Поетът символист посвещава на любимата си Мина едни от най-красивите си стихотворения, сред които „Блян”, „Вълшебница”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”, „Не бой се и ела” , шедьовърът „Две хубави очи” и други. Въпреки че първоначално Мина не е влюбена в Яворов, за което свидетелства нейният дневник ("Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет."), впоследствие, вероятно поласкана от голямото внимание към нея, а и привързала се към него, започва да се чувства все по-запленена, за да се стигне до едно чисто и невинно обяснение в любов от 1909 година: „Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никого няма да обичам... Ще се видим ли някога? Бива ли да докосна устните си до твоето хубаво чело?”
Любовта между двамата е трагична и обречена не само поради своята невъзможност, а и поради болестта, която спохожда Мина – разболява се от туберкулоза в края на 1910 година, когато е с един от братята си – Никола, в Париж. Близките й не допускат Яворов, който в момента е командирован от Народния театър в Париж, да я види въпреки всичките си отчаяни опити. Запазена е в архива на поета телеграмата, която той изпраща до брат й Петко Тодоров: „В тая върховна минута апелирам към твоето благородство и човещина. Ако тя е вече вън от всяка опасност, веднага ще си отида, няма да ви безпокоя. Ако положението е критическо, заклинам те в нейно име, позволи да дойда да я видя.” Близките на Мина обаче остават непреклонни и дори не отговарят на телеграмата. Мина умира на 12 срещу 13 юли в санаториума в Берк. Погребват я в парижкото гробище Бианкур. На гроба й поетът засажда явор.
Дори и след смъртта си Мина продължава да бъде вдъхновение за Яворов, който няколко дни по-късно написва своя „Философско-поетически дневник”, в който излива любовта и скръбта си по своя „ангел”. Той започва така: „И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да знам, че си (…).
Ти ме попита веднъж защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища (…). Аз не помнех да бях живял, преди да те бях видял.”
Цветелина Велчева
Използвана библиография: ”Не бой се и ела – любовта на поета в стихове и писма”, изд. къща „Персей”, 2011 г.
