Ще се научим ли на безсмъртие от животните?

22 януари 2017 г., 02:00
735

Морски таралеж. Снимка: Roy Pedersen / Shutterstock

Безсмъртието е невъзможно, защото противоречи на законите на природата – така се смята от векове, а мнозина от нас и досега мислят така. Всичко, което се ражда, трябва да умре, твърдят скептиците. А в същото време в природата все по-често се откриват факти, поставящи под съмнение подобна гледна точка.

Таралежите например могат да бъдат практически безсмъртни. Разбира се, не става дума за бодливите обитатели на гората, а за техните морски братовчеди. Хидробиологът от Орегонския университет Томас Еберт неотдавна стигнал до извода, че морският бодливец, обитаващ Червено море, наистина няма защо да се страхува от смъртта. Това не означава, че морските таралежи не умират и че са напълно неуязвими като в режим на „безсмъртие” в компютърните игри. Не, те естествено загиват – и от хищници, и от болести, и често попадат в мрежите на рибарите. Ценителите на японската кухня смятат морския таралеж за неповторим деликатес. Постоянно влошаващите се природни условия също не допринасят за „вечния живот” на таралежите.

Но американският учен бил поразен от това, че дори при най-древните, най-дълголетните екземпляри не се откриват каквито и да било признаци на стареене. Таралежът, достигнал двеста години, се различава от десетгодишния само по своите по-големи размери. Той не остарява – той расте.

И този растеж никога не спира,

което очевидно рано или късно става причина за гибелта на животното – то става все по-забележимо за враговете.

Впрочем морският таралеж далеч не е единственото живо същество на планетата, неумеещо да старее. Подобен талант притежават както едноклетъчните, които просто се делят, без да оставят труп, така и някои висши животни, например сладководната хидра, известна на всички от училищните уроци по зоология.

И ако с таралежите все още не всичко е ясно, то хидрата вече е изучена подробно. Нейният живот няма ограничения, тя израства до два сантиметра и след това живее, без да се променя и да остарява. Нещо като малък биологичен вечен двигател. В горната част на това животно е разположена зона на постоянно делящи се клетки. Тези

млади клетки постепенно се преместват надолу по тялото,

изтласквайки предишните. И така до самия край на тялото, при благоприятни условия – безспирно. И се получава, че животът на хидрата представлява не отрязък от време, а лъч, който няма зададени граници и е насочен към безкрайността – хидрата се ражда само за живот.

И макар че на практика задължително се случва нещо, което не й позволява да бъде вечна на този свят, хидрата се смята за потенциално безсмъртен организъм. Във всеки случай тя въобще не е програмирана за стареене и умиране, което е характерно за повечето висши животни, в това число и човека. И ако на някои животни хората вече са започнали да издигат паметници, то хидрата отдавна заслужава такава чест.

А пък хидроидът Turritopsis nutricula – медуза, достигаща в диаметър само 4-5 мм, е уникално животно, което е способно да се подмладява.

Обикновено медузите загиват след размножаване, но Turritopsis nutricula

умее да се връща от „възрастния” стадий на медуза към „детския” стадий

на полип. Теоретично този цикъл може да се повтаря безкрайно, което прави това същество потенциално безсмъртно. Медузите от вида Turritopsis nutricula са открити в топлите тропически води, но учените подозират, че са разпространени и в други региони.

Неотдавна изследователи открили някои наистина поразителни таланти на животните. Това, което умее да прави бисерната мида, наистина поразява въображението. Хората векове са мислили, че главното, което може да се вземе от нея, са перлите. Но се оказва, че първо, мекотелото - както и морският таралеж - не познава старостта, а само расте, расте и накрая израства толкова, че не е в състояние да влачи своята раковина. И причина за нейната смърт става неспособността й да се изхранва, т.е. елементарният глад.

Второ, мидите, прехвърлили стогодишния предел, не само не изгубват способността си за размножаване, но тъкмо обратното – потомството им става все по-многобройно. Нещо повече, те придобиват умение да минават без кислород по цял месец, докато „младежите” могат да не дишат само седмица. При това старите индивиди значително по-дълго издържат без храна. Излиза, че

с годините тяхното здраве става все по-добро.

Трето, и това е най-удивителното, паразитирайки във вид на личинка в хрилете на сьомгите, мидите удължават живота и на рибите.

Ето как става това. Океанската сьомга обикновено живее 3-4 години. За да хвърли хайвера си, тя навлиза в реките и след това, изпълнявайки природната си мисия, бързо остарява, боледува и след месец умира. Но ако по време на хвърлянето на хайвера в хрилете й попаднат личинки на бисерната мида, рибата остава жива и прекарва зимата в реката. Тези личинки отделят в нейния организъм специални вещества, изключващи програмата за самоликвидация на сьомгата - та нали ларвеният цикъл на мидите продължава почти една година и сьомгата им е нужна жива.

През следващото лято, когато порасналите миди напускат своята риба убежище, те на сбогуване отново впръскват в нея някакво вещество и сьомгите се завръщат в морето, а след известно време, пълни със сили и енергия, пак се отправят към реката, за да хвърлят хайвера си. И ако имат късмет в хрилете им да се заселят нови квартиранти, отново са подложени на въздействието на подмладяващите инжекции. Известни са случаи на

удължаване на живота на сьомги повече от десет пъти.

Ето какви „паразити” съществуват! И ако сега някой ви нарече така, не бива да възприемате това като обида. Може би човекът просто е искал да каже, че със своето присъствие вие въздействате на другите благотворно и вашето съседство само удължава живота на околните.

Но не само във водите на световния океан може да се намерят примери за животни, които не познават процеса на стареене. Петгодишно изследване на странстващите албатроси показало, че и в края на живота им техният организъм работи така добре, както и в младостта. А умират, защото изгубват способността си да ловуват. Откритието е на учени от Националния изследователски център и Университета в Бургундия, Франция, които решили да изяснят как остаряват странстващите албатроси – птици дълголетници, живеещи средно по 50 години. Изследователите стигнали до извода, че стареенето на албатросите съвсем

не е свързано с нарушаване на физиологичните функции

на организма им. Причината за този необратим процес се оказала проста и банална – след 30-годишна възраст при албатросите намалява способността да си намират храна.

Що се отнася до физиологическите параметри, свързани със стареенето, то при птиците на различна възраст те практически винаги съвпадали – т.е. не се променяли в продължение на техния дълъг петдесетгодишен живот. Единственият показател, който се снижавал, била репродуктивната функция. По думите на учените албатросите започват да се размножават на 10-12 години, максимумът се наблюдава на 20-25 години, а след 25-30 години репродуктивната функция намалява. Доколкото раждането и възпитанието на потомството винаги изискват огромни енергийни загуби (впрочем при самците те не са по-малки, отколкото при самките, нали те трябва да изхранват и охраняват потомството), в преклонна възраст албатросите предвидливо се отказват от тази „авантюра”.

И така: в света на животните има примери за безсмъртие, макар и условно. Ще съумеем ли да се възползваме от тях?

Това, че сме произлезли от маймуните, се потвърждава и от

нашата уникална способност да копираме всичко от природата.

От птиците сме „откраднали” умението да се издигаме високо в облаците, макар и да сме лишени от собствени крила. От рибите сме се научили да плуваме и да се потапяме до немислими дори за тях дълбини, без изобщо да притежаваме и намек за собствени хриле. Ние сме се научили да се придвижваме по-бързо и от най-стремителното животно, независимо от факта, че природата не е предвидила подобна възможност в нашата анатомия. Ние вече сме способни да виждаме по-зорко от всяко живо същество на планетата, дори и в непрогледния мрак. Овладели сме таланта да прокопаваме под земята такива дупки, че къртиците, ако можеха да виждат, биха почервенели от срам – такива дилетанти са те. Скакалците, скачащи десетки пъти по-високо от своя ръст, в сравнение с нас, които скочихме до Луната, сякаш просто тъпчат на място. За последните няколко века ние сме придобили практически всички способности, които не са ни били дадени, като продължаваме да ги усъвършенстваме и да придобиваме нови.

Така че може би ще успеем да се научим от животните и да не стареем? Безсмъртието си струва да се преборим за него. Главното е то да бъде истинско и комфортно. И, разбира се, раковината на неограничения живот да не се окаже за някого прекалено тежка.

Впрочем, след като сме създали компютъра и сме започнали да пишем програми, сме забелязали, че и

самите ние живеем по подобна програма.

Раждане, развитие, стареене – всичко това не е нищо друго, освен изпълнение на изначално заложения план, съставен в нашата ДНК. И колкото и да се стремим да ръководим своя живот, смъртта остава неподвластна на нашите желания. Това се решава някъде вместо нас, някъде там – може би вътре в нас, може би горе високо над нас, зависи от гледната точка. Едно обаче е несъмнено – нашето растящо недоволство от установения ред на нещата. Ние не знаем кой е нашият програмист, но нас вече не ни задоволява неговата програма. 

Автор: Владимир Йонев

Ключови думи:
Коментари