Етолозите привличат за участие в експериментите съвсем питомни шимпанзета, които се „потят” над рисунките, седейки зад малка масичка редом с инструктора. Но и почти дивите маймуни, живеещи в обикновения зоопарк, имат възможност да се изявят на полето на живописта –
те рисуват, като лежат по гръб, стоят надолу с главата, съсредоточени или скачащи около своята рисунка, държащи молива с крак или със зъби. В този случай ученият, за да не се лиши от пръсти, акуратно предава четката и платното през решетката на клетката и почтително чака, докато художникът свърши с творческия процес. Според изследователите за техните човекоподобни възпитаници рисуването е игра, изразяване на емоции и винаги доброволно занимание.
Не всички маймуни са еднакво склонни към творчество. Тези, които са създали по-малко от десет рисунки, дори не участват в експеримента. Интересно е, че мъжките орангутани след полово съзряване губят интерес към такова лекомислено занимание като рисуването, а пък самките - напротив, и след това охотно се усъвършенстват в изкуството.
И така, да се върнем на въпроса:
разбира ли маймуната художник какво именно иска
да нарисува? За всички човекоподобни маймуни е трудно да се каже, но имало едно шимпанзе на име Майкъл, което било обучено на езика на жестовете, и при това се увличало от живопис. Веднъж Майкъл нарисувал своята любима играчка – жълто-зелен дракон. Върху хартията драконът изглеждал като композиция от жълти и зелени цветове.
Етолозите отбелязват, че маймуната често достига в момент на творчество такава съсредоточеност, която по-рано се е смятала невъзможна за това човекоподобно. Животните започват да се ядосват, ако ги спират: когато в процеса на работа им отнемали рисунките, те много се вълнували. Очевидно те имат някаква представа каква трябва да бъде завършената рисунка. Когато на прочутия орангутан художник Конго му отнемали незавършената рисунка, а след това му я връщали,
той започвал да рисува от това място, на което била прекъсната работата му.
Следователно маймуната ясно усеща, че рисунката не е завършена. В случаите, когато Конго бил убеждаван да не започва нова рисунка, а да продължава да се труди над тези, които смятал за „завършени”, маймуната губела търпение, започвала да се зъби и да издава заплашителни звуци, а ако били правени настойчиви опити да я принудят, тя започвала да разваля рисунките и дори да ги къса.
Може да се каже, че човекоподобните маймуни притежават потресаващо чувство за симетрия. Ако се раздели един лист хартия на вертикални и хоризонтални линии, опашатите художници ще се постараят да запълнят равномерно всички участъци. Ако им се даде лист с точка или малък кръг в средата – непременно ще включат този кръг в композицията на рисунката. А ако предварително нарисуваният кръг е голям – цялата маймунска рисунка ще се окаже вътре в кръга. Особено старателните маймуни ще запълнят равномерно и останалите ъгли на листа. Или ще започнат да създават мандали. Като тибетските монаси.
И ако все пак можем да не изпадаме в ярост от факта, че нашите най-близки роднини сред животните – маймуните, се доближават до човешкото ни разбиране за художествено творчество, то със сигурност следните няколко примера
могат да изкарат от кожата всеки човек,
държал някога четка в ръка.
Ако по света различни видове животни от десетилетия се изявяват като даровити художници, то у нас първите плахи опити в зооизкуството датират от май 2007 г., когато в Националния музей „Земята и хората” в София е представена първата по рода си изложба на охлювна живопис. В продължение на две седмици двадесет черупчести създават десетина художествени платна, плод на колективния творчески гений на пълзящите твари. Умело боравейки с детски акварелни бои и естествена слуз, охлювите успяват да предизвикат интереса на публиката с умението си да композират впечатляващи абстрактни сюжети.
По време на подготовката на изложбата се оказало, че някои охлюви не желаят да „творят” и благополучно дремят върху белия лист – наложило се те да бъдат върнати у дома, т.е. в парка. Други с безумно упорство изгризвали картона, унищожавайки труда на цялата творческа бригада. Те също били върнати сред природата, тъй като любовта на пълзящите художници към хартията се оказала нелечима и макар да не им създава проблеми, може да убие ентусиазма и на най-търпеливите организатори на изложби.
Все пак намерили се и такива охлюви, които с удоволствие пълзели по бялото платно, сякаш танцувайки валс в забавено темпо, понякога излизайки извън границите на листа и връщайки се отново. А пък в края на творческия процес ги очаквала награда – охлювите много обичат да се къпят. Топлата баня била достойна награда за труда им. Историята мълчи дали уникалните творби на слузестите художници са намерили подобаващо място в нечия колекция и срещу каква цена.
Снимка: Shutterstock
