Костенурките в България – пред прага нa изчезването

29 март 2018 г., 10:30
4618

Шипоопашата костенурка е застрашен от изчезване вид. Снимка: Shutterstock

След една обиколка из България чешкият историк Константин Иречек пише: „Който иде от север, ще се зачуди на многобройните костенурки с много изпъкнал щит, които на север от Балкана по-рядко се срещат, обаче в Тракия са съвсем обикновено явление”. Ако сега, 120 години по-късно, изследовател измине същия път, вероятността да срещне костенурка ще е много малка.

Интензивното земеделие е една от причините сухоземните костенурки днес почти да не се срещат в Тракийската низина, а числеността им в останалата част на страната да е силно намаляла. Бракониерство, унищожаване на местообитанията, прегазване по пътищата, пресушаване на водоеми... скоро  сухоземните и водните костенурки може би ще бъдат включени в списъка на изчезналите видове в България.

А у нас

се срещат 4 от 5-те вида костенурки в Европа

два сухоземни и два сладководни. Като съвсем случайни гости морски костенурки (зелена морска костенурка и карета) преминават през Босфора и Дарданелите и навлизат в Черно море, а единични екземпляри са улавяни и край българския бряг. Червенобузата костенурка пък е изкуствено разселена на някои места, пусната на свобода от терариуми. Но вероятно този вид не се размножава в България.

По сушата тежко се разхождат шипоопашатата и шипобедрената костенурка. На пръв поглед те си приличат много, но ако ги разгледаме по-добре, ще отбележим някои разлики. Както показва името, шипоопашатата има опашка, която завършва с рогов шип. При шипобедрената опашката е по-къса и без шип, но отстрани на краката има две добре забележими конусовидни рогови шипчета.

Различия има и в черупките.

Зоолозите разделят черупката

на костенурката на две части: много изпъкнала горна, наречена карапакс, и плоска долна, позната като пластрон. И карапаксът, и пластронът са съставени от костни щитчета, покрити с рогов слой. При шипоопашатата костенурка редицата от щитчета по средата на карапакса е сравнително тясна, като второто, третото и четвъртото са по-тесни или равни по ширина на първото. При шипобедрената й братовчедка е точно обратното – средните щитчета са много широки и второто, третото и четвъртото надминават по ширина първото. Дължината на карапакса при сухоземните костенурки достига до 35–39 см.

От България са най-едрите екземпляри,

съобщавани в научната литература – шипобедрена костенурка с дължина на карапакса 38,9 см и шипоопашата с дължина 35,7 см.

И двата вида се срещат в по-голямата част на страната, без високите полета в западната половина, а в планините много рядко са намирани над 900-1000 м надморска височина. Шипоопашатата костенурка отсъства или е много рядка в Добруджа, а шипобедрената почти не се среща в северозападния ъгъл на България.

Любимите им местообитания са открити и хълмисти места с тревиста растителност, редки храсти и нискостеблени гори.

Зимата прекарват заровени в земята,

обикновено на южни склонове. Сухоземните костенурки са активни през деня, но през летните горещини може да се видят най-често сутрин и привечер. Храната им е почти изцяло растителна – листа, цветове и плодове на различни растения. В редки случаи не прощават и на дребни безгръбначни.

От сладководните у нас са разпространени обикновената блатна костенурка и каспийската блатна костенурка. Първата се среща почти в цялата страна до 1000 м надморска височина. Обитава блата, реки и речни устия, микроязовири, рибарници, канали. Каспийската може да видите само в най-южните райони, под 200 м височина. На много места двата вида живеят заедно.

И те си приличат по външен вид и от разстояние лесно могат да бъдат объркани. Но върху шията и краката на обикновената има

множество малки жълти точки и капчици,

които при каспийската са заменени от ясни бледожълти ивици, особено изразени по шията. Карапаксът при първия вид е гладък, а при втория – релефен и оребрен при младите екземпляри. Дължината им в редки случаи надминава 25–28 см.

Сладководните костенурки имат по-разнообразно меню от сухоземните. Храната им включва растителност, насекоми, ракообразни, мекотели и други безгръбначни, рибки, земноводни. Каспийската костенурка предпочита растителната храна и често яде плодове – къпини, черници. Зимата блатните костенурки прекарват на дъното на водни басейни, по-рядко на сушата. В някои находища двата вида обитават разливите на топли термални извори и в затоплената вода са активни целогодишно.

През топлия сезон женската костенурка

избира подходящо място за снасяне на яйца.

Издълбава неголяма дупка в земята и там полага бъдещите си наследници, обвити във варовикова черупка. 2 до 8 кръгли яйца снася сухоземната, между 4 и 8 с по-удължена форма - сладководната.

Костенурките нямат много естествени врагове: понякога сухоземните видове стават жертва на грабливи птици (например скален орел), които ги улавят и ги пускат от голяма височина, за да разбият черупката им.

Тези влечуги изглеждат сравнително чести и широко разпространени в България, но всъщност са едни от най-застрашените и уязвими видове във фауната ни. И основна причина за това е човешката дейност. В недалечното минало те са били събирани от бракониери за отглеждане, консумация на месото, търговия. Различни части на тялото им са били използвани за лекарства при ракови заболявания. И днес не е рядкост да попаднете на сувенир, изработен от черупка на костенурка, а отглеждането им в „домашни” условия е широко разпространено. Много екземпляри стават жертва на пожари или загиват, прегазени на пътя.

Колко са всъщност костенурките у нас?

Не може да се даде точна численост. За намаляване на броя на сухоземните костенурки съдим най-вече от това, че се наблюдава свиване на популациите и на места, в които ги е имало до 80-те години на миналия век, днес тези влечуги са истинска рядкост. Такава е тенденцията в Тракийската низина и по долината на р. Струма, където различни фактори довеждат до масово изчезване на костенурките и те се запазват "островно" на отделни и изолирани места. В някои от тези находища костенурките може да имат и относително висока плътност, но в съседни райони да липсват изцяло. Например на вулканичния рид Кожух по долината на Струма, близо до местността Рупите, за еднодневен маршрут* могат да бъдат намерени до 8-10 екземпляра от двата сухоземни вида. Но в околните местности костенурки няма и практически находищата са се съкратили наполовина от това, което е било в миналото.

От какво са прогонени и унищожени? От земеделски дейности, промяна на ландшафта, застрояване, прокарване на оживени пътни артерии, туристически поток.

Ад за симпатягите с черупка е горският пожар -

те не са никак подвижни и не могат да избягат, практически изгарят масово при такава стихия. А за древни, трудно приспособими към промяна в местообитанието и слабо мобилни видове, каквито са костенурките, възможността за естествено възстановяване на вече изчезнало находище е нулева.

В общи линии същото е положението и при блатните костенурки. През 70-те и 80-те години на миналия век започва масово пресушаване на блата и превръщането им в обработваеми площи. Правят се промени на водните площи (Джулюн гьол, Радомирското блато, Софийските блата, Негованското блато, Сигменското блато, да не говорим за разливите на р. Струма), корекции на речни корита. Черноморието, по което в миналото е имало разнообразни влажни зони, днес е застроено и замърсено.

Най-малочислени са каспийските блатни костенурки, защото са доста топлолюбиви и се срещат само в най-топлите кътчета - общият им брой у нас вероятно е между 600 и 1000.

И четирите вида костенурки в България са включени в Закона за биологичното разнообразие от 2002 г. Всъщност законовата им закрила започва много по-отдавна – още през 1961 г. е издаден първият акт, който частично защитава двата сухоземни вида. Следващите нормативните актове от 1981 и 1986 г. поставят под пълна законова защита и четирите вида. В първото издание на Червената книга на България от 1985 г. присъства само каспийската блатна костенурка с категория „Застрашен”. В новото издание са включени двата сухоземни вида с категория „Застрашен” и каспийската - с „Уязвим”.

* Обикновено при влечугите плътността на един вид в дадена територия се определя за еднодневен маршрут. За разлика от едрите видове като мечка или вълк, те не изискват обширни територии и нямат ясно изразена териториалност, затова системата с плътността е показателна и често ползвана в литературата.

Любен Д. Домозетски

Ключови думи:
Коментари