Любовта между Пенчо Славейков и Мара Белчева – до самия край и отвъд

Животът и на двамата не е бил лек, но любовта между двамата е сякаш наградата за всички предишни житейски изпитания.

Пенчо Славейков, син на известния политик, поет, публицист и фолклорист Петко Славейков, натоварен от най-малък с отговорността да бъде достоен наследник на своя баща.

Мара Белчева, вдовица едва на 23 години, истинска икона на своето време, красива, скромна, искана за жена от самия княз Фердинанд, но останала вярна на паметта на съпруга си дълги години и избрала да прекара живота си в самота. Докато не среща Пенчо Славейков.

Техните пътища се преплитат и това им носи светлината на мечтите, обичта и взаимността.

Мара Белчева се ражда в семейството на Иваница хаджи Ангелов в Севлиево. Тя е поетеса и преводачка с широки културни интереси, владееща много езици. Сред най-известните й преводи е „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше – любим философ на Славейков. Редактор е на Избрани съчинения“ (1923) на поета модернист. Домът на Мара Белчева, на улица „Христо Белчев“ 12, в София, е един от най-забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България.

Само 23-годишна остава вдовица, защото съпругът й Христо Белчев, финансов министър в правителството на Стефан Стамболов, е убит. Тя е истински съкрушена, сърцето й е разбито. Толкова силно е безутешно страда по смъртта на съпруга си, че дори боядисва чаршафите у дома в черно, спуска всички завеси, облича се само в черно.

Тя е сред най-красивите и ухажвани жени на своето съвремие. Самият княз Фердинанд я е искал за съпруга, но тя остава вярна на паметта на своя съпруг. За да е близо до него и да й се любува, я прави придворна дама на майка си в кралския двор. Така тя е около него и радва очите му. Факт е и че Фердинанд прави гипсова отливка от нейната китка – нежна и изящна – която държи на нощното си шкафче, за да я милва и целува. Странност, която говори за особеното обаяние на тази българска поетеса.

Пенчо Славейков, най-малкият син на Петко Славейков, не се радва на лек живот. 1884 година е преломна. Тогава семейството живее в Пловдив поради работата на бащата. Пенчо заспива преуморен на леда на Марица; оцелява след множество операции, но остава с тежък недъг до края на живота си, който засяга не само движенията, но и говора му. Лекарите не са давали големи надежди първо за оцеляване, а после – за възстановяване. Но срещу мрачните прогнози се изправят духът и волята на „жреца воин“. Започва процес на бавно, болезнено, но целенасочено раздвижване. И чудото се случва. Въпреки напредъка до края а живота си Славейков остава куц, придвижва се с бастун и говори със затруднение.

Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои през 1903 година, откогато датира и тяхната любов – тиха, нежна, споделена, чиста, високо интелектуална и сърдечна. Двамата се познават от деца, но се срещат след дълго време като възрастни и след една вечер, в която до късно говорят за изкуство и поезия, се ражда тяхната красива любов. Двамата ги свързва не само самотата в обществото, но най-вече подчертаният им интерес към литературата и изкуството, към ценностите на Европа, към пътешествията, към културата.

Любовта им е спасителен бряг и за двамата, пристан, който сякаш са очаквали години. Душите им се познават и се влюбват.

Мара Белчева следва неотлъчно своя любим във всичките перипетии през живота му.

Недолюбван, недооценен, неудобен – за политическите и културните среди – без значение, тя е винаги до него. Поетът я приобщава към списание „Мисъл“, а след спирането на списанието домът на поетесата се превръща в редакция на едноименния кръг.

Поетът увековечава любимата си в редица свои стихотворения. Образът й оживява и на страниците на очерка „Силва Мара“ от неповторимата книга на Славейков литературна мистификация „На Острова на блажените“. Името Силва Мара е съвкупност от Севлиево и собственото име на поетесата. Вдъхновение от любовта им е и поемата „Кървава песен“, заради която Славейков стига до номинация за Нобелова литературна награда.

Четете повече по темата ТУК.

Двамата са взаимно свое вдъхновение и обич.

От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години (между които е директор на Народния театър в периода 1908-1909). През 1911 година министър на просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищен музей, който се намира на четвъртия етаж без асансьор. Повече от ясно е, че Славейков няма как да достига до работното си място предвид здравословното си състояние. Назначението е унизително и е подигравка за Славейков. Може да се каже, че това „прелива“ чашата на търпението му и поетът решава да напусне родината си – огорчен, унизен, обиден. Мара Белчева го последва.

Двамата живеят в Цюрих, после няколко месеца в Рим, където Пенчо учи италиански, но здравето на поета модернист се влошава. Въпреки това поетът се шегува, че е грехота да са в Рим, а да не видят папата. Отделно от това Славейков е планирал да напише поема за взаимоотношенията на цар Калоян с папа Инокентий Трети, за което му е бил нужен достъп до библиотеката на Ватикана. Двамата са включени в група, която да бъде приета от папата – по това време папа Пий Десети. Посетителите са в специално облекло – дамите, покрити с дантела, мъжете – в рединготи. Папата и тримата кардинали, които го придружават – изцяло в бяло. Ритуалът изисква посетителите да целунат пръстена с голям аметистов камък на ръката на папата, след като му се поклонят. Когато идва редът на Мара Белчева, тя толкова се вълнува и притеснява, че вместо пръстена целува ръката на Пий Десети. Когато осъзнава какво е сторила, се смущава още по-силно и вдига поглед към него. Според очевидци папата си позволява да изрази видимо смайването си пред нейната хубост и за няколко секунди застива с вперен поглед в нея, загубил ума и дума. След посещението на групата иска да разбере повече за неустоимата красавица и когато научава историята й – вдовица, поетеса, спътница на поет, дълги години парализиран, но дарен с божествен талант, на крачка от Нобелова награда за литература, разписва позволение на Славейков за достъп до Ватиканската библиотека, включително до тайния архив.

Това така и не се случва, защото документът намира Славейков в много лошо здравословно състояние в селището Брунате, на езерото Комо във вила „Белависта“. Разтревожена за здравето му, Мара Белчева решава да продаде къщата си в София, за да покрият разноските си.

Мара Белчева по-късно споделя, че едва там, в онази вила на Комо, Славейков сякаш а намерил истински вътрешен покой. За съжаление, щастието им не продължава дълго. Здравословното състояние на поета рязко се влошава. След смъртта му Мара Белчева моли собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Намират художник на име Алдо Маца, който описва поетесата като истинска мадона.

Пенчо Славейков напуска този свят на 28 май 1912 година. Последната му дума била „Светлина!“. В продължение на години Мара Белчева се бори тленните му останки да бъдат пренесени в България и това най-после се случва през 1921 година. До края на живота си всеки ден ходи на гроба му.

Любопитен факт: Любовта между двамата е увековечена и на банкнотата от 50 лева. Ако се загледате, ще видите от едната й страна образа на Пенчо Славейков и ръкопис, а от другата – изящния силует на неговата любима Мара Белчева.