Покрай магистралата плавно се нижеха селца между поля и хълмове. Скоростта не се усещаше, а караха почти с 200. Изпробваха новия автомобил. Височайшият пътник, г-н Игрек, както го наричаха помежду си охранителите, се возеше отзад и беше задрямал.
- Само толкова ли може? – попита Здравко.
- Колко искаш? Това са четири тона и половина! – засмя се шофьорът.
- Аз нямам достъп до спецификациите и преценявам на око. Тежка е.
- А, свиква се. Купето може да се затвори херметически с плочите от стомана, кевлар и арамид. Бронираните стъкла са дебели колкото юмрук.
- Отвън не се забелязва – вметна Здравко.
- Това е целта! – продължи с гордост шофьорът. – Може да устои на близък огън от ракетни и високоскоростни снаряди. Снайперистите нямат шанс. Предпазени сме от атаки на химическо оръжие и от настъпване на мина.
- Мина? – учуди се младежът. – Че къде мини по магистралите?
- Кротко. Аз съм с десет години служба и това е най-яката кола, която съм карал! С 500 конски сили, бензинов, V-образен, 12 цилиндров турбо двигател! Истинска мечта!
- А маршрута?
- Нали знаеш? – сопна се шофьорът. - Маршрута в последната минута!
Продължиха в мълчание, но скоро слязоха от магистралата, намалиха скоростта и пътникът се пробуди. Той изсумтя. Протегна се. Направи няколко въртеливи движения с главата и басово разпореди:
- Отиваме към Герганово да видя новата придобивка.
- Шефе, там пътищата са лоши и...
- Минчо, аз мисля - ти ме возиш. Колата за милион долара трябва да може и да лети, ама нейсе!
Жега в средата на лятото. Сухо и спечено. Само тлъста муха налита кенчето с бира на Грую под нагретите ламарини на спирката.
- Здрасти, бат Грую! Чакаш ли? – приближавайки се провикна кметът.
- Чакам, Викторе, да захраня гарджетата в града със зарзават. Що закъснява тоя автобус, да го е...?
- Може да е спрян заради големеца. Обадиха се по телефона в два часа да съм на линия. Щял да оглежда езерото. Нали е концесионер. И воденицата... – запъна се младият.
- Какво воденицата? – сепна се Грую.
- Стига де! Не се прави, че не знаеш! Събрах ви селяните, казах ви. Бяхте доволни, че ще има работа. Дори миналата седмица отбор геодезисти правиха замервания. Няколко дни изкараха на палатки край водата.
- А със стопанката на езерото как се оправиха? – притеснено попита старецът.
- Тая стопанка е само в главата ти, бат Грую. Спри да я споменаваш, за да не те приберат в психото.
- Щом казваш... – примирено измънка дядката и се заслуша в приближаващия грохот от стотици конски сили.
Два автомобила изскочиха с пушилка на площада. По-лъскавият подмина по пътя надолу, а другият спря, за да качи кмета.
Старецът с премрежени от праха очи ги проследи. Смачка от яд празната кутийка. Метна я в кошчето и почна да обикаля около спирката. Догаждаше се, че отгоре са притиснали Виктор. Ще съжаляват! О-о, как ще съжаляват!А младокът не вярва. Добре. Ще го накара да вярва! Нека да види кой е луд!
Едва дочака пристигането на автобуса. Натовари две щайги, пълни със зеленчуци - армаган за внуците. Плати превоза на кондуктора и с бърза стъпка пое след колите. Знаеше пряка пътека и ги застигна тъкмо, когато мъжете напускаха автомобилите и разкършваха тела. Личеше, че са пътували отдалеко.
Наоколо бе притихнало и спокойно. В неголямото езеро току някоя риба се стрелкаше към повърхността и кръгове се понасяха във всички посоки.
От околността избягваха да идват на риболов. Ще дойдат, за кратко доволно ще напълнят багажниците... Стопанката искаше за успешния улов да си платят. Най-лесно се отърваваха със спукана гума или загубена джанта. По-тежко - счупен носач. Най-лошо: марсилска треска или ухапване от змия. Бай ви Грую знае колко е отмъстителна стопанката и как не обича да се взима без мяра от нейното.
Един от мъжете разпалено говореше, размахвайки ръце за убедителност. Големецът и Виктор слушаха внимателно, вмятаха реплики и въпроси. После главният разпореди нещо на четиримата. Те заедно с кмета се качиха на малката кола и най-вероятно отпрашиха на обиколка из целия новопридобит имот. Големецът влезе в лъскавата лимузина, а ключалките с изщракване се заключиха.
Старецът не беше дошъл да шпионира. Без да иска отвисоко чу разговора и се отчая. Щяха да изсекат гората, за да построят хотелски комплекс. Щяха да направят от воденицата атракцион. Що за чудо? Щяха от летището до тук директно да водят чужденци на хладина и чист въздух. Ми... като изсекат гората, какъв хлад? Щяха да трасират, да бетонират, да асфалтират...
Чутото го стегна за гърлото. Слезе внимателно по склона. Шубраците го удряха по лицето, забърсвайки бликналите сълзи. Внимаваше от колата да не бъде забелязан и се промъкна към старата воденица, обвита в бръшлян и дива лоза.
Сумракът го обгърна. Дебел слой прах поглъщаше звука от стъпките. Паяжини полепваха по лицето и дрехите му, но той упорито обикаляше и я призоваваше:
- Стопанке! Стопанке, чу ли? Искат да се настанят в дома ти, да изсекат дърветата, да обградят с бетон езерото. Моля те, изгони нечестивците – тихо нареждаше старецът и се оглеждаше за знак. - Не обичаш алчните! Знам аз! Ти наказваш само онзи, който улови повече риба, отколкото може да изяде на едно хранене със семейството. Ти даваш да се взима по мъничко и никога за печалба. По-лани обърна камиона на дървосекачите, но цяло село се топли с твоите изсъхнали дървета.
По едно време усети движение на силует с периферното зрение. Замръзна. Никой не бе виждал стопанката в упор. Няма смисъл да се обръща. Бе сигурен, че е там.
- Премъдра, ти се грижиш за селото и рода ми. Обещавам да доведа още младежи така, както доведох Виктор да живее в Герганово. А на него прости и му покажи, че има други начини да се сдобие с благоденствие. Само не позволявай алчността да се настани по земята ни.
Протяжно изскърцване и хлопване му показаха, че е чут. Обърна се и видя огромна пеперуда да пърха с криле навън към дневната светлина.
Грую успокоен се прибра в селото. Седна под асмата пред къщата и се опита да разсъждава какво би могло да противодейства на мащабната алчност. Нищо не измисли.
Мина час и зейде, както казват по село, когато настана огромна суматоха. Чуха се сирени. Полицейски или пожарни? Хеликоптер закръжи в небето, а в двора влетя Виктор.
- Бат Грую, да си видял мерцедесът да напуска селото?
- Не. Какво е станало?
- Представяш ли си, големецът и автомобилът са изчезнали! Ние отидохме с охраната на първи оглед, за да преценят къде какви уреди за защита и наблюдение ще са необходими. Връщаме се след час, а бронираният автомобил го няма. Той каза, че ще се заключи вътре. Значи няма как терористи да го отвлекат. Селото има един изход за такава кола. От другаде не може да мине, понеже е тежка. Ако големецът не я е подкарал сам, тогава къде е? Колата има проследяващо устройство и се отчита същото място с точност до метри.
Старецът едва успя да го прекъсне:
- Каква казваш, че е колата?
- Бронирана. Тежи над четири тона!
- Бог да го прости!
- Какво? Знаеш ли кой е той?
Грую се замисли. Беше го виждал по телевизията. Това е онзи, който се страхува да не бъде застрелян. Затова пътува с брониран автомобил. Можеше да замълчи, но не искаше на сърцето му да тежи чуждата смърт и каза:
- До езерото има блато. Покрива го остра, ниска трева, свежо зелена дори при тия жеги. Блатото е встрани от пътя. Като дете с баща ми вадихме затънало магаре с каручка. Издърпахме добичето, но каруцата потъна. Беше тежка и препълнена с дърва. Щяхме да ги продаваме.
Кметът бързо започна да набира спешния номер.
- Ало, 112 ли е? Кола потъна в блато... Село Герганово... до езерото... – припряно говореше и на бегом излетя от двора.
Спасителната операция продължи до среднощ. Само специален кран можеше да измъкне тежката машина, но докато дойде... Автомобилът за един милион долара разполагаше аварийно с кислород за няколко часа. Оказаха се недостатъчни.
Предположиха, че е станало така.
Вятърът пробудил задрямалия г-н Игрек, като свалил с трясък чворест клон. Последният не би могъл да одраска високотехнологичното бижу, но щом го видял върху капака, големецът се вбесил.
- Тъпанари! Защо са наврели колата под дърветата?
Постоял известно време, погледнал часовника и нетърпеливо заключил:
- Бе няма да чакам за всяко нещо те да ми казват какво да правя! Аз съм шефът! Аз ще преместя моя Мерцедес на оная тучна поляна.
Включил двигателя и натиснал педала на газта.
- Я да видим, котенце, как се превръщаш в тигър?
Тигърът изминал трийсетина метра с глухо ръмжане. Изведнъж започнал да буксува. Форсирането ускорило затъването. Блатният газ задействал системата за химическа защита. Г-н Игрек поискал да излезе. Вече било невъзможно, а телефонът предателски мълчал. Блъскал, стрелял... Изпразнил цял пълнител и допълнително обгазил вътрешността, но колата била непробиваема отвсякъде.
Бронемашината бавно потъвала. Смрадливата кал превзела стъклата... купето... Последното, издайническо мехурче казало „пльок” на повърхността. Острата трева щръкнала нагоре и прикрила злодеянието.
Когато спасителите измъкнаха още топлото тяло, видяха изкривеното от ужас и паника лице на погребания жив.
А голямата пеперуда дълго време била забелязвана да кръжи в танц над езерото.
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.
