Романът между Яворов и Мина

25 март 2019 г., 10:22
3872

Shutterstock

Днес е 25 март. Благовещение е. На този ден през 1906 година Пейо Яворов се среща със своята нежна муза Мина Тодорова. „Блага вест я нарекох аз в моя живот”, така определя един от най-големите ни поети своята любима. Мина Тодорова принадлежи към едно от най-богатите семейства в следосвобожденска България. Тя е сестра на близкия приятел на Яворов – писателя Петко Тодоров, който всъщност ги запознава в своя дом. Яворов е на 28 години, а Мина – на 16. Мина е млада и красива, добре образована и от заможно и уважавано семейство - баща й Юрдан П. Тодоров е бил народен представител, а майка ѝ Роза е племенница на Иларион Макариополски. Любовта на двамата е невинна, платонична, нежна, но и невъзможна, тя е предимно епистоларна – докосваме се до нея благодарение на многобройните писма, които Яворов и Мина си разменят, голяма част от които са запазени. Поетът е така силно запленен от младата девойка, от нейната невинност и чистота, че още в деня, когато се запознават, й посвещава стихотворение, което неслучайно носи името „Благовещение”:

Прохладен лъх от ангелско крило,

о ангел, о дете,

зефирен лъх от ангелско крило

сред зной облъхва моето чело;

отпаднал ме лелее нежен сън...

Зора се зазорява вън.

За Яворов Мина се превръща в олицетворение на детинската чистота и невинност, тя става негова муза. Неслучайно я нарича „дете” и „ангел. В писмата между двамата четем следните редове:

„Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка какво ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет.” (из писмо на Мина до Яворов от 25 септември, 1906 г.)

Отношенията между двамата са многократно помрачавани от конфликти в семейството на Мина, тъй като близките й не са одобрявали връзката й с поета.

„Постарайте се да ме забравите. Не сърдете се никому, защото никой не е виновен. (…) Много Ви се моля да унищожите писмата ми. Аз нямам сила да направя същото с Вашите, но затова пък мога да Ви ги върна, ако това желаете.” (из Минино писмо от 4 октомври, 1906 година)

В отговор Явор й пише: „Моите писма – те са Ваши, и, разбира се, можете да постъпите с тях както обичате. Но следвайки чувството си, аз ще Ви отправя една твърде необикновена молба. В деня, когато устните на мъж се докоснат до Вашето лице, те ще престанат да се отнасят до Вас и Ваша длъжност ще бъде да ми ги върнете, ако съм жив, и да ги изгорите, в противен случай.” (из писмо на поета от 27 октомври, 1906 година)

В края на ноември 1906 година с позволението на Мина в списание „Мисъл” излизат пет стихотворения в лирически цикъл, озаглавен „Писма” с епиграф от Минино писмо. Вследствие избухва скандал, отношенията между Пейо Яворов, доктор Кръстев (главен редактор на списанието) и Петко Тодоров се влошават. Дълго време кореспонденцията между Яворов и Мина прекъсва, докато не я подновява отново тя самата през лятото на 1907 година.

В писмо на Яворов от октомври 1907 година четем: „Мое щастие, аз Ви имам близо до себе си, защото душата ви е при мене. Какво съм преживял до сега, какви съмнения и падения в недоверието си, Вие не знаете и никога не трябва да узнаете. Който много люби, много страда и много трябва да му се прощава.” И още: „Моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше една единствена мисъл за Вашето бъдеще, ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от Вас, за Вашето собствено добро.”

Какво любящо сърце, чист дух и талантливо перо могат да родят редове като тези: „Може би никога женски образ не е вдъхвал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са греели с толкова чистота. Винаги като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзерцавах като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе, и цялото ми същество – само една мечта все за тебе.”

Поетът символист посвещава на любимата си Мина едни от най-красивите си стихотворения, сред които „Блян”, „Вълшебница”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”, „Не бой се и ела” , шедьовърът „Две хубави очи” и други. Въпреки че първоначално Мина не е влюбена в Яворов, за което свидетелства нейният дневник ("Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет."), впоследствие, вероятно поласкана от голямото внимание към нея, а и привързала се към него, започва да се чувства все по-запленена, за да се стигне до едно чисто и невинно обяснение в любов от 1909 година: „Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никого няма да обичам... Ще се видим ли някога? Бива ли да докосна устните си до твоето хубаво чело?”

Любовта между двамата е трагична и обречена не само поради своята невъзможност, а и поради болестта, която спохожда Мина – разболява се от туберкулоза в края на 1910 година, когато е с един от братята си – Никола, в Париж. Близките й не допускат Яворов, който в момента е командирован от Народния театър в Париж, да я види въпреки всичките си отчаяни опити. Запазена е в архива на поета телеграмата, която той изпраща до брат й Петко Тодоров: „В тая върховна минута апелирам към твоето благородство и човещина. Ако тя е вече вън от всяка опасност, веднага ще си отида, няма да ви безпокоя. Ако положението е критическо, заклинам те в нейно име, позволи да дойда да я видя.” Близките на Мина обаче остават непреклонни и дори не отговарят на телеграмата. Мина умира на 12 срещу 13 юли в санаториума в Берк. Погребват я в парижкото гробище Бианкур. На гроба й поетът засажда явор.

Дори и след смъртта си Мина продължава да бъде вдъхновение за Яворов, който няколко дни по-късно написва своя „Философско-поетически дневник”, в който излива любовта и скръбта си по своя „ангел”. Той започва така: „И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да знам, че си (…).

Ти ме попита веднъж защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища (…). Аз не помнех да бях живял, преди да те бях видял.”

Цветелина Велчева

Използвана библиография:”Не бой се и ела – любовта на поета в стихове и писма”, изд. къща „Персей”, 2011 г.

Ключови думи:
Коментари