Найкан: Японското изкуство да погледнем навътре в себе си чрез три прости въпроса
В края на деня много по-често си спомням за думите, които са ме наранили, за жестовете, които съм очаквал, но не съм получил, за хората, които са ме разочаровали. По-рядко съзнанието ми се насочва към малките прояви на доброта, които очевидно съм приел за даденост, за грижите, които някой е положил за мен, или пък за неприятностите, които волно или не съм причинил на някого.
Уви, едва ли съм единственият.
Ами ако се научим да гледаме на ежедневието си от малко по-различен ъгъл? Ако вместо да се питаме какво ни дължи светът, се замислим какво вече сме получили от него и какво сме му дали в замяна?
Именно в тази промяна на перспективата се крие същността на найкан – японска практика за самоанализ, която ни насърчава да опознаем себе си и отношенията си с околните чрез три на пръв поглед съвсем простички въпроса.
Какво представлява найкан?
В превод от японски думата „найкан“ (内観) означава буквално „вглеждане навътре“ – или с други думи, интроспекция. Практиката е разработена през 40-те години на XX век от японския предприемач Ишин Йошимото, който черпи вдъхновение от традициите на будизма. Той адаптира една строга религиозна практика за самоанализ, като я превръща в метод, достъпен за всеки, независимо от неговите духовни убеждения. Както показват историческите проучвания на метода, с течение на времето найкан намира приложение не само в ежедневието, но и в психотерапията, образованието и дори в затворите.
Това, което отличава найкан от десетките други практики за себепознание, е, че ни насърчава да опознаем себе си през призмата на взаимоотношенията си с другите. Вместо да търсим отговорите единствено в собствените си мисли и чувства, ние насочваме вниманието си към конкретните хора, които по един или друг начин са оставили следа в живота ни. Това може да е родител, партньор, приятел, колега, а защо не и човек, с когото отношенията ни са особено трудни. И именно по отношение на него си задаваме три въпроса.
Трите въпроса на найкан
Колкото и сложни да са човешките взаимоотношения, в основата на найкан стоят три съвсем простички въпроса:
- Какво получих от този човек?
- Какво му дадох?
- Какви неприятности и затруднения му причиних?
На пръв поглед изглеждат елементарни. Опитайте се обаче да си отговорите на тях в контекста на конкретен човек от вашето обкръжение. Не се ограничавайте до големите жестове и повратните моменти във взаимоотношенията ви. Спомнете си и за онези наглед незначителни прояви на внимание, които лесно се губят в потока на ежедневието. Чашата кафе, която партньорът ви е приготвил сутринта. Телефонното обаждане на приятел, който просто е искал да разбере как сте. Помощта на колега в особено натоварен работен ден.
А сега се замислете какво точно самите вие сте дали на този човек и какви затруднения сте му създали – умишлено или не. Целта на упражнението не е да съставим своеобразна счетоводна справка на човешките си взаимоотношения, нито да се измъчваме от чувство за вина, а да си изградим по-пълна представа за собственото си място в живота на другите.
Липсващият четвърти въпрос
Може би вече сте забелязали, че сред трите въпроса липсва един, който мнозина от нас вероятно биха поставили на първо място: Какви неприятности ми причини този човек?
Той е пропуснат умишлено. И бездруго прекарваме голяма част от времето си в размисли за начините, по които другите са ни наранили, обидили или разочаровали. Найкан се опитва да компенсира именно тази наша склонност, като насочва вниманието ни към аспектите на човешките взаимоотношения, които често пренебрегваме.
Грег Креч, автор на книгата Naikan: Gratitude, Grace, and the Japanese Art of Self-Reflection (2002), сравнява този тип самоанализ с промяната на обектива на фотоапарат. Вместо да се съсредоточаваме върху един конкретен детайл, ние разширяваме зрителното си поле и започваме да виждаме по-голямата част от картината.
Какво бихме видели, ако животът ни беше филм?
В свой материал за PositivePsychology психологът Джеръми Сътън представя едно интересно мисловно упражнение, предложено от Креч.
Представете си, че сте достигнали края на живота си и имате възможност да изгледате филм, в който главният герой сте самите вие. В него са запечатани не само най-значимите моменти от живота ви, но и ежедневните ви взаимоотношения с околните.
Какъв човек ще видите на екрана? Ще се гордеете ли с начина, по който сте се отнасяли към другите? Колко прояви на обич сте приели за даденост? Колко пъти сте имали възможност да помогнете на някого, но сте избрали да не го направите?
Хубавото е, че не е необходимо да чакаме края на живота си, за да си отговорим на тези въпроси.
Как да практикуваме найкан в ежедневието си?
В традиционния си вид найкан е сравнително интензивна практика, при която човек се откъсва от ежедневието си в продължение на седем дни и посвещава голяма част от времето си на самоанализ в тиха обстановка.
Не е необходимо обаче да пътувате до Япония или да се изолирате от света за цяла седмица, за да включите някои от принципите на найкан в живота си.
Сътън предлага няколко практически упражнения, вдъхновени от работата на Креч.
- Водете си дневник. Всяка вечер отделяйте между 15 и 30 минути, в които да отговорите писмено на трите основни въпроса на найкан. В края на седмицата прочетете написаното и помислете дали не дължите благодарност или извинение на някого.
- Изразявайте благодарност (макар и със закъснение). Спомнете си за човек, който ви е помогнал в миналото, но на когото така и не сте благодарили подобаващо. Свържете се с него.
- Конкретизирайте, когато благодарите. Вместо просто да кажете „Благодаря ти за всичко“, посочете конкретния жест и обяснете защо той е бил важен за вас.
- Преоткрийте предметите около себе си. Огледайте се в дома си и помислете за труда на всички онези непознати хора, благодарение на които разполагате с удобствата, които ежедневно приемате за даденост.
Подобно уважение към труда на околните откриваме и в друга японска традиция – осоджи, или „голямото почистване“, която възпитава у децата чувство за отговорност към общността и средата, в която живеят.
Какво казва науката за найкан?
Източник: JayDaniel / Shutterstock
Въпреки че е вдъхновен от будистките традиции, найкан представлява интерес и за съвременната психология. През годините учени се опитват да установят дали този метод за самоанализ може да доведе до измерими промени в поведението и психичното здраве на хората.
В изследване, публикувано през 2018 г. в International Journal of Offender Therapy and Comparative Criminology, участват 92 мъже, лишени от свобода, които са разпределени на случаен принцип в две групи. При онези, които практикуват найкан, учените установяват две интересни промени: те усещат по-силна подкрепа от страна на околните и са по-малко склонни да прехвърлят вината за собствените си постъпки върху другите.
Резултатите от друго изследване от 2015 г., в което участват 235 пациенти с шизофрения, показват, че когато се прилага като допълнение към конвенционалното лечение, найкан може да окаже благоприятно въздействие върху социалното функциониране на пациентите и да намали риска от рецидив.
Разбира се, подобни изследвания не са достатъчни, за да направим категорични заключения за ефективността на найкан сред широката общественост. Те обаче дават основание методът да бъде проучван по-задълбочено.
Найкан и българската следа
Любопитното е, че сред учените, които изследват възможностите за прилагането на найкан извън Япония, е и една българка – психологът и психотерапевт д-р Велизара Червенкова.
През 2012 г., докато работи върху докторската си дисертация в Университета в Осака, тя публикува в Journal of the Japan Naikan Association първото по рода си изследване на найкан в България и Източна Европа.
В него участват осем българи на средна възраст 29 години, разпределени в две групи. Първата се състои от четирима души със зависимости към наркотични вещества, които преминават през психологическа и социална рехабилитация в дневен център в София, а втората – от четирима здрави доброволци. Нито един от участниците не е практикувал найкан или дори чувал за него преди началото на изследването.
Червенкова използва писмена форма на найкан, за да проучи дали методът, който е дълбоко вкоренен в японската култура, би могъл да намери приложение и в една съвсем различна културна среда.
Според авторката резултатите показват, че найкан има потенциал за приложение и в България въпреки културните различия между двете страни. Разбира се, малкият брой участници не позволява да се правят категорични заключения за ефективността на метода.
През 2017 г. в академичното издателство Springer излиза и монографията на д-р Червенкова Japanese Psychotherapies – Silence and Body-Mind Interconnectedness in Morita, Naikan and Dohsa-hou, посветена на три японски психотерапевтични метода.
Благодарност, а не самообвинение
Съществува обаче и един деликатен момент в практикуването на найкан. Къде точно минава границата между поемането на отговорност за собствените ни постъпки и прекомерното самообвинение?
Фактът, че някой е направил нещо хубаво за нас, не обезсилва болката, която същият този човек може да ни е причинил впоследствие. Можем да сме благодарни за грижите на родителите си, без да оправдаваме всичките им постъпки. Можем да ценим хубавите моменти с бивш партньор, без да съжаляваме, че сме прекратили взаимоотношенията си с него.
Когато признаваме доброто, което сме получили, това не означава, че отричаме лошото, което сме преживели.
Ето защо е важно найкан да не се превръща в поредния повод да бъдем прекалено строги към себе си. Смисълът на практиката е да обогати представата ни за действителността, а не да замени една едностранчива перспектива с друга.
Подобно на други японски философски принципи, насочени към постигането на вътрешен мир, найкан ни предлага възможност да променим отношението си към действителността, без непременно да променяме самата действителност.
Тази вечер ще се опитам да направя нещо по-различно. Вместо да си припомням онези моменти от деня, които са ме ядосали или натъжили, ще се замисля за хората, които са направили ежедневието ми малко по-хубаво, за онова, което самият аз съм направил за тях, и за нещата, които бих могъл да направя по-добре утре.
Може би няма да открия нищо особено драматично, което да преобърне живота ми на 180 градуса. Но пък е твърде възможно да се натъкна на някои от хубавите неща в ежедневието си, които отдавна съм престанал да забелязвам.
Автор: Владимир Тодоров












