ХХХ

Старата баба Милоша седеше в ъгъла и разравяше жарта на огнището. В дома на Богдан Гетов се готвеше на огън и се светеше с газови лампи. На тяхната улица електричеството вече беше дошло, но малцина го ползваха. Беше им скъпо, а и опасно, както се мълвеше – хората умирали, когато електрическото слънце провисено от тавана се пръснело и тока избягвал свободен и убивал всички хора в одаята. Баба Милоша се кръстеше и заклеваше дъщеря си да не вкарва тая дявол в къщата. По-първите хора от селото следваха примера на София и имаха ток в къщите си, но Бошовци си бяха добре и така. От векове хората си готвеха, греееха се и си светеха без ток, и това чудо щеше да е за три дни и да мине и без Гетови. Не щеше тя да треперят ден и нощ дали ще се са живи да излезнат от къщата. Баба Милоша беше преживяла войната, когато русите дойдоха да прогонят турчина, беше отгледала сама дъщеря си след като мъжа ѝ я остави след Освобождението – пиенето го затри, пусти да опустее, не можеше да му прости и до ден днешен тя. Беше намерила жених и за Милкана, макар да бяха бедни и това да беше трудничко. Милкана поне беше хубавица, та все пак имаше кандидати, но все по-долни от тях самите по ѝмане и име. Избраха Богдан, на когото всички викаха Бошо, че беше заможен, макар не богат, строен, не пиеше и беше един на майка и баща. Стъкмиха приличен чеиз на Милкана, отсрамиха се и за сватбата. Дъщеря ѝ нема деца повече от десет години, свекърът и свекървата бяха недоволни, че я не щяха от начало и това, че е бездетна наля вода в тяхната воденица. По Божията воля стана така обаче, че те си заминаха за една зима някак набързо и един след друг. Бошо, който единствен държеше на жена си и я обичаше без да се ядосва, че са бездетни, остана сам с Милкана в къщата и тя набързо и някак изведнъж наражда четири момичета едно след друго. Макар успокоена, че има деца, си беше малко за смях, че са все момичета, та кръстиха посленото Достана (доста са ни женските, стига вече, значеше това име) по съвет на баба Милоша. Тогава дойде и момчето, за което толкова лелееха. Кръстиха го Димитър, на кръстника, на когото му се беше изчакало чакането да му се поднови името. Милкана взе майка си в къщата на Бошовци да я гледа, след като баба Милоша взе съвсем да не чува и да не може да движи едната нога. Беше преживяла всичко това, мислеше си тя, докато ръчкаше с ръжена в огнището, ще преживее и без таз пущина тока, който без друго щяха да забранят, когато изтреби всички, които сглупиха и си го вкараха в къщите.

– Какво готвиш, бабка, какво сплиташ и наричаш там, все на това огнище седиш и мърморкаш, излез малко, я какво е слънце вънка! – игривият глас на Мица накара старата жена да се обърне и да се усмихне. Обичаше тя всичките си внуци, но първородната си внучка обичаше най-много. Толкова я беше чакала, така трудно от Господа я бе измолила. И тя пък дойде красива като капка, добра и толкова обичлива и засмяна, че на човек му ставаше светло на душата даже само като я видеше да влиза в стаята.

– Готвя сибилска яхния само за тебе, да ядеш и да напълниш малко пазвата и сукмана отзад, че каквато си кльощава никой няма да те вземе. Я другарките ти я́, какви пазви люлеят, ти само по хорáта се друсаш, нищо не може да се закачи за тебе, сукман добре, че носиш, да се крепи на раменете, че ако е бръченик ще се изхлузва все надолу от кръста ти, гащите да ти се видат, по гащи да одиш… – баба Милоша нареждаше радостно обичайните си безкрайни жалби, докато се опитваше да стане. Мица дойде пъргаво до нея, подкрепи я нежно и я изправи. Поведе я навън на слънце, като сграби един дебел шал от миндера – знаеше, че поради годините на баба Милоша все ѝ е студено.

– Ох, бабка, ти да си жива, да знаеш колко съм горда днеска! Майсторката ми хареса бръченика, дето го правих сама и ще ме вземе с нея да работя занапред, не с другите момичета. Ще стана и аз майсторка, ще си направя и аз шивачница и ще си купя моя машина. – очите на Мица грееха. Това бяха най-съкровените ѝ мечти, които тя споделяше само с баба си. Старата я обичаше, а и недочуваше, та Мица говореше като на себе си.

– А кога ще се жениш, кога ще гледаш деца? – баба Милоша не се даваше лесно. Тя все трябваше да донаставя и да доразпитва, все имаше нещо за доизкусуряване в тоя живот, иначе за какво да се живее? Но беше щастлива да поседне с внучката си под слънцето на двора, на малката пейка направена от разполовен дъбов ствол. Мица загърна раменете на баба Милоша с шала, прегърна я и се притисна до нея.

– Е, жененето ще почака, бабка. Може пък и аз да ида на София да поработя като Мадам Вичева. Който ме обича ще ме обича и като се върна.- очите на Мица се рееха в клоните на големия орех в дъното на двора и виждаха как Саво я чака на гарата, как тя слиза от влака пременена в моден софийски костюм и с чанта пълна с журнали в ръка. Как Саво я прегръща като на киното, което беше видяла един път с другите момичета от ателието и беше разбрала как хората показват обичта си. Това не беше както нещата ставаха при тях на село, но Мица не можеше да спре да мечтае.

Бошо чу жените да говорят на двора и се затътри навън при тях. Бяха минали почти петнадесет години от времето на фронта, където остави лявата си нога и лявата ръка до китката. Все пак беше оцелял и бе изпълнил обещнието си към Милкана да се прибере в къщи жив. Имаха пет малки деца и тя нямаше да се справи сама, ако беше оставил костите си по фронта. И снощи Бошо сънува как всичко гърмеше наоколо, как другарите му крещаха от болка, а той гледаше кръвта да изкача на талази от мястото, където трябваше да е дланта му. Не пищя, когато се случи, не пищя и снощи заради ръката. Само изгарящата болка от това, че не можа да помогне на никой друг, преди да го извлечат безопасно назад от огневата линия изкарваше от душата му непоносимото в очите му и спираше дъха му. Виждаше очите на другарите си, лицата им в кал и кръв, отворените им треперещи ръце, викащите уста… С повечето беше израстнал, седял в училище, ергенувал. Искаше да протегне ръка към тях, но ръката я нямаше, искаше да извика, но беше ням. Виждаше ги как остават в окопа, докато невидима ръка го отдалечаваше от тях. Очите им още го гледаха втренчено през калта и пушека, докато той оставяше кървава диря по пътя към лазарета. Често не знаеше това сън ли е или отново го живее. Събуждаше се в пот и сълзи, хълцайки беззвучно, но никога не признаваше на Милкана, че плаче.

Тя беше вече свикнала да го обърне към себе си в тъмното, да обърше лицето му с ръкава на нощната си роба и да го люлее като малко дете, докато не заспи отново. Не го питаше нищо, знаеше, че няма да ѝ каже. Беше благодарна на Господа всеки ден, че върна мъжа ѝ поне жив. Работеше неуморно, за да замести мъжката ръка в изкарването на прехраната и не даваше на Бошо да се самосъжалява или да пада духом. Учеше децата да го уважават и да му се подчиняват, макар той да не правеше много – куцаше по двора, вършеше дребни поправки на хората в малката пристройка на къщата до улицата или просто свиреше на кавала с пръстите на едната ръка, придържайки го с чуканчето на другата. Войната бе засегнала живота им дълбоко, но не по най-непоправимия начин и те живееха без да се радват много, но и без да скърбят, а това в този свят си беше истинско щастие.

– Татко, ще работя вече с майсторката! – посрещна го засмяно Мица. Лешниковата ѝ коса беше сплетена на една жива дебела плитка на гърба и проблясваше, докато момичето подстана, за да посрещне баща си на двора и да му помогне да седне на малкото трикрако столче. Бошо беше майстор на сядането върху това столче, завъртайки се целия само на пета преди плавно да се свлече по патерицата си надолу и да се отпусне. Погледна дъщеря си отблизо, докато тя му помагаше да се настани и оправяше горната му дреха така, че да не му духа на кръста.

– Брех, добре си работила, сине, за да те вземе при нея. Кадърна си, това е, за това те е взела, да ѝ вършиш повече работа.

– Ами ще върша, тате, толкова ми е на сърце, че и без пари ще върша. А майсторката и ще ми плаща. И занаята ще науча. Сега са нови времена, нови моди, хората си шият, каквото е годеж, сватба – все при Мадам Вичева тичат. И пари имат за трошене, не им се свиди.

– Ще се изучиш ти, майсторка ще станеш. – не скри гордостта си Бошо. Светлите очи на Мица се засмяха срещу него.

– А кога ще я задомим? Да я чакаме да прехвърли годинките ли? – баба Милоша не чуваше всичко, но разбираше какъв е разговора и нямаше да се остави настрана от него.

– Бабка, нямам двайсет още, не бой се. – Мица се врътна през смях, остави ги на двора и припна вътре да си вземе нещо да яде. Имаше време до вечерята, а тя не беше слагала залък от сутринта. Повдигна големия шарен месал на долапа до огнището и отчупи голям къшей дъхав хляб, бръкна в солницата и щипна малко шарена сол. Поръси хляба си и нетърпеливо го захапа. Докато дъвчеше очите ѝ шареха наоколо търсейки пръстеното гърненце, дето имаше малко останал мед. Щеше ѝ се нещо сладко, деня беше дълъг и пълен с вълнения, а и не я свърташе до утрешното хоро.

Gallery
Корицата и страхотните илюстрациите в романа са дело на арх. Белин Моллов.
Gallery