През 1950 година двама изследователи се натъкват на странна закономерност.
Хектор Шевини, писател, загубил зрението си в зряла възраст, и психологът Сайдел Брейвърман изследват психологическите преживявания на незрящите хора, когато попадат на любопитна закономерност: шизофренията, тежко психично заболяване, което засяга хора в почти всички познати общества, изглежда напълно отсъства при хората, които са слепи по рождение.
Това наблюдение остава до голяма степен пренебрегнато десетилетия наред заради ограниченото разбиране за заболяването и липсата на достатъчно данни за пациентите. В началото на двадесет и първи век обаче големи национални здравни регистри позволяват на изследователите да проследяват цели популации от раждането до зрелостта и закономерността се потвърждава.
Най-солидните доказателства идват от популационно изследване от 2018 година, проследило почти половин милион деца, родени в Западна Австралия между 1980 и 2001 година. От тях 1870 развиват шизофрения, но сред 66-те деца с кортикална слепота няма нито един такъв случай.
Извадката от слепи деца е малка, но закономерността се запазва в доказателства, събирани повече от 70 години: досега не е съобщаван нито един случай на човек със слепота по рождение, който да е развил шизофрения. Изглежда, че защитният ефект е свързан конкретно с кортикалната слепота — състояние, причинено от увреждане на зрителната кора в мозъка.
Хората, които губят зрението си по-късно в живота, или онези, при които слепотата се дължи на увреждане на очите, а не на мозъка, все пак могат да развият това заболяване. Това ясно показва, че самата слепота не е решаващият фактор.
Решаващо е нещо, свързано конкретно със зрителните области на мозъка.
На пръв поглед това може да изглежда странно. Шизофренията най-често се свързва с чуване на гласове или с необичайни убеждения, а не със зрението. Обяснението обаче не е в това какво виждат хората, а в начина, по който мозъкът използва зрението, за да осмисля света.
Днес учените разглеждат шизофренията поне отчасти като нарушение в способността на мозъка да прави предвиждания.
Мозъкът непрекъснато изгражда очаквания за средата около нас и ги сравнява със сигналите, които получава от сетивата. При шизофренията този процес, изглежда, се обърква.
На слаби или случайни сигнали се придава прекомерна тежест. Съвпаденията започват да изглеждат значими. Мислите могат да се усещат така, сякаш идват от някъде извън самия човек.
Границата между въображение и реалност започва да се размива.
Повечето съвременни лечения са насочени към мозъчната химия, особено към допаминовата система. Тези лекарства помагат на много хора, но не действат при всички и могат да имат сериозни странични ефекти.
Ако шизофренията е свързана отчасти с начина, по който мозъкът се учи да предвижда и тълкува реалността, тогава бъдещите терапии може да се насочат и към възприятието, ученето и начина, по който мозъкът оценява несигурната информация.
Въпрос на предвиждане
Зрението има силна роля в изграждането на тази система, особено в ранните етапи от живота. Зрителната кора е една от най-големите и най-богато свързани области в мозъка. Тя участва не само в зрението, но и в ученето, вниманието и емоциите. Когато от раждането си не получава зрителна информация, мозъкът се развива по различен начин.
Изследвания с образна диагностика на мозъка показват, че при хора с вродена кортикална слепота тази област често се пренасочва към задачи като език, памет и разсъждение.
Някои изследователи смятат, че тази ранна реорганизация може да осигурява своеобразна защита.
Без зрителна информация, която да създава постоянен поток от двусмислени или непредвидими сигнали, мозъкът може да изгради по-стабилни начини за тълкуване на света. Така може да се намали рискът от погрешни предвиждания, характерни за шизофренията.
Моментът, в който настъпва загубата на зрение, е от огромно значение.
Изглежда, че загубата на зрение по-късно в живота, дори в детството, не осигурява същата защита. Дотогава мозъкът вече е бил оформен от години зрителен опит.
Нищо от това не означава, че слепотата някога би могла да бъде практическо средство за защита от шизофрения. Но то открива нови начини за мислене за това заболяване, а потенциално и нови пътища за неговото лечение.
В момента изследванията се насочват към лекарства, които действат върху глутамата — мозъчно вещество, участващо в ученето и в комуникацията между нервните клетки.
Глутаматните системи са особено активни в зрителната кора и във веригите, които помагат на мозъка да отсява важното от онова, което може да бъде пренебрегнато. Това не са лечения, основани на самата слепота, а на онова, което вродената слепота разкрива за развитието на стабилен и добре организиран мозък.
Областта все още е в ранен етап на развитие. Надеждата обаче е, че чрез по-добро разбиране на развитието на мозъка от самото начало учените един ден може да открият начини да намалят риска от шизофрения или да предотвратят проявата на най-тежките ѝ форми.
Почти век по-късно любопитното наблюдение, което Шевини и Брейвърман правят случайно, продължава да влияе върху начина, по който учените мислят за едно от най-сложните и най-слабо разбрани медицински състояния.
Ахмед Елбедиви (Ahmed Elbediwy), старши преподавател по ракова биология и клинична биохимия, Кингстънски университет (Kingston University), и Надин Уехида (Nadine Wehida), старши преподавател по генетика и молекулярна биология, Кингстънски университет (Kingston University).
Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценза Creative Commons и преведена от Obekti.bg с любезното съгласие на нейните автори. Прочетете оригиналната статия тук.
