Първите растения, отгледани в лунна почва, израснаха успешно. Това доказва, че една от важните стъпки за бъдещата колонизация на земния спътник, е възможна. Ако си мислите обаче, че един ден Луната ще може да се превърне в своеобразен източник на храна за опустошената Земя, грешите – когато става дума за плодородие, лунният реголит се нарежда доста под земните скали.

Продължителните лунни мисии ще имат отчаяна нужда от свежа храна и те не биха искали да взимат земна почва със себе си. Ето защо учените решават да проверят дали е възможно да отгледаме растения в лунната. Мисиите „Аполо“ обаче успяват да доставят едва 382 кг скали и NASA ги разпределя за изучаване между специалистите с известна доза умереност, просто защото няма представа кога ще е следващия път, когато ще може да възобнови запасите.

Сега обаче – на фона на предстоящите мисии „Артемис“ – тези ограничения започват малко по малко да се облекчават. Сега, след отварянето на една от двете вакуумно запечатани проби, нов научен труд, публикуван в Communications Biology, обяви, че първото растение, отгледано в материал, донесен от Луната (макар и въздухът и водата да са били земни), е израснало успешно.

Проф. Анна-Лиса Пол отбелязва, че това не е първият път, в който земните растения се срещат с лунната почва. „Растенията ни помогнаха да установим, че почвените проби, донесени от Луната, не крият патогени и други неизвестни компоненти, които биха могли да навредят на земния живот. Тези растения обаче просто са били поръсени с лунен реголит – те не са отглеждани в него“, казва Пол.

След като кандидатства три пъти в рамките на 11 години, Пол и проф. Робърт Ферл получават едва 12 грама от лунен материал, с който да работят. И по-специално – рохкав реголит, взет от повърхността от мисиите „Аполо“ 11, 12 и 17, и чийто частици са по-малки от 1 мм. Въпреки че материалът е подходящ за отглеждането на растения, количеството му е изключително малко и изправя учените пред редица предизвикателства.

Пол и Ферл засаждат семенца на Arabidopsis на четири отделни места (с почва, взета от различни райони на Луната) и добавят вода и разтвори, съдържащи питателни вещества, които Луната не може да предостави. Същевременно засаждат същия тип семена и в почва от негостоприемни кътчета на Земята, съдържаща материали, които имитират лунната и марсианската почва (във времето, в което специалистите не са имали достъп до истинската).

Почти всички семенца поникват. „Бяхме изумени. Не го очаквахме. – казва Пол. – Това ни показва, че лунните почви не пречат на хормоните и сигналите, свързани с покълването.“ Разбира се, потенциалният растеж на растенията е ограничен, тъй като количеството почва е изключително малко, но мъниците са се справили с най-трудната задача – да поникнат.

От друга страна, важно е да отбележим, че растенията, посадени в лунната почва, са израснали много по-бавно и са достигнали по-малки размери от контролната група (въпреки ограниченото количество материал е било сходно). Отчетени са и други промени. „На генетично ниво растенията прибягват до инструменти, които принципно им помагат при справянето на различни стресови фактори – например соли и метали или оксидативен стрес. Съответно можем да заключим, че растенията възприемат лунната почва за стресова“, казва Пол.

Не би следвало да се изненадваме от резултатите – в края на краищата, Луната определено е „наставница сурова“, както казва Робърт Хайнлайн. Въпреки това е притеснително, че нейната почва е по-лоша дори и враждебните почви на Земята. И все пак, имаме поводи и за надежда – не всички почви са еднакво лоши. Растенията израстват доста по-лесно в пробите, взети от „Аполо 17“, отколкото от тези от „Аполо 12“. Последните пък са по-добри от онези, събрани в близост до прословутия отпечатък от обувката на Армстронг.

Авторите приписват различията на това до каква степен са били изложени пробите на слънчевия вятър. Според тях почвата на по-големи дълбочини вероятно ще е по-благоприятна за посевите. Освен това те се надяват, че отглеждането на няколко поколения в една и съща почва ще ги промени по благоприятен начин – в края на краищата, именно това спомага за зараждането на нов живот на новосформираните вулканични острови.

Източник: IFLScience