Когато знаеш за чернобилската зона на отчуждение само от слухове, си представяш, че това е някаква безлюдна степ с разрушен реактор по средата, през която понякога преминават хора в страшни противорадиационни скафандри. На практика обаче това е едно съвсем обикновено на вид място. Слънцето грее, тревата зеленее. При липсата на хора

тук са се развъдили диви животни, дори вписаните в Червената книга коне на Пржевалски.



Впрочем и хората тук не са толкова малко. В зоната на отчуждение всекидневно има около 7 хил. души – работници от атомната електроцентрала, от изпълнителни организации и от други предприятия, а също така и около 150 коренни жители.

 - Само ти се струва, че районът е пуст. Тук всичко е такова, каквото е навсякъде, има си свое управление на Министерството на вътрешните работи, пътна полиция. Както си пътуваше нашият камион с пясък, и му се скъса брезентът. Ние си мислехме, че никой не е забелязал, но това не беше така. Веднага изскочиха полицаи и ни написаха глоба – разказва началникът на информационната служба на Чернобилската атомна електроцентрала Мая Руденко.

Самата територия на атомната централа



на външен вид също малко се различава от която и да е друга промишлена зона. Алеи, административни сгради, закусвалня. Навсякъде се движат хора, разговарят, смеят се, пушат. Ето го и „същия онзи” четвърти блок под саркофага.

Далеч по-голямо впечатление правят недостроените пети и шести реактор – през 1986 г. тяхното изграждане кипеше с пълна сила, но след аварията ги изоставиха незавършени във вида, в който са били вечерта на 25 април. Огромните подемни кранове завинаги са застинали с висящи на стрелите им товари, които така и не са успели да отнесат до местоназначението им. Но любимата забележителност за работниците от Чернобилската атомна електроцентрала е каналът, по който по-рано се е подавала водата за охлаждането на реакторите. Сега в него са се развъдили сомове – дебели, огромни, дълги не по-малко от метър, и със стотици се мятат направо по повърхността на канала. През обедната почивка мнозина отиват да ги хранят с хляб от моста.

Административният център на зоната е градчето Чернобил. Местната екзотика – изоставени сгради, стадион, затрупан с военна техника, взела участие в ликвидирането на последствията, жълти табели със знак за радиация –

учудва само новопристигналите.



На практика сред целия този чернобилски декор кипи обикновеният всекидневен живот. Докато ние култивираме в себе си усещането, че се намираме на мястото на ужасна катастрофа, и се опитваме, както ни посъветваха, да не стъпваме по тревата, оглеждайки изоставена улица, отнякъде точно в тревата изскочи мъж и съвсем невинно ни предложи да купим мед собствено производство. На територията на действащата църква „Св. Илия” има добре поддържани лехи с рози, а до тях на дървена маса под открито небе са наредени 3-литрови буркани, кошница с краставички, има и връзка копър – презвитерата?? (попадията) направо се е заела с подготвянето на туршия за зимата. Припомням, че това се случва на десет километра от четвъртия реактор.

- Краставичките, разбира се, са внесени? – за всеки случай уточнявам аз.

- Вие пък, разбира се, че са местни – отговаря придружителят ни – ръководител на чернобилската териториална организация към синдиката на работниците в атомната електроцентрала Николай Тетерин. – Ние просто проверяваме продуктите с дозиметър и ако нивото на радиация е нормално, значи може да се ядат.

Ние тук и гъби събираме, и горски плодове, и риба ловим.



Трябва само да се знае каква – хищните видове практически са чисти, а тези, които обичат тинята, е по-добре да не се закачат. Разбира се, правилно е това да не се прави, но ние знаем кое е наистина опасно и кое не. Такава природа е тук, такова изобилие има, че как можеш да удържиш заклет гъбар или рибар? Разбира се, след това на медицинския преглед те оглеждат на скенер и казват: „Нещо вътре във вас бибитка… Признайте си, гъбки сте похапвали, нали?”.