и да напълниш малко пазвата и сукмана отзад, че каквато си кльощава никой няма да те вземе. Я другарките ти я́, какви пазви люлеят, ти само по хорáта се друсаш, нищо не може да се закачи за тебе, сукман добре, че носиш, да се крепи на раменете, че ако е бръченик ще се изхлузва все надолу от кръста ти, гащите да ти се видат, по гащи да одиш… – баба Милоша нареждаше радостно обичайните си безкрайни жалби, докато се опитваше да стане. Мица дойде пъргаво до нея, подкрепи я нежно и я изправи. Поведе я навън на слънце, като сграби един дебел шал от миндера – знаеше, че поради годините на баба Милоша все ѝ е студено.

– Ох, бабка, ти да си жива, да знаеш колко съм горда днеска! Майсторката ми хареса бръченика, дето го правих сама и ще ме вземе с нея да работя занапред, не с другите момичета. Ще стана и аз майсторка, ще си направя и аз шивачница и ще си купя моя машина. – очите на Мица грееха. Това бяха най-съкровените ѝ мечти, които тя споделяше само с баба си. Старата я обичаше, а и недочуваше, та Мица говореше като на себе си.

– А кога ще се жениш, кога ще гледаш деца? – баба Милоша не се даваше лесно. Тя все трябваше да донаставя и да доразпитва, все имаше нещо за доизкусуряване в тоя живот, иначе за какво да се живее? Но беше щастлива да поседне с внучката си под слънцето на двора, на малката пейка направена от разполовен дъбов ствол. Мица загърна раменете на баба Милоша с шала, прегърна я и се притисна до нея.

– Е, жененето ще почака, бабка. Може пък и аз да ида на София да поработя като Мадам Вичева. Който ме обича ще ме обича и като се върна.- очите на Мица се рееха в клоните на големия орех в дъното на двора и виждаха как Саво я чака на гарата, как тя слиза от влака пременена в моден софийски костюм и с чанта пълна с журнали в ръка. Как Саво я прегръща като на киното, което беше видяла един път с другите момичета от ателието и беше разбрала как хората показват обичта си. Това не беше както нещата ставаха при тях на село, но Мица не можеше да спре да мечтае.

Бошо чу жените да говорят на двора и се затътри навън при тях. Бяха минали почти петнадесет години от времето на фронта, където остави лявата си нога и лявата ръка до китката. Все пак беше оцелял и бе изпълнил обещнието си към Милкана да се прибере в къщи жив. Имаха пет малки деца и тя нямаше да се справи сама, ако беше оставил костите си по фронта. И снощи Бошо сънува как всичко гърмеше наоколо, как другарите му крещаха от болка, а той гледаше кръвта да изкача на талази от мястото, където трябваше да е дланта му. Не пищя, когато се случи, не пищя и снощи заради ръката. Само изгарящата болка от това, че не можа да помогне на никой друг, преди да го извлечат безопасно назад от огневата линия изкарваше от душата му непоносимото в очите му и спираше дъха му. Виждаше очите на другарите си, лицата им в кал и кръв, отворените им треперещи ръце, викащите уста… С повечето беше израстнал, седял в училище, ергенувал. Искаше да протегне ръка към тях, но ръката я нямаше, искаше да извика, но беше ням. Виждаше ги как остават в окопа, докато невидима ръка го отдалечаваше от тях. Очите им още го гледаха втренчено през калта и пушека, докато той оставяше кървава диря по пътя към лазарета. Често не знаеше това сън ли е или отново го живее. Събуждаше се в пот и сълзи, хълцайки беззвучно, но никога не признаваше на Милкана, че плаче.

Тя беше вече свикнала да го обърне към себе си в тъмното, да обърше лицето му с ръкава на нощната си роба и да го люлее като малко дете, докато не заспи отново. Не го питаше нищо, знаеше, че няма да ѝ каже. Беше благодарна на Господа всеки ден, че върна мъжа ѝ поне жив. Работеше неуморно, за да замести мъжката ръка в изкарването на прехраната и не даваше на Бошо да се самосъжалява или да пада духом. Учеше децата да го уважават и да му се подчиняват, макар той да не правеше много – куцаше по двора, вършеше дребни поправки на хората в малката пристройка на къщата до улицата или просто свиреше на кавала с пръстите на едната ръка, придържайки го с чуканчето на другата. Войната бе засегнала живота им дълбоко, но не по най-непоправимия начин и те живееха без да се радват много, но и без да скърбят, а това в този свят си беше истинско щастие.

– Татко, ще работя вече с майсторката! – посрещна го засмяно Мица. Лешниковата ѝ коса беше сплетена на една жива дебела плитка на гърба и проблясваше, докато момичето подстана, за да посрещне баща си на двора и да му помогне да седне на малкото трикрако столче. Бошо беше майстор на сядането върху това столче, завъртайки се целия само на пета преди плавно да се свлече по патерицата си надолу и да се отпусне. Погледна дъщеря си отблизо, докато тя му помагаше да се настани и оправяше горната му дреха така, че да не му духа на кръста.

– Брех, добре си работила, сине, за да те вземе при нея. Кадърна си, това е, за това те е взела, да ѝ вършиш повече работа.

– Ами ще върша, тате, толкова ми е на сърце, че и без пари ще върша. А майсторката и ще ми плаща. И занаята ще науча. Сега са нови времена, нови моди, хората си шият, каквото е годеж, сватба – все при Мадам Вичева тичат. И пари имат за трошене, не им се свиди.

– Ще се изучиш ти, майсторка ще станеш. – не скри гордостта си Бошо. Светлите очи на Мица се засмяха срещу него.

– А кога ще я задомим? Да я чакаме да прехвърли годинките ли? – баба Милоша не чуваше всичко, но разбираше какъв е разговора и нямаше да се остави настрана от него.

– Бабка, нямам двайсет още, не бой се. – Мица се врътна през смях, остави ги на двора и припна вътре да си вземе нещо да яде. Имаше време до вечерята, а тя не беше слагала залък от сутринта. Повдигна големия шарен месал на долапа до огнището и отчупи голям къшей дъхав хляб, бръкна в солницата и щипна малко шарена сол. Поръси хляба си и нетърпеливо го захапа. Докато дъвчеше очите ѝ шареха наоколо търсейки пръстеното гърненце, дето имаше малко останал мед. Щеше ѝ се нещо сладко, деня беше дълъг и пълен с вълнения, а и не я свърташе до утрешното хоро.

ХХХ

Мегданът беше голям и се пълнеше бързо с народ. Неделята беше светла, топла за сезона и свободна. Хората се стичаха отвсякъде по уличките, нагиздени с новите си дрехи. Селото беше многолюдно, заможно и приличаше по-скоро на малък град. Близостта му със София много помагаше – по-първите хора ходеха в столицата на пазар или при роднини, а някои дори работеха като дребни чиновници или прислужници, но си идваха редовно на село за празниците. Влиянието и на близкия окръжен град се усещаше, но хората от селото се гордееха, че са независими от него и свободни да решават живота си сами. Имаха доста занаятчии и няколко големи мандри в Балкана над последните къщи от горните махали, а нивите и стадата осигуряваха хляб и на бедни, и на богати. Църквата им беше стара, но поддържана, защото постоянно правеха дарения и я обновяваха. Тя седеше достолепно наблизо до мегдана, а охранения им поп Динко беше веселяк и винаги в центъра на всичко ставащо в селото. Дори бедните не се считаха за бедни, защото окъсани и гладни хора тук нямаше и всички негласно се гордееха с това.

Неделята беше ден за почивка и всички идваха да видят събраното село и селото да види тях. Духовата музика беше в сърцето на всеки празник. Оркестърът беше голям – стройна мешавица от опитни стари музиканти и млади, наскоро уволнили се от армията момчета. Музиката, както наричаха оркестъра, беше винаги на мегдана от десетилетия, беше станала част от живописния пейзаж на селото. Музиката беше там на годеж, сватба, кръщене, на Йордановден, на Великден и от сутрин до вечер на неделното хоро. С течение на годините музикантите бяха поизоставили гайдата, кавала и дзурлите, и ги бяха заместили постепенно с флигорна, баритон, кларинет, фагот и бас. Пускаха Музиката да се упражнява в кметството, а заплащането им беше на доброволни начала – цялото село даряваше, за да ги храни, макар повечето музиканти да имах и земеделски или занаятчийски занимания. В неделя на хорото плашеха момите, че ще гонят, която се стиска в парите за Mузиката. Музикантите бяха на уважение и всеки се усмихваше като видеше някой от Музиката на улицата, защото лицата им винаги говореха на хората за веселие и празник.

И тази неделя Музиката примамваше нетърпеливите младежи с игриви модерни ритми. Хората бяха задължителни, но с времето попроменени и придобили някак градско звучене. По-старите хора седяха от страни на хорото и не пропускаха да се кахърят как нещата не са както са били едно време, даже Музиката свири различно. Правеха го по-скоро по навик, отколкото с тъга. Младите булки се подрусваха до тях, но не вилнееха на хорото, както момите – все пак женените жени трябваше да спазват приличие, а и много от тях бяха често бременни, та грижливо придържаха коремите си, независимо от големината. Така околните разбираха, че жената е трудна, та ако някой си купеше памук или захарна ябълка от циганките в края на мегдана – винаги предлагаше на булката да сподели почерпката. Вярваше се, че ако майката не опитва от всичко що види или поиска – бебето ще се лигави. Мъжете се разхождаха наоколо, говореха за стока, ниви, времето, политиката и всички вълнуващи ги неща. Имаше в селото няколко кръчми, но не бяха никога пълни и пияниците бяха малко, та всички ги знаеха даже по име. Хората пиеха повече за почерпка, а не за утешение. Годините бяха добри, мирни, плодородни и живота на селото беше доволен.

Мица почти подтичваше надолу по улицата към мегдана. Семейството ѝ вървеше бавно заради баба ѝ и баща ѝ, но всички се бяха измили и облекли в неделните си дрехи. Трите по-малки сестри на Мица бяха облечени почти еднакво, шарено и чисто, но не богато. Личеше си, че по-малките доизносват дрехите на по-големите. Само Димитър имаше почти нови потурки и везана бяла ризка, защото като единствено момче в семейството нямаше дрехи за доизносване и винаги му шиеха нови. Двете средни момичета Йоца и Кунка бутаха колцата с колелета на баща си и ококорено гледаха надолу към мегдана, любопитни кой вече е там. Бошо беше ръкáт човек и си беше измайсторил една дървена дъска с три колелета, на която седеше, когато отиваха на мегдана. Ако имаше кой да го бута – отиваше понякога лятото и по полето, да навиди как работят хората и да взема малко въздух. Бяха свикнали с тая гледка и го поздравяваха с уважение, защото беше приличен и добър човек и никога не се оплакваше от съдбата си. Милкана и най-малкото момиче Достана държаха баба Милоша от двете страни, като да я бяха прегърнали през кръста и я подпираха, за да може да върви. Тя се опираше с едната ръка на дървено бастунче, но то беше повече за нейна сигурност. Димитър подбягваше напред-назад ту към едната групичка, ту към другата, но никой не му обръщаше внимание. Всички гледаха в многолюдието на мегдана.

Мица мерна Саво още преди да е стигнала хорото. Той беше от най-личните момци на селото, макар и от средна ръка семейство. Светъл и стрoен, с големи пъстри очи и бляскава усмивка, той се държеше за двама другари и пухаше крак в набитата земя на мегдана. Макар хорото да беше дълго и многобройно, нямаше как човек да пропусне Саво. Мица се обърна към майка си, но повече от уважение, отколкото за разрешение, махна ѝ и припна към хорото. Докато Милкана и момичетата намерят място за Бошо и баба Милоша и ги настанят да гледат, Мица вече ситнеше със стройните си крака Грънчарското хоро, което Музиката беше подкарала само преди няколко минути и младежите все още бързо се стичаха да се уловят. Хорото траеше понякога и по четвърт час, че и повече. В началото всички мераклии започваха, но до края оставаха само най-големите игралци. Не беше честно обаче добър игралец да се хване по средата, когато другите вече са поизморени – имаше си неписано правило, че трябва да се започне заедно, пък до края да стои само, който може. За това веднъж започнало сериозно, хорото само намаляваше постепенно, като отказалите се заставаха отстрани и чакаха да си починат до следващото. За хороводците обаче Музиката беше безмилостна и понякога, за радост на гледащи, задъхваше темпото точно най-накрая, когато игралците се бяха пресяли и хорото оредяло само до най-добрите.

– Няма вече стария ред на хорото, всичко се променя. – до Бошо и Милкана попристъпи Цено, средният син на Въжарския род, най-богатите в селото. Цено не играеше хоро, защото страдаше от задух и кашляше болезнено при най-малкото усилие. Всички знаеха това и на никого не правеше впечатление, че млад мъж седи да си говори със старците отстрани.

– Знам, Цено, знам, кога аз бях млада първо се играеше моминското хоро, на песни. После идваха ергените, те рипаха ергенското на песни, после младите булки и на края последни идваха мъжете с Музиката, с най-личния мъж най-отпред. Чак след мъжкото хоро се заиграваше общото хоро, с мъжете хванати най-отпред, после ергените, след тях булките и най-накрая момите. Само последният на хорото е винаги малко момче. – баба Милоша беше от най-добрите игралици на времето и макар от последното ѝ хоро да бяха минали поне четиридесет години, тя имаше твърдо мнение по въпроса как трябва да стават тия неща. И сега, без да се усеща, потупваше с ръка в такт с музиката ниското дуварче, на което тя и околните гледащи бяха насядали. Цено се засмя. Русоляв, с дебели стъкла на очилата и добродушна усмивка на уста, той не блестеше с нищо и беше на уважение най-вече заради парите на семейството си и ненатрапчивото си присъствие.

Музиката думкаше, хората гледаха в хорото, усмихваха се, бърбореха и обсъждаха игралците. Трите по-малки момичета на Гетови потропваха на място, а малкият Димитър даже се опитваше да хване стъпката на хорото, здраво държейки се за ръкава на баща си.

– Ха така, сине, добре го докарваш, скоро и ти на края на хорото. – Бошо не можеше да скрие обичта си към момчето и не пестеше похвалите, докато потупваше ръката на детето в такт с хорото.

– След Лазарица, като се замомее и Йоца, и двамата ще са на хорото. – Милкана говореше и на Бошо, и на околните жени. Те заклатиха одобрително глави.

– Тъй, Бошовице, тъй, че имаш четири да задомяваш, преди да се отървеш и да ти порасне Димитър, булка да доведе да ви гледа с Бошо. – редяха те, но никой не отместваше поглед от хорото.

Хорото се виеше двойно на големия мегдан. Там, където свършваха ергените и почваха невестите и момите, хорото се свързваше с бяла кърпа. Мица беше на десетина жени разстояние от кърпата. Беше облякла лекия сукман с червени нагръдки и любимата си бяла кенарена риза с везани ръкави. Само тя на хорото имаше такова везмо. Беше го видяла като детаил на дреха на малка фотография в един от журналите на Мадам Вичева. Разучава и пробва бода дълго, но го докара и го уши. Беше се получило везмо за завист. Сега люлееше ръкавите на ризата наедно със стройната си снага замаяна от щастие и любов. Усещаше кратките погледи на Саво по себе си. Не беше правилно да я гледа, но и той не можеше да се удържи, та я мяркаше крадешком сегиз-тогиз. Беше се хванал по-накрая на ергенската редица, та да стигне по-бързо до кърпата. Музиката свиреше и носеше хорото, но беше вече уморително и много се отказваха. Колкото по-кратка ставаше редицата, толкова по-усърдно и на ситно музикантите мамеха игралците да са чевръсти в краката. Хората отстрани взеха да се смеят и да подвикват радостно на малкото останали на хорото инатлии. Колкото по-бързо свиреха музикантите, толкова повече от потните игралци се пускаха и превити на две от преумора отиваха да поседнат под бурните реакции на наблюдаващите. Останалите на хорото образуваха плътен полукръг около Музиката и взеха да се надиграват с нея. Последното момиче преди Мица се отказа и тя най-накрая хвана заветната кърпа. Миг по-късно другата страна на кърпата пое от другаря си и Саво. Двамата не се погледнаха, но държейки кърпата заиграха така срещу Музиката сякаш сега почваха. Току-що отказалите се даже се пообърнаха и взеха да подвикват насърчително. Музикантите се приближиха понаежени още повече и забързаха невъзможно такта почти останали без дъх. Много скоро стана ясно обаче, че няма да издържат срещу Мица и Саво. Те бяха неуморими, видимо превъзбудени, и личеше, че няма сила, която да ги накара да пуснат кърпата. Косите и на двамата бяха мокри, но очите им светеха, а краката не спираха. Бай Славчо, ръководителят на Музиката, който свиреше на бас, ги прецени с опитното си око и подаде невидим сигнал на изморените момчетата зад себе си. Музиката отведнъж засвири забавено и се призна за победена с примирен продължителен финален акорд от всички инструменти преди съвсем да спре. Целият мегдан се огласи от радостни викове, поздрави и подмятания, момите и ергените се скупчиха около Мица и Саво и взеха да тропат с крака, подканяйки Музиката нарочно да продължи да свири.

– Десет минути почивка. – обяви бай Славчо и хората взеха да ръкопляскат измежду подкачанията на по-дракавите младежи, които се заядоха добродушно с музикантите.

-Ма каква почивка, едвам изкарахте хорото, яжте повече, че много ви надиграваме… – всички се смееха, и търсеха вода за пиене и кърпи за бърсане.

Мица и Саво говореха оживено с младежите около себе си, не се гледаха и не пуснаха кърпата. Бяха потни и сияеха.

– Много тежко блъскате, бре, одрусахте сливата на баба Дора! – подвикна закачливо някой, сочейки към близка до площада къща. Останалите шумно се засмяха на другарското заяждане. Истината беше точно обратната – като отлични игралци и Мица, и Саво имаха много леки крака.

– Те играят както ти ходиш! Листя няма по дърветата около вас! – отговори му през смях друг и даже старците насядали отстрани се засмяха.

– Како, мама те вика. – застана Йоца до сестра си, плахо и любопитно разглеждайки по-големите младежи наоколо. Нямаше търпение да се замомее и да надиграе кака си. Сестрите се разбираха прекрасно, защото Мица благосклонно споделяше всичко свое с останалите. Даже показа на Йоца специалния бод от кенарената си риза и сега малката вадеше очи във всяка свободна минута, за да си направи риза като на кака си за първото си моминско хоро след няколко месеца.

– Ида. – веднага каза Мица и погледна бегло Саво, докато леко дръпна и пусна кърпата. Той се пообърна да я довиди как се отдалечава, почти незабелязано понави кърпата на дланта си и я пъхна в джоба си.

Милкана чакаше усмихната щерките си и потупа мястото до баба Милоша, когато ги видя да идват.

– Седни малко, Мице, първа се хващаш, последна се пущаш, седни малко дъх поеми.- занарежда Милкана, като позаглади косата на най-голямата си дъщеря и почти я сложи да седне до баба си.

– Не съм уморена, едно хоро съм изкарала днеска, сега почваме, мамо. – отговори кротко Мица, но седна, по навик изпълнявайки заръките на майка си.

– Много хубаво играеш, как лесно бихте Музиката, отидоха да си почиват заради тебе. – обади се неочаквано Цено. Мица се понаведе да види кой ѝ говори зад майка ѝ. Мерна Цено, седнал на ниското дуварче, отпуснал крака на земята, подпрял се с ръце, сякаш за да дъжи тялото си право и зареял поглед към струпаните младежи. Мица го познаваше бегло още от училище, но го беше запомнила само като тихото богаташко момче с дебелите очила, което никога не участваше в общите забавления и седеше вечно усмихнато с хрипащи гърди в ъгъла.

– Да си починат добре, че сега отивам пак. – закани се Мица, и затърси трескаво с поглед из народа Саво.

-Рипай, рипай, щом ти е на сърце. – продължи Цено. – Времето много хубаво се случи тоя месец, много работа свършихме горе на мандрата, дойдохме си за неделята за ден почивка, пуснахме и почти всичките работници. Останаха само двама да пазят.

Бошо и Милкана поклатиха глави с разбиране, а Мица дори не се правеше, че го слуша.

– По-леко друсай, че мясо не остана по тебе, морѝ, кой ще те вземе толкоз хърбава, морѝ… – обади се и баба Милоша, колкото да напомни, че присъства. Знаеше тя тоя óгин, дето гори внучка ѝ отвътре, беше се пекла на него и макар старите ѝ кокали да се зъбеха от години на младостта и да я държаха затворничка в това вехто тяло – сърцето ѝ беше младо и готово да хвръкне подир внучката на хорото на мига, ако можеше.

– Айде и ти, добро си ни е момето, слабичко, ама жилаво и работливо. Те по-охранените по-трудно ходят и по-бързо се умарят. – пресече я Милкана. Тя знаеше, че момичетата ѝ са слабички, но не даваше да се говори за тях друго, освен добро. Малко изключение правеше за старческото бъбрене на майка си, защото я обичаше и не искаше старата да мисли, че няма думата вече.

– Аз веднага я вземвам внучка ти, бабо Милоше, само да ми я дадете. – Цено се закашля шумно. – Есен по-малко кашлям, ама се случва, като се развълнувам. – обясни той почти с неудобство.

– А, кашляй си, зер, кому пречиш. – отвърна баба Милоша и оправи по навик забрадката си.

Милкана погледна бегло към Цено, но не продължи разговора. Досещаше се, че отдавна той лелее по Мица, но знаеше и къде е сърцето на щерка ѝ.

Музиката пак започна и хорото се намножи за минути. Хората радостно и оживено се гледаха, говореха и обсъждаха отстрани всеки играч, всяка шевица, всяка по-интересна стъпка. Въздухът трептеше в ритъма на игралците, а слънцето самодоволно припичаше и бавно се тътреше към обедното си място зад църковните брястовете. Дори циганките с памука и захарните ябълки от края на мегдана гледаха с необяснимо доволство чудната есенна картина.

Животът беше хубав.

Цялата книга може да бъде закупена от тук.

Коментари