3 април 1973 г. На ъгъла на Лексингтън авеню и  Петдесет и шеста улица в Ню Йорк един мъж вади нещо като пластмасова тухла, долепя я до ухото си  и след малко започва да говори по нея. Като по телефон. Репортери и удивени пешеходци, които го гледат с подозрение, чуват, макар и трудно, сред шума от автомобилите наоколо: “Здравей, Джо. Аз съм Мартин Купър. Обаждам ти се от улицата в Ню Йорк, от истински клетъчен телефон, преносим, държа го в ръката си”.

Това е първият в света разговор от мобилен телефон. А човекът, на когото Мартин Купър – създателят на новото комуникационно чудо, звъни, е най-големият му конкурент. Джоел Енджъл, директор изследвания в лабораториите Bell Labs на AT&T, също работи по проект за преносим телефон. Motorola, където Купър е генерален мениджър на отдела за комуникационни системи, обаче го изпреварва.

Следват още няколко разговора, един от които щастливият Мартин провежда с радиорепортер, докато пресича улицата. “Това е едно от най-опасните неща, които съм правил в живота си”, признава той.

“Тухлата”, новината за която веднага обикаля света, тежи 1,1 кг

и е с размери 23х13х4 см. След 10 часа зареждане на батериите може да издържи 35 минути разговор. Правнуците й днес са 10 пъти по-леки и 5 часа разговор са нормални след едно включване в контакта.

Минават обаче 10 години, докато мобилният телефон бъде усъвършенстван и готов за масова употреба. През 1983 г. Motorola пуска на пазара своя "DynaTAC", който вече е с тегло едва половин килограм и цена 3500 долара. Така започва истинска революция в комуникациите.

“Хората искат да разговарят с други хора – не с къща, офис или кола. Те търсят свободата да общуват независимо къде са, разкъсали оковите на медните жици. Тази свобода се опитахме да им демонстрираме през 1973 г.”, обяснява Мартин Купър.

Всъщност още

през 1967 г. той създава предшественика

на мобилния телефон, и то за конкретна група от хора - полицаите. Дотогава органите на реда в Чикаго, където живее и работи Купър, използват радиостанции, инсталирани в колите. Полицията се опасява, че служителите й ще изгубят контакта с населението, ако всеки път, когато е необходимо да се свържат с централата, влизат в автомобила. Купър, тогава служител в Motorola, конструира апарат, с който полицаите поддържат връзка с централата и извън колата. Те носят на рамото си приемник с микрофон. В автомобила остава единствено предавателят.