В разбирането на Далчев поетът няма мисия. Той е надарен с интуиция да разкрива истинския смисъл на нещата, да се докосва до висшите истини. Болката от отчуждението, поривът да се свърже с другите – “да живея като всички хора”, очертават трагичния тон на неговата лирика. Изповяданите чувства в творчеството му не са само размисли, а са истински изстрадани.
Ключови образи в творчеството му са камъкът, прозорецът, стаята, часовникът, огледалото, балконът, вратата, пътят. Всички те са натоварени с особен смисъл. Чрез тях Далчев преминава от конкретиката към абстрактното, метафизичното. Поставя началото на една странна, интелектуална поезия, в която лирическият Аз е пределно самотен, той обитава един свят, изпразнен от съдържание. Далчевият човек е изпълнен с първични страхове – страх от безсмислените удари на часовника, винаги монотонни, повтарящи се, винаги едни и същи; страх от огледалото, което отразява единствено собствения му силует и ничий друг; страх от вратите, които оставят човека отвън на пътя или го залостват завинаги в празна стая на празна къща. Далчевият герой върви по винаги празния път и не стига никъде. Връща се назад по един и същите пътища и заедно с това – винаги непознати, винаги враждебни. Далчевият човек носи в себе си порива за бягство от тази безумна самотност, която го заличава, копнежът му за външния свят е изразен чрез символната натовареност на прозореца, чрез който лирическият герой може да види външния свят и сам да бъде видян, да бъде забелязан, да докаже съществуването си. В същото време лирическият Аз проглежда през този прозорец към собствената си душа и съзира нейното вълшебство, а сетне – и вълшебната красота на света отвъд него. Прозорецът носи в себе си и този знак – чрез него човек провижда и открива най-скъпото, мечтаното, чистото, открива магията. И в крайна сметка всичко се оказва познато, старо, но е чакало да бъде открито с нови очи, с нова душа. Далчевата поезия носи и това послание към своя читател – често онова, което търсим, е вътре в нас. Човекът е затворен във вълшебството на света, което чака своя ред да бъде забелязано. Човекът живее в света сред другите и все пак е сам. Лирическият герой е сам в света и сам срещу него, затворен в себе си, но жадуващ за прозореца към света, който все не успява да види.
Да си припомним някои от най-хубавите му стихотворения:
