Антрополозите от своя страна са впечатлени от наистина забележителните културни прилики в един толкова широк регион, простиращ се от японските острови до Нова Зеландия. Общият момент в много от легендите на Пасифика, но също и за някои предания от Китай и Япония е споменът за някаква стара прараса, която дошла отвъд океана, построила впечатляващи съоръжения, но постепенно се претопила в новодошлото по-многобройно население. Легенди от този тип са разпространени на много от островите в Меланезия, но също и в двете Америки.
Може би най-известните са тази за Виракоча, тайнствения демиург на инките, а също за Кетцалкоатл, чието второ пришествие очакват ацтеките. Към тях трябва да се добави и интересната версия на племето хопи в Северна Америка, очаквало в продължение на столетия пристигането на Белия брат. В Индия се набива на очи паралелът за нашествието на арийците, описано в най-древните индийски манускрипти.
И като стана въпрос за бледолики братя и арийци, трябва да се спомене, че на лемурийската теория е присъщо доста силно расово оцветяване. За да докажат произхода на разселените и оцелели от Му лемурийци, привържениците на тезата особено наблягат на онези легенди, описващи придошлите като
високи хора, почти гиганти, със светли кожа и очи,
както и на разказите на европейските мореплаватели и мисионери, откриващи сред местното население представители на европеидната раса. Но между впечатляващите строежи и тези пришълци не може да се направи никаква сигурна връзка, ако не броим набожното почитание на самите островитяни, приписващи древните строежи на тайнствени раси с неясен и почти божествен произход. (Нека не забравяме, че и строежите на Микена например са били смятани от древните гърци за дело на еднооките гиганти – циклопите.)
Разбира се, всичко би могло да си дойде на мястото, а Лемурия да заеме достойното си място в категорията на утопичните разкази за „по-добрия век” на човечеството, ако предположим разселвания и културно влияние от големите цивилизации на Азия или Индокитай по посока на Пасифика, каквито са и пътищата на цивилизацията в познатата ни историческа епоха. Но искаме ли да го направим и най-вече наистина ли сме убедени, че знаем вече всичко? Защото може би някой ден поредният авантюрист, а може би археолог – професионален или самозван, ще изкопае някъде глинена плочка, която може да промени цялата картина наново.
Достатъчно е само да кажем, че за произхода на населението в Полинезия и Меланезия официалната наука и досега няма сигурен отговор. А Тихият океан от време на време ни дава някой жокер – през 1985 г. край японското островче Йонагуни бе открит нещо като потънал град, много напомнящ за споменатия Понпей. 2001 г. даде още едно откритие – този път в залива Камбей в Индия. Предполагаемата възраст на обектите надминава с две или три хилядолетия най-старите ни известни култури.
И все пак – археология или мистификация?
Автор: Калин Стоев
