Как един неочакван инцидент може да преобърне живота ни за секунди? На какво е способна една майка за своето дете? Кои са истински важните неща в живота? В дебютния си роман „Стаята на чудесата” (ИК „Сиела”) младият френски автор Жюлиен Сандрел търси отговорите на тези общочовешки въпроси, разказвайки ни трогателна история, преведена на повече от 20 езика в рамките на по-малко от година след излизането си във Франция!

Младата парижанка Телма е отдала изцяло живота си на своята кариера и отдавна е спряла да се занимава с нещата, които вълнуват дванадесетгодишния й син Луи – за нея детето е просто пречка по иначе гладкия й кариерен път. Ненадейно тежък инцидент сполетява момчето, което изпада в кома и животът му виси на косъм. Неочакваната и шокираща ситуация преобръща живота на студената кариеристка, провокирайки я да преосмисли всичко, което е постигнала – или пропуснала – досега.

Докато лекарите се борят отчаяно за живота на Луи, майка му открива в детската му стая списък с неговите мечти – неговия „бележник на чудесата“. Мечти, които той едва ли ще успее да изпълни някога… Затова Телма решава да ги осъществи вместо него, като записва на видео всяко от предизвикателствата и ги пуска в болничната стая на детето с надеждата то някак да ги чуе и да продължи да се бори. Скоро тази стая става известна като стаята на чудесата, а всички около малкия пациент съпреживяват приключенията, в които майка му се забърква.

Докато опитва да спаси сина си Луи, Телма открива и неосъзнато чаканото от години спасение за самата себе си..

Стаята на чудесата” е затрогваща история за истински важните неща в живота – тези, които често пропускаме несъзнателно, или на които не обръщаме внимание, улисани в забързаното си ежедневие.

Жюлиен Сандрел е роден през 1980 г. в Южна Франция. Щастливо женен баща на две деца, Сандрел дебютира на литературната сцена в родината си през март 2018 г. със „Стаята на чудесата”. По-малко от година след излизането на романа правата за книгата са продадени в 20 държави по света.

Преводът на „Стаята на чудесата” от френски език е на Валентина Бояджиева, а дизайнът на корицата е на Фиделия Косева.

***

Откъс от разказа „Стаята на чудесата”, Жюлиен Сандрел

10 ч. 32 мин.

– Луи, време е! Хайде, няма да повтарям повече! Ставай, ако обичаш, и се обличай! Страшно закъсняваме, вече е девет и двадесет.

Горе-долу така започна онова, което щеше да се превърне в най-страшния ден в живота ми. Все още не го знаех, но щеше да има „преди“ и „след“ съботата на 7-и януари 2017-а година, 10 ч. и 32 минути. Вечно щеше да остане това „преди“, тази предходна минута, която щях да искам да спра завинаги, усмивките, дребните радости, неизличимо запечатаните в най-дълбоките гънки на ума ми снимки. Неизменно ще го има и „след това“-то – с всичките „защо“ и „само ако“, сълзите, писъците, чудовищно скъпата спирала, потекла по бузите ми, виещите сирени, погледите, пълни с отвратително съчувствие, неконтролируемите присвивания на стомаха ми. Разбира се, тогава всичко това не достигаше до мен, тайна, която единствено боговете – ако съществуваха, в което силно се съмнявам – можеха да знаят. Какво точно си казваха въпросните богове в 9 и 20? Един повече, един по-малко, какво толкова? Сигурен ли си? Не съвсем, но защо пък не? Наистина всъщност, защо пък не, лицето на света изобщо няма да се промени. Аз бях далеч от всичко това, далеч от боговете, далеч от сърцето си. Точно в онзи момент обаче, така близък до точката на прекатурване, скъсване, невръщане, бях само аз. Просто аз и ругаех Луи, който очевидно изобщо не си даваше зор.

Тогава си казвах, че това дете ме побърква. От половин час се мъчех да го измъкна от леглото му, но напразно. На обед имахме среща с майка ми за обичайния ни брънч – моята месечна голгота, а бях решила преди това да минем през булевард „Осман“, за да си купя кървавочервените обувки, за които си мечтаех още от началото на разпродажбите. Исках да се издокарам с тях в понеделник за съвещанието с големия шеф на „Хегемония“ – козметичната компания, за която работех денонощно от петнадесетина години. Ръководех екип от двадесет служители, посветили се на благородната кауза да развиват и усъвършенстват марка шампоан, премахващ до 100% от пърхота – „до“ означаваше, че един от двестате мобилизирани доброволци беше видял скалпа си напълно изчистен от белите прашинки. Една от големите ми гордости по онова време беше, че успях да издействам, след ожесточени битки с юридическия отдел на „Хегемония“, да използваме това твърдение. Решаващо за продажбите, за годишното повишение на заплатата ми, за лятната ваканция с Луи и за новите ми обувки.

След няколко нечленоразделни изръмжавания Луи се реши най-сетне да изпълни заповедта ми, навлече едни прекалено тесни дънки с повече от прекалено ниска талия, плисна си малко вода на лицето, отдели пет минути вещо да роши косата си, отказа да си сложи шапка въпреки ледените сутрешни температури, измърмори нещо съвършено неразбираемо, чийто смисъл обаче аз знаех (ама защо трябва да идвам с теб...), сложи си слънчевите очила, взе скейтборда си – мръсна, изрисувана по цялата дължина дъска, за която трябваше да купувам състезателни колелца всяка четвърта сутрин, сложи си ултралеката червена пухенка „Юникло“, грабна пакет бисквити с шоколадов пълнеж, приемайки в същото време да изпие шише гъст плодов нектар, както когато беше петгодишен, и най-накрая извика асансьора. Хвърлих поглед на часовника си. 10 и 21. Чудесно, все още имахме възможност да изпълним разграфения ми до секунда план. Бях предвидила предостатъчно време, понеже никога не беше ясно колко ще отнеме ритуалът по събуждането на негова светлост Луи Велики.

Времето беше прекрасно, безоблачно синьо зимно небе. Винаги съм обичала студената светлина. Не съм виждала по-синьо и по-чисто небе от това по време на служебната ми командировка в Москва. За мен руската столица е кралицата на зимното небе. Париж беше придобил московския си вид и небето му ни отправяше сияйните си намигвания.

След като излязохме от апартамента си в десети район, с Луи тръгнахме към Източната гара, покрай канала Сен Мартен, като се провирахме между разхождащи се семейства и туристи, хипнотизирани от гледката на корабче, минаващо пред шлюза при моста Йожен-Варлен. Гледах Луи, който препускаше отпред на скейтборда си. Бях горда с малкото мъжле, в което се превръщаше. Трябваше да му го кажа – подобни мисли се раждат, за да бъдат казани, иначе за нищо не служат – но не го направих. В последно време Луи много се промени. Под напора на растежа, характерен за неговата възраст, тялото му на крехко малко момче се превърна в достойна за тийнейджър фигура, а по все още бебешките му бузи, засега пощадени от акнето, беше покарал лек мъх. Прекрасна оформяща се снага. Всичко се случваше прекалено бързо. За миг си припомних как се разхождах по кея Валми и с дясната ръка бутах петроленосинята бебешка количка, а в лявата държах телефона. Почти съм сигурна, че гледката ме накара да се усмихна. Или пък си я бях измислила след това? Паметта ми изневерява, много ми е трудно да си спомня какво мислех в онзи момент, при все че беше толкова важно. Ако само можех да се върна с няколко месеца, няколко години назад, щях да променя толкова неща.

Чух да отеква последният акорд от Дъ Уикенд – Луи го беше инсталирал на моя айфон вместо звънец. Беше Ж. П. По дяволите. Защо високопоставеният ми началник ми звънеше в събота сутринта? Е, случвало се беше и досега, не може да работиш за предприятие като „Хегемония“, без да се налага да се справяш със спешни случаи. Оттогава като си помисля или чуя някой да произнася думите „спешен случай“, те придобиват съвсем друг смисъл. Никога повече няма да мога да позволя те да се използват за представяне, което трябва да бъде завършено, за потребителски тест, който трябва да се лансира или за флакон, чийто дизайн трябва да бъде одобрен. За каква спешност изобщо става дума тук? Кой е в смъртна опасност? Но точно в онзи момент не знаех това. Питах се просто какво толкова спешно има, та Ж. П. да трябва да се свърже с мен и предчувствах, че е свързано със съвещанието в понеделник. Следователно, неотложна спешност. Жизненоважна. Отговорих без колебание, като само мернах Луи, който беше намалил и бе застанал до мен, очевидно с желанието да ми каже нещо. Направих му знак в смисъл: „Не виждаш ли, че говоря по телефона?“ Той предъвка нещо в покарващата си брада, смънквайки, струва ми се, че е важно.