Мария е една силна и наистина смела жена. Малко са онези, които се осмелавят да напуснат съпрузите си след дълги години брак. Промяната е страшна, самотата – сковаваща, сметките – почти непосилни, но въпреки това 61-годишната Мария решава да се освободи от оковите на един брак с човек, който не я уважава и я мачка психически ден след ден.

Това е нейната история:

„Ако искаш да си тръгваш – заминавай си, прав ти път“, така каза съпругът ми след поредния ни абсурден спор. Не се бяхме карали от известно време и аз наивно си мислех, че може би нещата ще се оправят. „Колко пъти си казвала, че ще си тръгнеш, и става все същото – не си тръгваш“, продължи съпругът ми нехайно.

Докато потисках напиращите си сълзи, той още повече влоши нещата, като ми каза, че изобщо не мога да се меря с него – нито по интелект, нито по каквото и да било. Да съм била благодарна, че е с мен. Не искам да пиша грозните обиди, които последваха, но бях шокирана да разбера колко силно ме мрази човекът, с когото бях прекарала по-голямата част от живота си.

Как се стигна до този спор ли? Причината беше, че влязох с кучето ни в кухнята.

Всяка сутрин се обличам набързо, за да изведа кучето ни на разходка, без да се къпя, без да закуся – бързам да го изведа, защото е вече старо и може да се напикае в апартамента, а от това ще последва нов скандал.

Сутринта беше мразовита и нямах търпение да се прибера вкъщи и да си направя горещ чай. Когато се върнах, съпругът ми беше в кухнята и си приготвяше закуска (трябва да отбележа, че кухнята ни е малко тясна, а той е едър мъж). Това го изнерви и ми изръмжа „Защо влизаш в кухнята, докато аз съм тук. Толкова ли не можеш да изчакаш в коридора, а влизаш тук да ми се пречкаш!?“

„Има достатъчно място, идвам само да си направя чай, защото измръзнах навън“, отвърнах му аз. „Изобщо не ме интересува, пречиш ми“, изкрещя той.

Попитах го защо не си е направил закуска, докато съм била навън. Отвърна ми, че още бил в леглото и четял, а сега тъкмо станал. Можех да усетя как гневът се надига в мен. Онова желание да се противопоставя на глупавата му логика, да се защитя. Не можех да се спра, така че последва грозна кавга, изпълнена с обиди и вулгарни изрази. Стоях пред него и го слушах какво мисли за мен – неговата съпруга от 40 години. Слушах и не бях изненадана. Не и истински.

В онази сутрин осъзнах, че не мога да живея повече с този човек. Вече не издържах, трябваше да се махна. Вече нямах сили да търпя обидите и тормоза му.

Знаех, че няма да ми бъде лесно да живея сама. През всичките тези години бях работила само на половин работен ден, за да мога да се прибирам навреме и да приготвя вечеря на съпруга си.

Надявах се пенсията ми и спестяванията ми да покрият наема. Когато му казах, че съм си намерила апартамент и го напускам, той се държеше сякаш не му пука.

Сега живея сама, но не съжалявам. Внуците ми много ми помагат. Не живея в охолство, но поне никой повече не ме притеснява и съм спокойна. Свалих 4 килограма и спя до сутринта, без да сънувам кошмари. Преди се будех по няколко пъти на нощ, защото изпитвах толкова силна тревога, че се задушавах.

Но не е ли малко тъжно? Съпругът ми изобщо не си направи труда да ме задържи след 40 години брак... Понякога, в най-тежките моменти на самота, си мисля, че мога да се върна, да живея отново на по-хубаво място, да имам финансова сигурност, стига да изтърпя отново психическия тормоз.

Бързо обаче прогонвам тези мисли от главата си. Надявам се един ден изобщо да не ми хрумват, защото спокойствието и свободата са ми по-скъпи. А може би един ден ще срещна човек, който да ме уважава. Не губя надежда и не съжалявам.“