Днес е 25 март. Благовещение е. На този ден през 1906 година Пейо Яворов се среща със своята нежна муза Мина Тодорова. „Блага вест я нарекох аз в моя живот”, така определя един от най-големите ни поети своята любима. Мина Тодорова принадлежи към едно от най-богатите семейства в следосвобожденска България. Тя е сестра на близкия приятел на Яворов – писателя Петко Тодоров, който всъщност ги запознава в своя дом. Яворов е на 28 години, а Мина – на 16. Мина е млада и красива, добре образована и от заможно и уважавано семейство - баща й Юрдан П. Тодоров е бил народен представител, а майка ѝ Роза е племенница на Иларион Макариополски. Любовта на двамата е невинна, платонична, нежна, но и невъзможна, тя е предимно епистоларна – докосваме се до нея благодарение на многобройните писма, които Яворов и Мина си разменят, голяма част от които са запазени. Поетът е така силно запленен от младата девойка, от нейната невинност и чистота, че още в деня, когато се запознават, й посвещава стихотворение, което неслучайно носи името „Благовещение”:

Прохладен лъх от ангелско крило,

о ангел, о дете,

зефирен лъх от ангелско крило

сред зной облъхва моето чело;

отпаднал ме лелее нежен сън...

Зора се зазорява вън.

За Яворов Мина се превръща в олицетворение на детинската чистота и невинност, тя става негова муза. Неслучайно я нарича „дете” и „ангел. В писмата между двамата четем следните редове:

„Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка какво ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет.” (из писмо на Мина до Яворов от 25 септември, 1906 г.)

Отношенията между двамата са многократно помрачавани от конфликти в семейството на Мина, тъй като близките й не са одобрявали връзката й с поета.

„Постарайте се да ме забравите. Не сърдете се никому, защото никой не е виновен. (…) Много Ви се моля да унищожите писмата ми. Аз нямам сила да направя същото с Вашите, но затова пък мога да Ви ги върна, ако това желаете.” (из Минино писмо от 4 октомври, 1906 година)

В отговор Явор й пише: „Моите писма – те са Ваши, и, разбира се, можете да постъпите с тях както обичате. Но следвайки чувството си, аз ще Ви отправя една твърде необикновена молба. В деня, когато устните на мъж се докоснат до Вашето лице, те ще престанат да се отнасят до Вас и Ваша длъжност ще бъде да ми ги върнете, ако съм жив, и да ги изгорите, в противен случай.” (из писмо на поета от 27 октомври, 1906 година)

В края на ноември 1906 година с позволението на Мина в списание „Мисъл” излизат пет стихотворения в лирически цикъл, озаглавен „Писма” с епиграф от Минино писмо. Вследствие избухва скандал, отношенията между Пейо Яворов, доктор Кръстев (главен редактор на списанието) и Петко Тодоров се влошават. Дълго време кореспонденцията между Яворов и Мина прекъсва, докато не я подновява отново тя самата през лятото на 1907 година.

В писмо на Яворов от октомври 1907 година четем: „Мое щастие, аз Ви имам близо до себе си, защото душата ви е при мене. Какво съм преживял до сега, какви съмнения и падения в недоверието си, Вие не знаете и никога не трябва да узнаете. Който много люби, много страда и много трябва да му се прощава.” И още: „Моята любов не би заслужавала името си, ако тя не беше една единствена мисъл за Вашето бъдеще, ако не беше готова на крайни жертви, да се лиши даже от Вас, за Вашето собствено добро.”

Какво любящо сърце, чист дух и талантливо перо могат да родят редове като тези: „Може би никога женски образ не е вдъхвал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са греели с толкова чистота. Винаги като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзерцавах като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе, и цялото ми същество – само една мечта все за тебе.”