Тези, които живеят и работят непосредствено до зоната на отчуждение, се чувстват тук като у дома си и не се страхуват от радиацията.

- Хората нищо не знаят за Чернобил освен политическите спекулации и страшните приказки без покритие – сигурен е жителят на Славутич Сергей Касянчук. – Вече ми омръзна, че постоянно идват и питат:

къде са тук вашите телета с две глави?



Къде са боровете с еднометрови иглички? Няма нищо такова. Ние не мислим за някаква си трагедия, отдавна сме надживели това и вървим напред.

Действително, Чернобилският район се стреми към развитие и отказва да възприема себе си като страшно депресиращо място, което трябва да се затвори и забрави. През 2000 г. всички местни жители са били против предсрочното извеждане от експлоатация на Чернобилската атомна електроцентрала, защото за тях тази електроцентрала не е абстрактно плашило, а предприятие, което е давало работни места и е хранило техните семейства. И сега, десет години по-късно, когато в централата работят още хиляди хора (в дейностите по ликвидацията, по преработката на радиоактивните отпадъци, по строителството на новите хранилища), надеждата за възраждане живее у тях както и преди.

- Международната общност ни налага така наречения план за зелена поляна,



в каквато трябва да се превърне територията на атомната електроцентрала и зоната на отчуждение – казва началникът на службата за стратегическо планиране на Чернобилската АЕЦ Виктор Кучински. – Но това не е рационално. Сега на територията на централата се строят заводи за преработка и утилизация на радиоактивните отпадъци, хранилища. Защо да хабим огромни средства, за да изравним после всичко това със земята? Нали само в Украйна има няколко атомни реактора, на които изтича срокът за експлоатация. Защо тогава да не превърнем Чернобил в национален център по извеждане от експлоатация на атомни електроцентрали? Тук има всички условия за това: населението е предостатъчно, събрани са квалифицирани кадри, построен е цял град с особен манталитет.

За „особения манталитет” на хората,



работещи в зоната на отчуждение, и живеещите недалеч от нея, през това време ми се случи да слушам неведнъж. Може би главната негова особеност е липсата на страх от радиацията. Но това, също както и примерите с „рибарите и гъбарите”, не означава, че хората просто махат с ръка на всичко и масово саботират правилата за техническа безопасност. Преди да напусне зоната, всеки преминава през радиационен контрол, а веднъж в годината и през пълен медицински преглед. Но всички процедури, свързани със защитата от облъчване, тук са станали нещо автоматично. Човек привиква с всичко и е невъзможно постоянно да се страхува от това, с което се сблъсква всеки ден. А свиквайки, започваш и по-спокойно да се отнасяш към определени неща, които могат да шокират непросветените.

- Да, аз имам недостатъчност на щитовидната жлеза и какво толкова? – искрено се удиви служителка на Чернобилската атомна електроцентрала, когато започнах да я разпитвам за нейното здраве. – Пия тироксин (медикамент за компенсиране на дисфункцията на щитовидната жлеза – бел. авт.) и всичко ми е наред.