Малко по-навътре е и съблекалнята на домакините:



Стигаме до светая-светих на стадиона -съблекалнята на Манчестър Юнайтед. Представете си всички играчи, треньори, поддържащ състав, спонсори и разплакани от вълнение по време на тур фенове, които някога са дишали в това помещение. Години, десетилетия назад. Тук е момента да цитирам Йовков и да кажа за тези стени: „Ако можеха да говорят“…

Имахме невероятния късмет да сме сами.









Помещението никак не е голямо и ми е любопитно как е успявало и успява да побере толкова много хора на едно място, егото на някои, както и саковете с дрехи (и гримове) на други… една шапка-невидимка и час в тази съблекалня около мач могат да доведат до много интересни литературни творби от моя страна по-късно. Ако някой има да ми услужи с такава шапка – да се обади, моля. Обещавам, че няма да съжалявате.

Няма нищо луксозно тук, дори телевизора зад вратата е съвсем приличен размер, а за таблото на треньора да не говорим. Има по-модерни в гимназиите из Англия. Очевидно така им харесва и го пазят заради традицията най-вече. Понякога такива неща се пазят и от суеверие – искат да си запазят късмета, който винаги са имали, използвайки именно това табло.



-Значи тук е полетяла обувчицата след ритника на Сър Алекс към челцето на Бекъм? – обръщам се засмяно към Греъм, а той се чуди да се засмее или да се нацупи в отговор.
-Знаех, че няма да пропуснеш да питаш това.- усмихнат леко накриво решава да запази добрия тон той и да демонстрира, че ме е разчел добре, макар че се познаваме от по-малко от час.- Мхм, тук, тук, точно в тази съблекалня, да.

Едвам се сдържам да не го питам – а къде седеше Роналдо да се гримира преди мач, но решавам да го пожаля – няма да е честно толкова дългогодишен служител да истеризира и да търчи гол, скубейки си косите из стадиона. Предпочитам да го питам кои са му любимците в настоящия отбор.

-Определено това е Дайвид Де Геа.- откликва ентусиазирано Греъм с желание да ми развие малко есе обяснявайки защо.
-А кого би изритал веднага, ако зависи от теб?-контрирам аз мигновено, за да избегна обясненията в любов на гида към Де Гея, а и за да върна баланса в разговора.

Греъм сгърчи лице, очите му пробягваха по фанелките, мозъка му се бореше със себе си.

-Ами…- 2,3,4 секунди – волята му се залута насам-натам: дали да изплюе истината или да е професионалист до край., – то…хм…-7,8,9… предава се той на желанието да е себе си поне за малко и си признава чистосърдечно – Не съм голям фен на Смалинг. Не е пич, наистина… – отронват се с примирение думите от устата му. По-малко от 15 секунди, но все пак непрофесионално държание. Погледът му закован в лицето ми е на човек, който е изял бургера, въпреки че е на строга диета и е вегетарианец. Аз обаче съм безмилостна, не му давам с очи желаната индулгенция, а му се усмихвам безсърдечно, само с единия край на устата си.

Браво, Греъм. А може, значи, по-иначе може, както е казал поета. 2:1 за мен.

Дойде голяма група с друг гид и ние се изнесохме по взаимно безмълвно съгласие. Дъщеря ми успя да си направи селфита с почти всички фанелки, с ляв и с десен ръкав поотделно. Синът ми седя през повечето време на една пейка, гледайки възхитено наоколо, клатейки глава като забавена банкова машинка за броене на банкноти. Има доста да брои, ако пресмята общо парите на всички хора, стъпвали някога в тази стая. Аз пък дерайлирах с удоволствие едно наистина опитно, старо куче за цели 15 секунди. Всеки изживява съблекалнята по различен начин.

Дори стълбите из тия коридори говорят за победа и величие, ето как:



Тунелът навън е построен така, че да има къде да се дават интервюта. Всеизвестно е например, че Алекс Фъргюсън не говореше с ББС известно време. Но генерално тук стоят всички, които дават интервюта след мачовете. Горките, толкова е студено и така духа дори през юни. Сега разбирам защо винаги бързат да се приберат на топло и интервютата са все едни прибързани и кратки.