Тази история не е моя. Тя е на баба ми. Светлина на пътя ѝ.

Но съм сигурна, че тя е искала да я разкаже на някого. Но никога не е посмяла. От срам, от отчаяние, от безсилие.

Това е историята на много жени. Хиляди фрагменти от потулени родови тайни, табута, несбъднали се копнежи за примерно семейство. Неистов и ревностен стремеж да се скрие нежеланото, грозното, непоносимото зад стените на дома. Съществува определена семейна съвест, която пази целостта на семейната система. Тази цялост стои в скритите порядки, които подпомагат потока на системната енергия в услуга на свързването. Като правило то трябва да се осъществи посредством любовта – но ако тя липсва в отношенията, се появяват различни симптоми на нарушения баланс. В семейните констелации личността се осмисля и разглежда в контекста на групата. Затова и нейната съдба оказва влияние на родовата динамика.

Всяко следващо поколение носи на плещите си белезите на страданието на предците си.

За да излекуваме себе си, за да пуснем вината от прехвърлената болка, е нужно да се изправим пред нея. И споделянето на семейната тайна е единственият начин. Споделената болка ни обединява и се превръща в лекарство за другите.

Моля се за всички жени като баба ми. Защото картината от нейното страдание никога не напусна съзнанието ми. Покрита от нейните и моите сълзи.

Нищо не успя да изтрие спомена и до днес.

Баба ми и дядо ми, заедно с техния син – моя вуйчо, живееха в общежитие. Две стаи.

В едната спяха дядо и вуйчо, а в другата – баба ми. Тя беше отделена там като наказана. Сама.

Сама, заедно с малко мебели, легло и скрин, на който държеше лекарствата си, подредени в две кошнички. Педантично ги зареждаше и се грижеше никога да не свършват. Защото страданието ѝ никога не я оставяше, болките бяха постоянен спътник и се налагаше да бъдaт потушавани.

Помня, че когато идвах на гости, спях при нея. Спяхме заедно на нейното легло – аз, обърнала гръб към нея, а тя ме прегръщаше. Така се унасях.

Но често я чувах да плаче тихо. Тя мислеше, че не чувам, стараеше се да не чувам. И се надяваше да не разбирам. Но тези дни са запечатали спомена толкова силно.

Преглътнатите ѝ сълзи, премълчаните думи, пренебрегнатият гняв от неразбирателствата с дядо ми. Многобройните случаи, в които тя си тръгваше с мен под ръка в отчаяно бягство от безмълвното пренебрежение към сълзите ѝ, от грубото и безцеремонно отхвърляне на молбите ѝ да бъде чута, от унизителното заклеймяване на опитите ѝ да получи уважение и грижа.

Дядо имаше изисквания.

Кога и как да е сервирана вечерята.

Как да се случват нещата.

Без условия, без да има място за нейното мнение.

Дядо обичаше да гледа футболни мачове. Когато го правеше, трябваше да стоим мълчаливо, иначе това го напрягаше и ставаше невъобразимо избухлив. Разбирах, че се налага да се съобразяваме с настроението и благоразположението му, за да не го ядосаме – така ми казваше баба. Дядо беше добър, когато беше спокоен. Околните трябваше да се грижат той да е спокоен. Бяхме длъжни да пазим тишина.

Така аз и баба бяхме научени, че от нас зависи той да се държи добре към нас. И съответно ние бяхме виновни, ако той се държеше агресивно.

Това обаче не важеше за баба – в случаите, в които тя се чувстваше зле, дядо не ѝ обръщаше внимание. Това си беше нейна отговорност. И тя отиваше в стаята си при кошничките с подредените лекарства. Сама с проблема си, с болката и сълзите си.

Хиляди жени ежедневно преглъщат сълзите си. Пият мълчаливо лекарства, за да пренебрегнат страданието си, така както самите те системно са пренебрегвани от мъжете си. Стоически, оставайки в един капан само за да запазят мира вкъщи. За да крепят крехкото статукво на образцовото семейство. Защото съпрузите им никога не са имали смелостта да бъдат опора в съвместното партньорство. Обществото невъзмутимо поддържа многовековните усилия на жените да пазят разпадащия се имидж на патриархалния семеен модел. Един прототип на феодални отношения, на крепостничество, в които феодалът има права над закрепостения, има и подкрепата на околните в рода, близките и роднините. Едно легитимирано лицемерие пред рухването на система, която упорито и целенасочено крие своите недостатъци и цялата тежест на този разклатен строеж лежи на плещите на жените. Разчитайки изцяло на пословичната им лоялност, пасивно наслагвайки им хиляди чужди вини, без да имат възможност да избегнат несподелената отговорност от домашните задължения.

Жените постепенно усвояват един нездрав перфекционизъм да поправят, спасяват и угаждат на емоционално незрели или недостъпни мъже, готови радушно да прехвърлят отговорността от неангажиранността си заради неумението си да се справят със собствените си личностови дефицити, доволно опирайки се на обществената подкрепа.

Какво кара жените да остават там, където са тормозени, унижавани, неглижирани или оставени на собствените си мрачни мисли с години?

Съществува отколешен и прикрит зад благоприличие обществен натиск върху жените, който активно апелира към самосъзнанието им, оформяйки социалната им роля. Добронамерено им се казва какви да бъдат, как да се държат и как да приемат отношението към тях. В основата си посланието към тях е следното – жената се грижи, тя трябва да бъде нежна, покорна, неизискваща, да отстъпва, да бъде склонна на компромиси, да се съобразява с другите, да им бъде от полза – т.е да бъде удобна и да пасне на реалността на околните. Да мимикрира спрямо изискванията на средата и хората, които я обграждат.  Моделирането на личността ѝ започва още от ранно детство – именно заради това повечето жени дотолкова са усвоили и интегрирали тази роля, че тя се е превърнала в част от идентичността им. На някакъв етап обаче налаганото примирение пред обстоятелствата започва да отстъпва пред зараждащата се в тях непоносимост и гняв пред невъзможността да изразяват себе си по начин, удовлетворителен за тях самите. И тогава възниква първата криза на женската идентичност – "Коя съм аз?" Дали мога да бъда себе си, или съществувам, за да бъда в услуга на другите?

Жените са приучавани да се грижат за всички останали дори да е в ущърб на собственото им добруване. Много от тях описват любовта като някаква жертвоготовност, като принос към олтара на фамилната сплотеност. И никой никога не апелира да се погрижат за себе си, дори напротив - в култ е издигнат героизмът им стоически да понасят всякакво отношение щом е за идеята всички да са щастливи. Има и друго.