Твърде дълго се е разчитало жените да потушават семейните битки, залагайки личното си достойнство - с цената на личните им желания и стремежи, винаги поставяйки на прицел безкористната им отдаденост. Така се формира силно и устойчиво чувство за вина, подкрепено от свръхангажираност към устоите на брака, семейството и децата. От своя страна изискването за безусловна отдаденост кореспондира с жизнеутвърждаващото ”на всяка цена” да се запази семейният статут дори ако той причинява вреда и води до негативни последици за самата жена. С две думи - жените се чувстват отговорни за семейството си, смятат, че ако нещо не е наред, то те са длъжни да се справят с това.
Така, неусетно, попадат в капана на високите си очаквания, изискванията на мъжа, близките и отговорността към децата. Казват си – Аз съм ДЛЪЖНА да остана заради децата; мъжът ми няма да се справи без мен; родителите ми ще ме отхвърлят; хората ще кажат, че съм оставила семейството си и др.
Това от своя страна отваря широко врати към злоупотреба с техните граници. Защо? Просто защото такива липсват. Никога не ги е имало. И не само това – те целенасочено не са били създадени. Донякъде причината е, че покорството на жените е гаранцията, че семейството ще оцелее.
Не е възможно една жена да знае кое е допустимо спрямо нея, кое е добро за нея, кое ѝ вреди, кое я разрушава, ако никога не е била научена.
По-скоро тъкмо обратното – казвано ѝ е: Длъжна си да мислиш първо за другите – когато те са добре, и ти си добре. И тя така действа. В един момент обаче инстинктите ѝ проговарят – личността се опитва да потърси своето. И тук идва сблъсъкът на морала, отговорността с желанията, индивудуалните стремежи.
Жените в много по-голяма степен позволяват срещу тях да бъде прилагано специфично емоционално насилие на база полови различия – то е различно от физическото, тъй като не е ясно дефинирано и отново опира до несъществуващите лични граници, но е тясно обвързано с обществено приемливата социална роля, вменявана на жената.
Как да различим насилието, когато нямаме ясна представа кое е допустимо спрямо личните ни критерии и кое не?
Какво е емоционалното насилие, насочено към жената?
То не винаги включва директен акт на агресия (или поне не само това). Понякога то може да е прикрито зад :
- Мълчаливо отхвърляне в моменти на нестабилност и нужда от опора;
- Ехидно, тихо, спокойно говорене като пълен контраст на нашите сълзи, отчаяние или страдание;
- Неглижиране и пълно игнориране на чувствата ни;
- Убеждаване, че всъщност в нас нещо не е наред – набляга се особено на характерната за жената емоционална изразност, като тя се обявява за негативна тенденция и бива осъждана;
- Огледално отразяване на казаното от нас. Пример: "Боли ме, тъжна съм" – "И мен ме боли и аз съм тъжен, но не парадирам".
- Самоуверено, целенасочено, последователно натъртване на нашите лоши, неприемливи, непоносими страни;
- Потискане на личните стремежи за реализация чрез вменяване на вина, отговорност и дълг към другите;
- Омаловажаване на способностите, уменията и компетентността; умишлено подценяване и обезценяване;
- Съзнателно и целенасочено потъпкване на достойнство, цели и самостоятелност, което да гарантира оставане в рамките на семейния кръг;
- Упорито разграничаване на положителни мъжки качества и отрицателни женски недостатъци – поставяне на негативен оттенък на женското в повечето му проявления;
- Вменяване на вина и отговорност за настроенията, действията и поведението на околните в семейния кръг;
В главата ми още отекват думите на баба ми – "Трябва да се научиш да търпиш".
Майките ни ни учеха, че мъжът е цар и каквото каже – това трябва да става.
Така са я учили, така са учили нейната баба.
Време е да спрем да учим дъщерите си да търпят. Време е да ги научим кога да си тръгнат. Да спрем да подкрепяме зависимото им положение в семейството. Дошло е време да ги научим да ценят себе си, да наблюдават нуждите и повика на сърцето си.
Длъжни сме да им влеем увереност, че могат да създадат живота на мечтите си, и никой няма право да им отнема възможността да го направят.
Време е да ги научим, че семейство означава място, където си приет, обичан и ценен, както и уважаван в своите избори. И всичко различно от това е нужно да бъде заклеймявано.
Важно е да им кажем, че не са отговорни за нечий гняв или неудовлетвореност. Нито са длъжни да се снишават, за да паснат на нечии критерии.
Време е да дефинираме жените през личните им постижения, стойност и умения, а не през функциите и задълженията им към семейството и децата.
Време е да им оставим избор да бъдат каквито поискат, а не каквито се очаква от тях да са.
Дошло е времето да се доверим на женската си сила. И да я заявим.
Само жена, избрала себе си безпрекословно, може да бъде пълноценна в ролите си на майка, съпруга, родител и партньор.
И само тя може да излекува отколешното родово страдание, скрито в семейната история.
Автор: Габриела Гатева, психолог
