ХХХ
Мегданът беше голям и се пълнеше бързо с народ. Неделята беше светла, топла за сезона и свободна. Хората се стичаха отвсякъде по уличките, нагиздени с новите си дрехи. Селото беше многолюдно, заможно и приличаше по-скоро на малък град. Близостта му със София много помагаше – по-първите хора ходеха в столицата на пазар или при роднини, а някои дори работеха като дребни чиновници или прислужници, но си идваха редовно на село за празниците. Влиянието и на близкия окръжен град се усещаше, но хората от селото се гордееха, че са независими от него и свободни да решават живота си сами. Имаха доста занаятчии и няколко големи мандри в Балкана над последните къщи от горните махали, а нивите и стадата осигуряваха хляб и на бедни, и на богати. Църквата им беше стара, но поддържана, защото постоянно правеха дарения и я обновяваха. Тя седеше достолепно наблизо до мегдана, а охранения им поп Динко беше веселяк и винаги в центъра на всичко ставащо в селото. Дори бедните не се считаха за бедни, защото окъсани и гладни хора тук нямаше и всички негласно се гордееха с това.
Неделята беше ден за почивка и всички идваха да видят събраното село и селото да види тях. Духовата музика беше в сърцето на всеки празник. Оркестърът беше голям – стройна мешавица от опитни стари музиканти и млади, наскоро уволнили се от армията момчета. Музиката, както наричаха оркестъра, беше винаги на мегдана от десетилетия, беше станала част от живописния пейзаж на селото. Музиката беше там на годеж, сватба, кръщене, на Йордановден, на Великден и от сутрин до вечер на неделното хоро. С течение на годините музикантите бяха поизоставили гайдата, кавала и дзурлите, и ги бяха заместили постепенно с флигорна, баритон, кларинет, фагот и бас. Пускаха Музиката да се упражнява в кметството, а заплащането им беше на доброволни начала – цялото село даряваше, за да ги храни, макар повечето музиканти да имах и земеделски или занаятчийски занимания. В неделя на хорото плашеха момите, че ще гонят, която се стиска в парите за Mузиката. Музикантите бяха на уважение и всеки се усмихваше като видеше някой от Музиката на улицата, защото лицата им винаги говореха на хората за веселие и празник.
И тази неделя Музиката примамваше нетърпеливите младежи с игриви модерни ритми. Хората бяха задължителни, но с времето попроменени и придобили някак градско звучене. По-старите хора седяха от страни на хорото и не пропускаха да се кахърят как нещата не са както са били едно време, даже Музиката свири различно. Правеха го по-скоро по навик, отколкото с тъга. Младите булки се подрусваха до тях, но не вилнееха на хорото, както момите – все пак женените жени трябваше да спазват приличие, а и много от тях бяха често бременни, та грижливо придържаха коремите си, независимо от големината. Така околните разбираха, че жената е трудна, та ако някой си купеше памук или захарна ябълка от циганките в края на мегдана – винаги предлагаше на булката да сподели почерпката. Вярваше се, че ако майката не опитва от всичко що види или поиска – бебето ще се лигави. Мъжете се разхождаха наоколо, говореха за стока, ниви, времето, политиката и всички вълнуващи ги неща. Имаше в селото няколко кръчми, но не бяха никога пълни и пияниците бяха малко, та всички ги знаеха даже по име. Хората пиеха повече за почерпка, а не за утешение. Годините бяха добри, мирни, плодородни и живота на селото беше доволен.
Мица почти подтичваше надолу по улицата към мегдана. Семейството ѝ вървеше бавно заради баба ѝ и баща ѝ, но всички се бяха измили и облекли в неделните си дрехи. Трите по-малки сестри на Мица бяха облечени почти еднакво, шарено и чисто, но не богато. Личеше си, че по-малките доизносват дрехите на по-големите. Само Димитър имаше почти нови потурки и везана бяла ризка, защото като единствено момче в семейството нямаше дрехи за доизносване и винаги му шиеха нови. Двете средни момичета Йоца и Кунка бутаха колцата с колелета на баща си и ококорено гледаха надолу към мегдана, любопитни кой вече е там. Бошо беше ръкáт човек и си беше измайсторил една дървена дъска с три колелета, на която седеше, когато отиваха на мегдана. Ако имаше кой да го бута – отиваше понякога лятото и по полето, да навиди как работят хората и да взема малко въздух. Бяха свикнали с тая гледка и го поздравяваха с уважение, защото беше приличен и добър човек и никога не се оплакваше от съдбата си. Милкана и най-малкото момиче Достана държаха баба Милоша от двете страни, като да я бяха прегърнали през кръста и я подпираха, за да може да върви. Тя се опираше с едната ръка на дървено бастунче, но то беше повече за нейна сигурност. Димитър подбягваше напред-назад ту към едната групичка, ту към другата, но никой не му обръщаше внимание. Всички гледаха в многолюдието на мегдана.
Мица мерна Саво още преди да е стигнала хорото. Той беше от най-личните момци на селото, макар и от средна ръка семейство. Светъл и стрoен, с големи пъстри очи и бляскава усмивка, той се държеше за двама другари и пухаше крак в набитата земя на мегдана. Макар хорото да беше дълго и многобройно, нямаше как човек да пропусне Саво. Мица се обърна към майка си, но повече от уважение, отколкото за разрешение, махна ѝ и припна към хорото. Докато Милкана и момичетата намерят място за Бошо и баба Милоша и ги настанят да гледат, Мица вече ситнеше със стройните си крака Грънчарското хоро, което Музиката беше подкарала само преди няколко минути и младежите все още бързо се стичаха да се уловят. Хорото траеше понякога и по четвърт час, че и повече. В началото всички мераклии започваха, но до края оставаха само най-големите игралци. Не беше честно обаче добър игралец да се хване по средата, когато другите вече са поизморени – имаше си неписано правило, че трябва да се започне заедно, пък до края да стои само, който може. За това веднъж започнало сериозно, хорото само намаляваше постепенно, като отказалите се заставаха отстрани и чакаха да си починат до следващото. За хороводците обаче Музиката беше безмилостна и понякога, за радост на гледащи, задъхваше темпото точно най-накрая, когато игралците се бяха пресяли и хорото оредяло само до най-добрите.
– Няма вече стария ред на хорото, всичко се променя. – до Бошо и Милкана попристъпи Цено, средният син на Въжарския род, най-богатите в селото. Цено не играеше хоро, защото страдаше от задух и кашляше болезнено при най-малкото усилие. Всички знаеха това и на никого не правеше впечатление, че млад мъж седи да си говори със старците отстрани.
– Знам, Цено, знам, кога аз бях млада първо се играеше моминското хоро, на песни. После идваха ергените, те рипаха ергенското на песни, после младите булки и на края последни идваха мъжете с Музиката, с най-личния мъж най-отпред. Чак след мъжкото хоро се заиграваше общото хоро, с мъжете хванати най-отпред, после ергените, след тях булките и най-накрая момите. Само последният на хорото е винаги малко момче. – баба Милоша беше от най-добрите игралици на времето и макар от последното ѝ хоро да бяха минали поне четиридесет години, тя имаше твърдо мнение по въпроса как трябва да стават тия неща. И сега, без да се усеща, потупваше с ръка в такт с музиката ниското дуварче, на което тя и околните гледащи бяха насядали. Цено се засмя. Русоляв, с дебели стъкла на очилата и добродушна усмивка на уста, той не блестеше с нищо и беше на уважение най-вече заради парите на семейството си и ненатрапчивото си присъствие.
Музиката думкаше, хората гледаха в хорото, усмихваха се, бърбореха и обсъждаха игралците. Трите по-малки момичета на Гетови потропваха на място, а малкият Димитър даже се опитваше да хване стъпката на хорото, здраво държейки се за ръкава на баща си.
– Ха така, сине, добре го докарваш, скоро и ти на края на хорото. – Бошо не можеше да скрие обичта си към момчето и не пестеше похвалите, докато потупваше ръката на детето в такт с хорото.
– След Лазарица, като се замомее и Йоца, и двамата ще са на хорото. – Милкана говореше и на Бошо, и на околните жени. Те заклатиха одобрително глави.
– Тъй, Бошовице, тъй, че имаш четири да задомяваш, преди да се отървеш и да ти порасне Димитър, булка да доведе да ви гледа с Бошо. – редяха те, но никой не отместваше поглед от хорото.
Хорото се виеше двойно на големия мегдан. Там, където свършваха ергените и почваха невестите и момите, хорото се свързваше с бяла кърпа. Мица беше на десетина жени разстояние от кърпата. Беше облякла лекия сукман с червени нагръдки и любимата си бяла кенарена риза с везани ръкави. Само тя на хорото имаше такова везмо. Беше го видяла като детаил на дреха на малка фотография в един от журналите на Мадам Вичева. Разучава и пробва бода дълго, но го докара и го уши. Беше се получило везмо за завист. Сега люлееше ръкавите на ризата наедно със стройната си снага замаяна от щастие и любов. Усещаше кратките погледи на Саво по себе си. Не беше правилно да я гледа, но и той не можеше да се удържи, та я мяркаше крадешком сегиз-тогиз. Беше се хванал по-накрая на ергенската редица, та да стигне по-бързо до кърпата. Музиката свиреше и носеше хорото, но беше вече уморително и много се отказваха. Колкото по-кратка ставаше редицата, толкова по-усърдно и на ситно музикантите мамеха игралците да са чевръсти в краката. Хората отстрани взеха да се смеят и да подвикват радостно на малкото останали на хорото инатлии. Колкото по-бързо свиреха музикантите, толкова повече от потните игралци се пускаха и превити на две от преумора отиваха да поседнат под бурните реакции на наблюдаващите. Останалите на хорото образуваха плътен полукръг около Музиката и взеха да се надиграват с нея. Последното момиче преди Мица се отказа и тя най-накрая хвана заветната кърпа. Миг по-късно другата страна на кърпата пое от другаря си и Саво. Двамата не се погледнаха, но държейки кърпата заиграха така срещу Музиката сякаш сега почваха. Току-що отказалите се даже се пообърнаха и взеха да подвикват насърчително. Музикантите се приближиха понаежени още повече и забързаха невъзможно такта почти останали без дъх. Много скоро стана ясно обаче, че няма да издържат срещу Мица и Саво. Те бяха неуморими, видимо превъзбудени, и личеше, че няма сила, която да ги накара да пуснат кърпата. Косите и на двамата бяха мокри, но очите им светеха, а краката не спираха. Бай Славчо, ръководителят на Музиката, който свиреше на бас, ги прецени с опитното си око и подаде невидим сигнал на изморените момчетата зад себе си. Музиката отведнъж засвири забавено и се призна за победена с примирен продължителен финален акорд от всички инструменти преди съвсем да спре. Целият мегдан се огласи от радостни викове, поздрави и подмятания, момите и ергените се скупчиха около Мица и Саво и взеха да тропат с крака, подканяйки Музиката нарочно да продължи да свири.
– Десет минути почивка. – обяви бай Славчо и хората взеха да ръкопляскат измежду подкачанията на по-дракавите младежи, които се заядоха добродушно с музикантите.
-Ма каква почивка, едвам изкарахте хорото, яжте повече, че много ви надиграваме… – всички се смееха, и търсеха вода за пиене и кърпи за бърсане.
Мица и Саво говореха оживено с младежите около себе си, не се гледаха и не пуснаха кърпата. Бяха потни и сияеха.
– Много тежко блъскате, бре, одрусахте сливата на баба Дора! – подвикна закачливо някой, сочейки към близка до площада къща. Останалите шумно се засмяха на другарското заяждане. Истината беше точно обратната – като отлични игралци и Мица, и Саво имаха много леки крака.
– Те играят както ти ходиш! Листя няма по дърветата около вас! – отговори му през смях друг и даже старците насядали отстрани се засмяха.
– Како, мама те вика. – застана Йоца до сестра си, плахо и любопитно разглеждайки по-големите младежи наоколо. Нямаше търпение да се замомее и да надиграе кака си. Сестрите се разбираха прекрасно, защото Мица благосклонно споделяше всичко свое с останалите. Даже показа на Йоца специалния бод от кенарената си риза и сега малката вадеше очи във всяка свободна минута, за да си направи риза като на кака си за първото си моминско хоро след няколко месеца.
– Ида. – веднага каза Мица и погледна бегло Саво, докато леко дръпна и пусна кърпата. Той се пообърна да я довиди как се отдалечава, почти незабелязано понави кърпата на дланта си и я пъхна в джоба си.
Милкана чакаше усмихната щерките си и потупа мястото до баба Милоша, когато ги видя да идват.
– Седни малко, Мице, първа се хващаш, последна се пущаш, седни малко дъх поеми.- занарежда Милкана, като позаглади косата на най-голямата си дъщеря и почти я сложи да седне до баба си.
– Не съм уморена, едно хоро съм изкарала днеска, сега почваме, мамо. – отговори кротко Мица, но седна, по навик изпълнявайки заръките на майка си.
– Много хубаво играеш, как лесно бихте Музиката, отидоха да си почиват заради тебе. – обади се неочаквано Цено. Мица се понаведе да види кой ѝ говори зад майка ѝ. Мерна Цено, седнал на ниското дуварче, отпуснал крака на земята, подпрял се с ръце, сякаш за да дъжи тялото си право и зареял поглед към струпаните младежи. Мица го познаваше бегло още от училище, но го беше запомнила само като тихото богаташко момче с дебелите очила, което никога не участваше в общите забавления и седеше вечно усмихнато с хрипащи гърди в ъгъла.
– Да си починат добре, че сега отивам пак. – закани се Мица, и затърси трескаво с поглед из народа Саво.
-Рипай, рипай, щом ти е на сърце. – продължи Цено. – Времето много хубаво се случи тоя месец, много работа свършихме горе на мандрата, дойдохме си за неделята за ден почивка, пуснахме и почти всичките работници. Останаха само двама да пазят.
Бошо и Милкана поклатиха глави с разбиране, а Мица дори не се правеше, че го слуша.
– По-леко друсай, че мясо не остана по тебе, морѝ, кой ще те вземе толкоз хърбава, морѝ… – обади се и баба Милоша, колкото да напомни, че присъства. Знаеше тя тоя óгин, дето гори внучка ѝ отвътре, беше се пекла на него и макар старите ѝ кокали да се зъбеха от години на младостта и да я държаха затворничка в това вехто тяло – сърцето ѝ беше младо и готово да хвръкне подир внучката на хорото на мига, ако можеше.
– Айде и ти, добро си ни е момето, слабичко, ама жилаво и работливо. Те по-охранените по-трудно ходят и по-бързо се умарят. – пресече я Милкана. Тя знаеше, че момичетата ѝ са слабички, но не даваше да се говори за тях друго, освен добро. Малко изключение правеше за старческото бъбрене на майка си, защото я обичаше и не искаше старата да мисли, че няма думата вече.
– Аз веднага я вземвам внучка ти, бабо Милоше, само да ми я дадете. – Цено се закашля шумно. – Есен по-малко кашлям, ама се случва, като се развълнувам. – обясни той почти с неудобство.
– А, кашляй си, зер, кому пречиш. – отвърна баба Милоша и оправи по навик забрадката си.
Милкана погледна бегло към Цено, но не продължи разговора. Досещаше се, че отдавна той лелее по Мица, но знаеше и къде е сърцето на щерка ѝ.
Музиката пак започна и хорото се намножи за минути. Хората радостно и оживено се гледаха, говореха и обсъждаха отстрани всеки играч, всяка шевица, всяка по-интересна стъпка. Въздухът трептеше в ритъма на игралците, а слънцето самодоволно припичаше и бавно се тътреше към обедното си място зад църковните брястовете. Дори циганките с памука и захарните ябълки от края на мегдана гледаха с необяснимо доволство чудната есенна картина.
Животът беше хубав.
