Още повече тук на помощ идват естествените науки. Ернст Хайнрих Хекел е немски изследовател, чиито проучвания предшестват тези на Льо Плонжон и Чърчуърд. На него дължим другото име на тайнствената земя – Лемурия. Той е убеден, че в най-дълбока древност голяма суша е свързвала о. Мадагаскар и Индия. Това обяснява и изключително широкото разпространение на лемурите – малки зверчета от групата на полумаймуните, откривани както в Африка, така и на Индийския субконтинент, както и на островната група на Източните Индии. Хипотезата му е подхваната охотно от негови колеги - трябва да припомним, че това става в средата на 19. в., когато идеята за континенталния дрейф (движението на континенталната суша) все още е непозната. А името Лемурия се утвърждава окончателно, но на по-широк терен – в Пасифика. Отъждествяването на Лемурия с тайнствената земя Му вече е само въпрос на време и желание.
А доказателствата?
Цивилизационният потенциал на Лемурия-Му обаче е толкова огромен, че доказателствата трудно могат да му смогнат. С какво всъщност разполагат привържениците на тезата за Лемурия? На пръв поглед – с огромен брой загадъчни монументи, предания, археологически доказателства.
Един основен коз е легендата за великия потоп, срещаща се във всички древни култури, включително и в архипелазите на Полинезия и Микронезия, разпространена, при това със стряскащи подробности, на Андите и на Антилите, на Хаваите и в Китай, на Таити, Великденския остров и на Филипините. Друг коз са някои сходни монументални постройки – в това отношение особено изпъква Нан Модол, архипелаг, разположен между Япония и Нова Гвинея. В неговата столица Понпей са открити уникални строежи от масивен базалт с общо тегло от 250 млн. тона. Алтернативните историци и археолози го определят като „монументален каменен град”, сравним с чудеса на древното строителство като Великата китайска стена. Сензацията тук обаче е дори по-голяма, защото подводните проучвания показали, че става въпрос за обект, периодично надграждан, за да избегне повдигащото се ниво на океанската вода. Според мнозина „лемуролози” става въпрос за древния център на страната Му.
Съкрушителното според алтернативните изследователи
доказателство е, че просто няма как малцината жители на острова, които европейците са заварили, да са наследници на расата, построила цялото това чудо, а самият материал няма как да е докаран тук с примитивните средства за корабоплаване на древността. Следователно Понпей е бил част от отдавна потънал материк, а този материк е бил Лемурия.
Самите строежи се определят като съвършени от гледна точка на тогавашното строителство, което личи по липсата на каквато и да било спойка, както и по идеалното напасване на отделните каменни елементи един в друг.
В компонентите от хипотезите на убедените „лемурийци” обаче се наблюдава сериозен луфт. Например смята се, че каменният материал е произхождал от Лемурия. Но как след катаклизма и изчезването на континента наследниците на Му, спасили се в различни точки на Пасифика, използвайки изобилен каменен материал, са създали нови цветущи центрове на Му културата? За такива се посочват Хаваите, Нова Зеландия и Великденският остров, чиито всеизвестни статуи са спомен за зората на лемурийската раса. И освен това възможно ли е да се предполага, че за хиляди години (между потъването на Му и предполагаемото заселване на Хаваите от наследниците на тази цивилизация) тайнственото строително изкуство на Му не е било забравено? Та нали само стотина години след като Рим престава да бъде столица на света Колизеумът вече изглежда непостижим строителен шедьовър за раждащата се средновековна Европа.
Но давността на знанието в случая, изглежда, е най-малкият проблем. Лемурийците са осигурили удивителния разцвет на цивилизацията си, „освобождавайки магнитна кинетична енергия от камъка и използвайки ефекта на т.нар. пиезоелектричество, за да контролират и променят климата“ в региона на „житницата на Лемурия”. Тя била на о. Бануе на Филипините. Според изследователя Франк Джоузеф с помощта на резонанс и гравитацията лемурийците са карали базалтовите блокове за уникалните си строежи да… летят.
Археологическата страна на лемурийската теза
следователно не стъпва на съвсем сигурна доказателствена почва, особено ако имаме предвид, че толкова напредналата в това отношение цивилизация използва за получаване на първоначалния електрически заряд не друго, а стада от електрически змиорки.
