Димчо Дебелянов – животът като светла печал

Големият български поет Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Бащата Вельо Дебелянов е бил абаджия (шивач на дрехи от аба – дебел вълнен плат). Първите класове учи в копривщенското първоначално училище „Кирил и Методий”. Записан е с кръщелното си име Динчо. С течение на времето обаче започва да се подписва като Димчо, защото повечето хора са го наричали така. Преценил е, че явно така е по-благозвучно и се е оставил на съдбата.

След смъртта на бащата през 1896 г. осиротялото и обедняло семейство се премества в Пловдив при най-големия син на Дебелянов – Иван. Започват трудните сирашки години на Дебелянов. Бил затворен и мълчалив ученик. В Пловдив учи две години. Братът Иван е назначен като пощенски началник в Ихтиман и семейството го последва. В този град Дебелянов учи втори и трети прогимназиален клас, но тъй като в Ихтиман няма гимназия, се налага да се завърне с майка си в Пловдив. 1900 г. става ученик в Пловдивската мъжка гимназия. Тук написва първите си стихотворения. По спомени на негови близки и съученици, трудно е плащал таксата за училището и е бил отстраняван заради това.

Семейството се премества в София и Димчо Дебелянов, по финансови причини, напуска учението за една година. През 1904 г. отново се записва в Първа мъжка гимназия. Проявява се като добър ученик. Свидетелството му за зрелост носи датата 20 юни 1906 г.

През учебната 1907/1908 г. постъпва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. На няколко пъти по собствено желание прекъсва следването си. Записва се и като редовен слушател във факултета по литература. В периода до 1914 г. той служи в определени периоди като войник в Самоков и в Школата за запасни офицери в Княжево.

Димчо Дебелянов заема дребни, ниско платени чиновнически служби, еднообразието на битието му го измъчва.

Редове из писмата на Димчо Дебелянов до най-близкия му приятел Николай Лилиев:

„Работя в „Ден” – коректор. Безволие и дезинтересуваност отдавна са ми на гости.”

„Пиша ти от редакцията на в-к „Ден” – от коректорската маса, близо до вратата. Изглежда лятото ще се прекара тук, в работа и безпаричие.”

„Тъмно, Николай, Тъмно. А пък светлата жажда става по-силна и по-силна... плачем без сълзи за всички, които са велико самотни, безбрежно самотни!”

„Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение... Но заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудо в бъднините.”

„Аз се радвам, че напуснах този обор, кой знае защо наречен редакция, и се отървах от коригирането. Сега съм на работа в метеор станция.” (астрономическа)

„След тримесечно безделие станах администратор на новия македонски вестник „Вардар”. Пиша адреси, лепя марки...”

„Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли... Сам не зная от какво страдаме: от слабост ли, от ненужна сила ли...” (1915 г.)

„А може би аз можех да направя нещо повече в живота, ако мойта младост не беше изгубена в унизителна работа... няма сила да се върне изгубеното...” (1910 г.)

Тези нелепи години в живота на Дебелянов са наситени с интензивен духовен живот – четене, писане, превеждане, запознаване най-вече с големите френски и руски поети символисти. Дебелянов е имал и щастието да намери своята духовна среда в лицето на големия поет Лилиев, на Димитър Подвързачов и неговия литературен „кръжец” около сп. „Звено”. Тридесетгодишният „Баща” Димитър Подвързачов привлича в този кръг „Звено” поети, белетристи, фейлетонисти, художници, преводачи...: Николай Лилиев, Георги Райчев, Людмил Стоянов...

Константин Константинов: „То беше наистина голяма, пъстра и шумна челяд, сплотена от такава обич, каквато не съм виждал до днес между хората на духовния труд.”

По време на войната повечето от близките приятели на Дебелянов са отправени към фронта. Поетът е можел да остане в тила, но е смятал това за недостойно. Записва се като доброволец, подпоручик в двадесет и втори полк. Седма рилска дивизия, през януари 1916 г., тръгвайки към фронта, казва на сестра си: „Чувствам, че не ще се върна вече, ще блесна като искра и ще угасна, но нали тъй е по-добре, когато сред общия вихър ще изчезна и няма да бъда сам.”

Димчо Дебелянов е убит на 2 октомври 1916 г. при Долна Струма, в тежките сражения срещу англичаните (само на 29 години).

Из спомени на поета и приятел на поета Тихомир Геров: „Дебелянов продължаваше да подканя войниците и сочеше вляво, дето имаше повече прикрития. Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехите си, но не можа. Около него настана смут. „Ротният убиха!” Ръчният му часовник продължаваше да работи. Наближаваше 11 часа преди пладне...”

У Дебелянов е намерено неговото малко Евангелие, с което никога не се е разделял. Именно в него е открит списъкът на писаните на фронта стихотворение, 13 на брой, но са запазени само 6.

Последното писмо на Дебелянов е до сестра му Мария от 28 септември 1916 г.

Краткият жизнен път на Димчо Дебелянов безспорно не е наситен с ярки, сензационни събития. Дори обратното, носи печата на потискащо еднообразие и трудности на ежедневието, които биха променили може би един не така благороден и силен дух като този на Дебелянов. Той е нравствен човек, християнин по дух и разбирания. Човек на чистата духовност, той вярва в хората и ги обича. Вярва в доброто начало и в неговата прераждаща сила: „Аз много обичам хората...” ; „Аз от години все чакам светлина, в която ще се преродя.” Дебелянов жадува за хармония, доброта, разбирателство, истина: „Жадувам адски за доброта и тишина.”

С удивителна мъдрост и сила той надмогва несгодите и запазва доброжелателството си към света и човека. „Животът може да е тежък, но трябват надежди, трябва търпение, трябва борба с него. Иначе той е безсмислен.” Дебеляновата чувствителност често го изправя пред минути на отчаяние и самота, които той преживява със своята „светла тъга”. През целия си живот той носи в душата си тъга по „невкусените радости” на живота, тъга от самотата, от духовната неутоленост. Нерядко Дебелянов иска да „удави” във виното и песните на „бохемските нощи” тъгите на душата; търси забрава в смеха, в песните и декламациите. Дебелянаво се чувства отчужден от света, от средата си, от обществото въпреки цялата си жизненост, доброта и човеколюбие.

У Дебелянов живее вечната тревога за душата, за нравственото, за доброто, вечният страх от силата на греха, който погубва. Дебелянов е един светъл дух, открит за доброто и истината, за съвестта и покаянието, за вярата и идеала. Кратък е жизненият му път, но е дълъг „пътят на душата”.

Интересен е фактът, че приживе Дебелянов не е издавал книга. Той е печатал творбите си в периодичния печат. Приживе той рядко е чувал за себе си оценка като поет, още по-рядко признание, освен в приятелския кръг на „Звено”. Яворов се е отнасял с особено доброжелателство към поета Дебелянов: „Този младеж ще надмине всички ни.” Признанието на Дебелянов като поет идва след неговата смърт.

Поезията, която той ни остави, разкрива най-истински и дълбоко личността на поета.

Тончо Жечев: „Вътрешният живот на Дебелянов е страшният живот на човек и поет с пробудена отрано и болезнено развита съвест, „невероятна съвест”, по думите на Гео Милев.”

Оценката на творците и литературните критици за Дебелянов е висока – въпреки неговата скромност като човек и поет:

Константин Константинов: „Аз не зная между нас тогава по-чист човек от него.”

„Буен и непримирим по природа, той не знаеше предели в нищо: нему бе противна тихата пътечка и сякаш сам зовеше мълниите към себе си.”

Владимир Василев: „... носи призванието за някакъв подвиг... да се прероди и възвиси в него: в силата на рицар и смирението на жертва.”

„Да не се поддаде на злото, когато съдбата не му пращаше нищо добро.”

Н. Лилиев: „Срещу съдбата поетът стои с бронята на своята гордост.”

Гео Милев: „Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот.”

„Д. Дебелянов живееше един страшен живот на съвестта.”

Петко Тодоров: „В неговата светла душа нямаше място за тъмни сили.”

Атанас Далчев: „Дълбоко нравствен човек.”

Второто поколение модернисти е поколението на символистите, чийто поетически манифест е творбата на Яворов „Песен на песента ми” (1906 г.) и „Regina mortua” (1909г.) на Теодор Траянов. До войните младото поколение творци все още не доминира в литературата ни, което осъществява след Балканската война в кръга около сп. „Звено” на Димитър Подвързачов, Бащата. Кръгът „Звено” има кратък, но ярък живот и обединява талантливи творчески индивидуалности като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, ЛюдмилСтоянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Георги Райчев, Гео Милев. Влиянието на този кръг се разпростира и върху по-късни творци като Далчев и Багряна.

Модернизмът във всичките му етапи изразява едно ново, различно от „Вазовата епоха” обществено-психологическо и културно-историческо съзнание. Индивидуализмът на „първото поколение” творци претърпява своите промени във „второто поколение” на символистите.

Техният индивидуализъм се отличава със стремеж към затваряне в себе си, с чувство на болезнена самотност и бездомност, дори с чувство на ненужност (Лилиев) и приета жертвеност (Дебелянов). Това поражда нова гама на чувстването и усещанията в поезията на символистите: меланхолия, тиха тъга, умора, дори отчаяние, минорност. Елитаризмът, културната мисионерска енергия на първото поколение модернисти се трансформира в отлив от борческата воля, в особено чувство на вина и самотност в творческите им съдби. Ренесансовият романтизъм на кръга „Мисъл” отстъпва място на нови усещания за слабостта на човека пред битието, пред вечните въпроси.

Тончо Жечев: „Плач по бащин дом, по майка и родина, по детски дни, по света преди грехопадението на индивидуализма. Това е тази поезия. Оттук и жалбата по естетизирания, високо извисен и безплътен „бащин дом”, „тихата бащина стряха”, „майка плаха”, ... последният плач по българската патриархалност, отдавна поразена, но духовно оплакана и възвисена в равносметката на индивидуализма, потъваща в неумиращите звуци на небесна музика.”

Поезията на българските символисти в лицето на различните и ярки творчески индивидуалности успя да изпее с необикновена лирическа сила сложните и тънки нюанси на изживяване и чувстване на модерния човек.

Димчо Дебелянов открива своите прозрения на фронта, придобива там и своето усещане за принадлежност. Може би това е смисълът – да постигнеш вътрешната си хармония без значение какви са обстоятелствата и какво е времето.

Цветелина Велчева ©