Дори когато целият свят те отхвърля

02 септември 2016 г., 19:58
7157

Снимка: Shutterstock

В книгата си Emotional First Aid („Емоционална първа помощ”) психологът Гай Уинч разкрива стратегии и тактики за справяне с най-често срещаните емоционални рани. Една от тях е отхвърлянето. Редица изследвания са доказали, че отхвърлянето е изключително болезнено и дори най-дребната му проява (например да бъдете игнорирани в разговор с непознати) може да причини силна болка, подобна на физическата.

За повечето от нас обаче отхвърлянето е преходна болка; рана, която бързо заздравява.

Има обаче хора, които нямат същия късмет. Отхвърлянето, което те преживяват през целия си живот, непрестанно и от всички, се превръща в пречка за удовлетворяването на една от най-насъщните човешки потребности – нуждата от принадлежност. Чувството, че си част от група, от общност, от цяло. Такъв е случаят с един от пациентите на Уинч, Дейвид.

Трогнати от неговата история, решихме да я споделим с вас, читателите на Οбекти;

***

Дейвид беше роден с рядко генетично заболяване, което засяга множество системи в организма. Въпреки че имаше сравнително мека форма на болестта, той трябваше да претърпи множество операции и дълги престои в болница през детските си години.

Заболяването на Дейвид засягаше не само здравето, но и външния му вид. Проблемите с мускулите и скелета бяха направили походката му нестабилна, а чертите на лицето му – видимо неправилни – плоска горна устна, изпъкнала долна челюст, значителни проблеми със зъбите. Освен това имаше трудност да регулира слюнката си, която от време на време потичаше от устата му.

Децата, родени с тежки форми на заболяването на Дейвид, често имат значителни физически увреждания и застрашаващи живота медицински проблеми, които им пречат да посещават обикновените училища. Фактът, че умствените му способности не бяха засегнати, беше направил Дейвид едно от малкото деца с това заболяване, които посещават местното основно и средно училище.

Но за Дейвид това предимство имаше ужасна цена. Неговият външен вид и липсата на координация, както това, че слюнката му потича, когато се концентрира върху нещо, бяха довели до всекидневни жестоки отхвърляния от страна на неговите връстници в училище.

Дейвид никога не беше канен на партита,  нямаше на практика никакви приятели и прекарваше всяка обедна почивка и междучасие сам. Липсата на координация и слабостта на мускулите не му позволяваше да участва в спортните дейности с другите момчета от квартала. Няколкото опита да участва в следучилищните дейности за деца с увреждания бяха приключили зле, защото неговото сравнително добро здраве го караше да изпъква и да не може да се впише в подобни програми. Като резултат основното чувство за принадлежност на Дейвид никога не е било удовлетворено. Честите и много пъти жестоки отхвърляния, които беше понесъл, му бяха причинили невероятна емоционална болка.

Срещнах се с Дейвид скоро след като той беше завършил гимназия и няколко месеца преди да започне курсове в местния колеж. Той се вълнуваше, че ще посещава колеж, но беше ужасен от възможността да бъде изправен пред нова серия от болезнени отхвърления от още негови връстници.

Добронамерените му родители го уверяваха, че младежите в колежа са по-зрели и по-приемащи от хлапетата в прогимназията и че ще му е много по-лесно да общува с тях, отколкото в училище. Но животът, изпълнен с непрестанно отхвърляне, беше разрушил самоувереността на Дейвид и той се страхуваше, че ще бъде обратното.

„Ще ме погледнат и ще извърнат глави.” – каза той по време на първия ни сеанс. „И това ще бъдат милите и внимателните. Гадните ще се извърнат и ще ми се смеят зад гърба.”

Съгласих се с Дейвид, че първите впечатления може да са проблематични за него. (Не виждах смисъл да отричам това, което опитът от целия му живот досега вече е показал). Затова попитах дали има план как да промени тези първи впечатления, когато се появи такава възможност. Започнахме да обсъждаме как би се справил с евентуални социални взаимодействия. Бързо стана ясно, че социалните умения на Дейвид са силно недоразвити. Годините отчуждение и лишаване от социални преживявания означаваше, че Дейвид често не знаеше какво да каже или да направи в различни ситуации – нещо, което той с готовност призна.

Решихме  да прекараме лятото, работейки върху неговите социални умения, като идентифицирахме потенциални социални ситуации и разигравахме начините, по които той може да се справи с тях.

Дейвид беше също така готов да приеме, че първоначалните реакции на отхвърляне, които получава от състудентите си, вероятно не са лични, а по-скоро резултат от тяхната незапознатост неговите медицински проблеми и собствените им чувства на дискомфорт около хора с увреждания. Решихме да нахвърляме списък с най-различви начини, които могат да му помогнат да се справи неудобството или напрежението, което неговата нестабилна походка или слюноотделяне може да предизвика у състудентите му – например като се пошегува с тези неща в подходящ момент.

Когато дойде септември, Дейвид беше готов да започне следването си в университета. Той все още беше с очакването, че може да бъде отхвърлен, но същевременно чувстваше, че има много по-добри инструменти, с които да подходи в социалните ситуации. Насрочихме следващото му посещение при мен за първата седмица от началото на занятията.

Болката по лицето на Дейвид беше очевидна още от секундата, в която влезе в кабинета ми. Той се стовари на дивана и въздъхна дълбоко.

„Подраних за първия час и седнах на първата редица – разказа той. –  Никой друг не седна там Затова, когато пристигнах по-рано за втория час, седнах на средната редица. Редицата пред мен се напълни, както и тази зад мен, но никой не седна в редицата до мен.

Пристигнах по-рано и за третия час, но този път почаках малко, преди да започне часа, отидох и седнах между двама души. Поздравих ги, те кимнаха в отговор. Единият се отмести два стола по-далеч от мен още в първите няколко минути, а другият нито веднъж не ме погледна и изчезна в секундата, в която часът приключи. Колкото до всички останали, беше същото –  хората се взираха така, сякаш не ги виждам, или гледаха встрани. Никой не говори с мен. Никой не ме погледна в очите – дори и преподавателите.”  

Бях невероятно разочарован да чуя новините от Дейвид. След като е претърпял толкова много физически и емоционални трудности и след като годините, изпълнени с болезнено отхвъляне, истински исках той да има положително преживяване. Надеждите ми не бяха неразумно високи: вярвах, че дори и малкото усещане за социално приемане ще направи много за неговото самочувствие и качество на живот.

Бяхме прекарали месеци, работейки върху това как може да коригира всички негативни първи впечатления, които може да предизвика, но ако неговите колеги продължат да го отбягват, ако никой не седне до него или не срещна погледа му, ако никой не иска да говори с него, това ще бъде изключително трудно.

Дейвид беше изключително паднал духом. Опасявах се, че това може да го хвърли в отчаяние.  Психологическите рани, предизвикани от цял живот отхвърляне, бяха дълбоки. До този момент Дейвид е бил изложен на повече емоционална болка, отколкото повечето хора изпитват през целия си живот. Бях решен да помогна на Дейвид да обърне нещата. Колкото и разочароваща да беше неговата първа седмица, аз вярвах, че е твърде рано да губи надежда. Но за да има какъвто и да било шанс да успее, той трябваше първо да излекува пресните рани от ударите, които последно е преживял.

***

Един от най-добрите начини да смекчим болката, която отхвърлянето причинява, и да възвърнем самочувствието и увереността си, е да си припомним важните аспекти онези аспекти от нашата личност, които другите ценят и искат да притежават – дори и те да не са важни за онези които са ни отхвърлили. Например, една привлекателна млада жена, с която работех, се справи с отхвърлянията, които срещаше от страна на мъжете, като заставаше в цял ръст пред голямо огледало и казваше на глас на отражението си: „Не, не е заради теб. Ти изглеждаш страхотно.”

***

Подобен, макар и по-сложен процес на себевалидация изигра ключова роля за Дейвид, за да се възстанови от отхвърлянията, които беше преживял през първата седмица в колежа.

Знаех, че ако самочувството на Дейвид не се възстанови дори малко, той няма да има сила да направи каквото и да било усилие да осъществи връзка с състудентите си и да коригира техните първи впечатления. За щастие имаше една област, в която Дейвид се справяш отлично и въпреки че тя нямаше нищо общо с академичните успехи, бях сигурен, че може да хвърли мост над пропастта, която го делеше от неговите състуденти.

Дейвид имаше навик да подранява, както за срещите с мен, така и за часовете си. Въоръжен с няколко местни всекидневника, той преглеждаше всяка от техните спортни страници, поглъщайки всяка дума и изучавайки всяка статистика. Той прекарваше и дълги часове в слушане на спортни радио предавания. Като резултат Дейвид беше изключително добре информиран в областта на спорта и особено на бейзбола. Той беше невероятен фен на „Янките” и разговорите за тях го караха да се преобразява: той започваше да седи по-изправен и изказваше мненията си увлекателно и с увереност. Излъчваше ентусиазъм, интелигентност и знания за любимия отбор, бейзболната лига и спорта като цяло.

След втората седмица в колежа Дейвид установи, че не е единственият човек, който пристига по-рано в час. Няколко негови състуденти също идваха по-рано и също отваряха спортните страници на вестниците, докато чакаха да започне часът. От облеклото и принадлежностите им Дейвид беше заключил, че повечето от тях също са фенове на „Янките”.

Предложих му да избере един от тях, за да започне разговор за любимия си отбор. Първата му реакция беше да откаже. Той беше убеден, че всеки подобен ход от негова страна ще бъде игнориран. Няколко дни по-късно обаче „Янките” подсигуриха мястото си в плейофите. Дейвид обсъждаше перспективите пред отбора по време на нашия сеанс.  

„Мисля, че трябва да си водя бележки” –  пошегувах се аз. –  „Така мога да пробутам някой от твоите мнения като свои.”

„Заповядай” – каза той – „Вярвай ми. Точно това е, което ще се случи на полуфиналите.”

 „Толкова си сигурен?”

 „Няма друг, който познава „Янките” така добре, както аз” – каза той гордо.

„Нито дори другите момчета, които идват по-рано в час” –  предизвиках го аз.

„Определено.”

„Тогава това означава интересен разговор” –  отбелязах. Дейвид не отговори. Неговият страх от отхвърляне беше все още твърде силен, за да му позволи да се реши да предприеме действие.

Но след като „Янките” спечелиха първия си мач, въодушевлението изведе наяве силната страна на Дейвид и той се усети че, подхвърля коментар към един от състудентите си с предположение относно шансовете отборът да спечели финалите.

За негова изненада младежът въодушевено се съгласил и вдигнал ръка с жест „Дай пет!”.  Дейвид беше изумен. След още няколко коментара той се намерил в средата на оживен разговор с още двама състуденти.
 
Това общуване преди часовете имаше огромно влияние върху самочувствието на Дейвид и той се съгласи да продължи разговорите за „Янките”. Беше развълнувана да открие, че неговите състуденти бяха също така въодушевени да обсъждат успеха на отбора, колкото и той. Колкото повече той коментираше, толкова повече интерес проявяваха към неговите мнения. Разговорите преди часовете скоро се превърнаха в ритуал. Дейвид и още няколко от колегите му се събираха преди всеки час, за да обсъждат последната игра на „Янките” и да дискутират шансовете на отбора да спечели финалите.

Влиянието, което тези неофициални събирания имаха върху поведението и настроението на Дейвид беше дълбоко. За първи път в живота си той се чувстваше уважаван от връстниците си. Колкото повече Янките печелеха, с толкова по-голямо желание Дейвид отиваше в час и обсъждаше играта с другите младежи. И колкото повече проявяваше познанията и уменията си, толкова повече одобрение и валидация получаваше от тях.

Ключов момент по време на тези разговори беше, когато Дейвид бил толкова съсредоточен върху това, което казва, че забравил да преглътне слюнката си и тя потекла по брадичката му. Въпреки краткия момент на паника Дейвид съумял да запази присъствие на духа достатъчно, за да използва една от шегите, които бяхме подготвили за подобни ситуации той просто избърсал брадичката си и казал „Не си истински фен, ако не пуснеш лига от радост.”

Неговите колеги се засмели и продължили разговора така, сякаш нищо не се е случило. Способността на Дейвид да преобърне един потенциално неловък момент захрани самоувереността му още повече.

За щастие Янките тази година имаха добър сезон и това даде обширна възможност на Дейвид и неговите състуденти да се опознаят.

Най-важният момент дойде, когато той веднъж пристигнал по-късно от обикновено –  точно навреме, за да чуе как един от младежите пита другите – „Къде е Дейвид, човека с „Янките”. Секунда по-късно той влязъл, приветстван топло.

„Цял живот съм чувал да говорят за мен” –  призна Дейвид следващия път – „Винаги беше „кретена”, „ненормалния”, „олигофрена”… Той направи пауза, в която на лицето му се изписа широка усмивка – „Сега съм „Дейвид, човека с Янките”. – Дейвид сияеше от гордост. – Чувствам, че най-накрая пробих вътре, сякаш съм един от тях. Те гледат на мен наистина като на човек – не мога да ти опиша колко хубаво е това чувство.”

Откриването на чувството за собствена ценност изигра жизнено важна роля за възстановяването на Дейвид от раните, нанесени от тежките отхвърляния, които е понесъл. Макар че още му предстоеше дълъг път на емоционално оздравяване, първият семестър на Дейвид в колежа му позволи да усети какво е да си приет сред другите и за първи път в живота си той се почувства така сякаш е намерил своето място.

Коментари