Как миещата мечка не превзе лабораториите

23 септември 2017 г., 10:33
3441

Снимка: Miroslav Hlavko / Shutterstock

Опитни мишки, лабораторни плъхове – гризачите отдавна са се настанили в окопите на предната линия на науката, давайки съответните хиляди жертви, плащайки с кръвта си поредния пробив в познанието за живота. Героите са безименни, но на тях дължим всички лекарства в аптеките, както и безопасността (каквато - такава) на козметика, домашна химия и какво ли още не.

Пушечното месо на съвременната наука обаче не е станало такова изведнъж. Преди няколко десетилетия американският енот, който наричаме и миеща мечка, едва не става лабораторно животно номер едно. Заради необикновения си интелект. И както си е ред в една ведомствена среда, именно умът му го проваля – вероятно осигурявайки малко по-щастлив живот на популацията.

Още преди две столетия заселващата се Америка харесва миловидния бозайник

и много фермерски деца го осиновяват като домашен любимец в клетъчни условия. Полусвободното му отглеждане като куче или котка означава неизбежни бели, издушени кокошки, опустошени килери и какво ли още не.

Въпреки непредсказуемия му нрав енотът се отглежда и в градовете на САЩ, където редовно пълни вестниците с куриозни новини за геройствата си – най-често когато го вземат за взломаджия, нахлул в чужда къща. Качествата на животното били забелязани от цирковите дресьори, но може би истинския връх в обучението им постигнал предприемач от столицата Вашингтон. През 1906 г. той разполагал със стадо четирикраки коминочистачи.

“Най-високопоставеният” енот бил изпратен на президента Калвин Кулидж от негови почитатели от щата Мисисипи. Женската трябвало да бъде изядена тържествено в Деня на благодарността. Вместо това Кулидж я запазил като домашен любимец и я кръстил Ребека. Двамата често се разхождали заедно, Ребека дори взела участие в национална обиколка с влак, докато Белият дом бил в ремонт.

Миещата мечка е любима цел за развлекателен лов към края на 19. век.

По същото време става ясно, че тя тихо превзема градските покрайнини, предпочитайки ги пред горските дебри. За разлика от повечето видове, енотът успешно се адаптира и процъфтява в променената от човека среда, хранейки се с обилните отпадъци на двуногите.

Тогава от него се заинтригуват и психолозите, които откриват в косматковците впечатляващи, едва ли не човекоподобни признаци на интелект. През 1907 г. Лорънс У. Коул и Хърбърт Дейвис публикуват изследванията си по темата. И двамата пускали гладни еноти в “кутии ребуси”, снабдени с различни ключалки. За да се нахрани, животното трябвало да преодолее техническите задачи. Учените наблюдавали скоростта за справяне и степента, до която решаването на един проблем явно помагало за преборване на следващия.

Разработеният от Торндайк експеримент (за котки) дал основание на Коул и Дейвис да твърдят, че с него

могат да измерват ума на различни животни и че енотите са явно много интелигентни.

При това не само благодарение на обучението чрез опити и грешки, но и от способността им да правят сложни асоциации.

И двамата учени са убедени, че основната причина за хитростта на миещата мечка е любопитството – “спонтанно внимание и инстинкт за разучаване”. Като доказателство Коул посочвал факта, че не било необходимо енотите да бъдат прегладнели, за да се борят с ключалките на лабораторните главоблъсканици. Те проверявали за неочаквани съкровища всички ъгълчета на лабиринтите си просто по принцип.

Именно любопитството спечелило “човекоподобна” репутация на енота.

Всички други “умни” видове – кучета, котки, коне – проявявали тази черта понякога, но без постоянството, присъщо за човека и миещата мечка.

За Коул това не било случайно – за разлика от повечето други животни, основният “интерфейс” на енота с околния свят е предният му крайник, много наподобяващ човешка ръка като форма и функция. Тоест енотът учи по-скоро като човек, отколкото като куче или котка. Миещите мечки дори ползват носа си като единадесети пръст, повече като осезателен, отколкото като обонятелен орган. Заради способността му да се учи само от наблюдение Коул смятал, че енотът може да си изгражда виртуални представи на ситуации и действия.

Изводите на Коул са подложени на унищожителна критика от тогавашната академична общност

най-вече заради скорострелните твърдения, че енотите едва ли не мислят като хората. Но дори най-острите критици признават, че миещите мечки наистина демонстрират необичайно високо ниво на интелигентност.

Експериментът на Уолтър Хънтър от Университета на Чикаго е сред най-интересните в сравнителната психология отпреди век. Проведен от 1910 до 1912 г., опитът проверявал вниманието на четири групи подопитни: 22 плъха, две кучета, четири енота и пет деца.

Всички те трябвало да наблюдават три електрически крушки и да си припомнят коя от тях се е включила. В периода до припомнянето вниманието на субектите било отвличано – при животните с крясъци, при децата – с рисуване и приказки.

Оказало се, че плъховете “помнят” 1 секунда, енотите - 25 секунди, кучетата – цели 5 минути. Но докато плъхове и кучета трябвало да останат с тяло, насочено към съответната лампа, енотите можели да се суетят из клетката си, докато ги “попитат”. Само децата можели да се конкурират с тях.

Защо тогава обещаващото лабораторно животно е изоставено?

Хънтър описва подробно трудностите на поддържането на голяма колония еноти, достатъчна за статистически значими експериментални резултати.

През зимата енотите се отдавали на мързел и не напъвали иначе хитрите си мозъци. Но напролет ставало още по-страшно, защото зверчетата били обхващани от масов мерак за пътешествия. Тогава успявали да се измъкнат от килиите и да се укрият във вентилационните системи на лабораториите. През 30-те години един от най-големите привърженици на ползването на миещи мечки в науката - Леон Уитни, пожелал да създаде порода еноти, които да са “кротки и надеждни като най-добрите кучета”. С цел улесняване на изследванията, разбира се.

Ядец. След многогодишни опити учените вдигнали ръце от непослушните подопитни.

Дори най-ентусиазираните изследователи на миещите мечки се предали пред сложността на работата с тях. Американските психолози, изследващи поведението, предпочели лабораторните мишки и гълъбите за своите експерименти. Така те спечелили войната за бъдещето на науката си, отхвърляйки направленията, които предполагали по-голяма роля за инстинктите и дори ума при животните, отколкото простите реакции на дразнители.

Според научния историк Майкъл Петит това е лишило съвременната наука от поне две много важни насоки в опознаването на умствените процеси при животните и човека – важността  на докосването (осезанието) и ролята на спонтанното любопитство. Минават близо 50 години, преди тези въпроси отново да се повдигнат в академичните сфери.

Автор: Петър Кънев

Името на хищника

Преди двадесетина години, след първия по-масиран десант на американски професори в България, няколко от тях неистово се забавляваха с българското название на хитрия бозайник. Но „миеща мечка” всъщност е буквален и правилен превод на една от класификациите на животното - Ursus lotor. Миещ (lotor) - заради особеността му да плакне многократно храната си в горските поточета. Но това име нито е първото, нито последното.

Още през 1693 г. Джон Рей го кръщава Vulpi affinis Americana, предполагайки родство на енота с лисиците. Карл Линей (1743 г.) решава, че роднинството е с мечките, и постановява: Ursus cauda elongate. През 1743 г. Джон Брикъл настоява, че става дума за вид маймуна. Петнадесет години по-късно Линей променя мнението си и сътворява устойчивото Ursus lotor. През 1780 г. Готлиб Конрад Кристиян Стор дава съвременното название на вида Procyon Lotor (миещо се предкуче). Процион е името на най-ярката звезда от съзвездието Малко куче. И се нарича така, защото предхожда съзвездието Голямо куче със Сириус, най-ярката звезда на земния небосклон.

Коментари