При построяването на гарата Вилхелм II имал обособен собствен апартамент в дългата 300м. постройка, където се помещават още високи зали, магазини, чакални и сервизни помещения. Има много светлина и е красиво.
Днес от старите цели на помещенията е останало малко и всичко е реорганизирано, за да е в крак със съвремието. Например, в центъра на гарата има много приятно кафе с пиано, на което могат да свирят всички желаещи и можещи посетители. Имахме късмет и в момента на нашето пребиваване наистина имаше свирещ на пианото. Идеята за пиано на обществено място, особено гара, не е нова, разказвах за подобна в пътеписа ми за Лондон и гарата Сейнт Панкрас.
От тук до Париж се стига за 80 минути с високоскоростния влак. Практически човек може да работи в Париж и да живее в Мец. От тук такива високоскоростни влакове има и за много други френски и европейски градове, но има и обикновени влакове, които свързват Мец с по-малките градчета в Лотарингия.
Гарата става опорната точка, в която гледат останалите немски сгради отстрани. Изглежда като съвсем друг град от френската част на Мец.
Точно срещу гарата е пощата. Огромно здание с много стаи и много възможности.
За да се стигне до входа обаче, трябва да се мине по улицата на трамваите (зад момичетата на горната снимка):
Внушителна, официална и тежка. Не прилича на други френски пощи, в които съм влизала. Личи си, че има чуждо влияние. Похвалното е това, че независимо кой е строил – построеното се уважава, пази и поддържа и се счита за собствено.
Сградата вляво е университета на Мец. Той е открит през 70-те години на миналия век и е кръстен на известния френски поет, роден в Мец- Пол Верлен. Има филм (1995г.), в който се разказва за двойнствения му живот- Верлен е бил женен, но е имал интимен романс с по-млад поет (в ролята – Ди Каприо). Днес университетът се ползва с отлична репутация, особено по отношение на обучението по изкуствата.
В по-новата част на града строителството не спира. Архитектурата носи съвременно звучене и значително се отличава от старата част на Мец.
Нови офиси и молове запълват пространството в очакване на клиенти и бизнес. Реда, културата, спокойствието и близостта на Мец с Германия, Люксембург, Щвейцария и Брюксел, както и отличните транспортни връзки гарантират доброто бъдеще на този град.
Най-интересната сграда тук е Centre Pompidou-Metz. Той е първият директен клон на Centre Georges-Pompidou -Париж. Център Помпиду- Мец е построен с височина точно 77м., като реверанс към рождената година на по-големия му парижки брат – 1977г. Архитекти на мецката сграда са Shigeru Ban , Jean de Gastines и Philip Gumuchdjian, а сградата е открита от Никола Саркози на 12 май 2010г. Центърът се състои от три големи изложбени зали, театър, зали за срещи и ресторант-тераса. Ние успяхме да видим центъра този път само от вън.
Покривът е много интересен. Изработен е от 16км. ламинирана, залепена, слоеста дървесина- глулам (много актуална в съвременното строителство). Покривът наподобява китайска шапка с несиметрични линии и заедно с всички дървени части е покрит с бяло фибростъкло и тефлон. Тефлоновото покритие прави покривът самопочистващ се и го предпазва от повреда от слънчевата светлина, а фибростъклото пропуска както слънчевите лъчи навътре, така и светлините от сградата навън през нощта. Това прави центъра много привлекателен както за посещение, така и за снимки и денем, и нощем. На снимката се вижда и ресторанта-тераса, както и част от функционалната градина, която заобикаля цялата сграда. В градината има както места за деца, така и места със зеленчуци и цветя – проектирана е от специалист с цел да покаже как да ползваме земята без да я повреждаме с дейността си.
Големите изнесени прозорци на центъра гледат директно към основните забележителности на града. Този например е насочен към имперската гара, за която разказах по-горе.
Мец е прекрасен град, където трябва да се остане поне седмица за по-подробно разглеждане. Ние имахме само два дни, които се оказаха достатъчни само за да разберем, че са наистина малко като време за посещение на това място.
Ако трябва да изберем едно нещо, с което да запомним Мец и от което да се поучим – това е житейската философия на гражданите му. Както в културно и архитектурно отношение, така и в географски аспект Мец също е разполовен – разположен е там, където се срещат и събират две големи реки – Мозел и Сейл. Градът е прорязан и разделен на няколко места от коритата и на двете. Векове се е налагало да се строят мостове между частите на града, за да могат хората да живеят, работят и търгуват помежду си. Мостовете са тези, които са задвижили еволюцията на поселището от желязната епоха до водещ европейски културен град днес. Животът съчинява и сглобява най-брилянтните метафори, нали…
Та за мостовете на Мец, които свързват – в пряк и в преносен смисъл. Хората знаели, че им трябват мостове. Трябвала им добра воля, за да преглътнат различията, да се организират и да ги строят. Намерили сили и стиснали ръце в съгласие да направят това. Трябвали им обаче и пари. Мислили, умували и намерили начин. Всеки път, когато починел богат човек, продавали личните му вещи и дрехи на търг и с парите от наддаването построявали мост. Така и хората се убеждавали на практика, че няма нищо вечно на този свят (дори голямото богатство е временно), и наследниците на богаташа били доволни, че са допринесли нещо за града. А и звучи справедливо човек да плати някаква дан на обществото, където е живял толкова добре. Сега едно от имената на Мец е „Градът на мостовете“.
Остана да видим мостовете на Мец следващия път. Остана и да се надяваме, че средновековната практика на Мец за финансиране на обществени проекти ще стане известна и ще зарази идейно отговорните лица и институции в Европа, а защо не и в света?
Защото е справедливо да изградим повече мостове помежду си с парите на богатите.
В пряк и в преносен смисъл…
Автор: Йорданка Трон © vitoshaword.com
;
