Какво се случва с едно общество, когато светът около него се промени до неузнаваемост? Преди около 7300 години жителите на Япония се изправят пред подобно изпитание. Катастрофално вулканично изригване предизвиква огромни цунами, разтърсва земята и покрива обширни територии с дебел слой пепел. За мнозина бедствието се оказва фатално. Други обаче успяват не само да оцелеят, но и да изградят нов живот. Сега археолози откриват доказателства, че някои праисторически общности са се приспособили към катастрофата далеч по-успешно, отколкото се е предполагало досега.

Изригването на вулкана Кикай-Акахоя е сред най-разрушителните в историята. Около 5250 г. пр.н.е. край югозападното крайбрежие на Япония поредица от мощни експлозии изхвърля огромни количества магма и вулканични материали от морското дъно.

За общностите от културата Джомон, които по онова време се препитават с лов, риболов и събирачество, случилото се вероятно е изглеждало като края на света. Изригването достига седма степен по осемстепенния индекс на вулканичната експлозивност. Събития от такъв мащаб се случват приблизително веднъж на 500 до 1000 години.

Още от откриването на първите доказателства за изригването през 70-те години на XX век учените се опитват да установят как то се е отразило на населението.

Че разрушенията са били огромни, не подлежи на съмнение. Но дали хората са успели да се възстановят след катастрофата? Колко време им е било необходимо и доколко са успели да възстановят предишния си начин на живот? Тези въпроси дълго време остават без ясен отговор.

Бедствие, което променя живота на цели общности

Международен екип учени се опитва да намери отговорите в ново изследване, публикувано в научното списание Science Advances. Анализът на археологическите данни показва, че поне в някои части на Япония хората са проявили забележителна изобретателност и способност да се приспособяват към променената среда.

„Това изригване несъмнено е било опустошително. То е започнало почти без предупреждение, при това от морското дъно“, обяснява археологът Питър Джордан от Лундския университет в Швеция.

„Японските острови са били разтърсени от мощни земетресения и връхлетени от огромни цунами, а след това обширни територии са били затрупани под метри вулканична пепел.“

За да проследят какво се е случило с местното население, изследователите анализират 540 археологически проби, открити в различни части на Япония. Те са датирани в периода отпреди 8000 до 6500 години, което позволява да се обхванат няколко столетия преди и след изригването.

Учените сравняват броя на находките с радиовъглеродна датировка, например дървени въглища и кости, от различните райони. По този начин могат да проследят промените в човешката активност и да добият представа как са се развивали местните общности.

Оказва се, че някои от най-тежко засегнатите територии са останали необитаеми за много дълго време.

На други места обаче археологическите находки разказват съвсем различна история. Вместо да изчезнат, хората се преместват в нови райони, усвояват нови умения и постепенно променят начина си на живот.

„Бедствието е отнело живота на много хора“, казва археологът Енрико Крема от Кеймбриджкия университет във Великобритания.

„Оцелелите обаче са се преселвали, изграждали са нови социални връзки и са развивали нови начини за препитание. Изглежда, че са намирали изобретателни решения, които са им позволявали не просто да преживеят трудностите, но впоследствие и да процъфтяват в променения свят.“

Защо някои общности изчезват, а други продължават да се развиват?

Изследването разкрива интересни различия между отделните части на Япония.

В южната част на остров Кюшу, най-близо до мястото на изригването, населението на традиционните общности от културата Джомон вероятно е започнало да намалява още преди катастрофата.

В северната част на острова обаче се наблюдава точно обратното. Там общностите стават все повече, а селищата им се разрастват. Тази тенденция започва преди изригването и продължава дори след него.

Според учените едно от възможните обяснения е, че част от хората са напуснали опустошените райони и са потърсили убежище на по-безопасни места.

Особено любопитно е, че морските екосистеми, изглежда, са се възстановили най-бързо. Движението на праисторическите общности вероятно е следвало именно този процес. Изследователите предполагат, че някои от оцелелите във вътрешността на островите са се насочили към крайбрежията, където са открили нови възможности за препитание.

Тези резултати допълват представата ни за поведението и способностите на древните хора и показват колко важни са били гъвкавостта и умението да се приспособяват към промените в околната среда.

„Дори в най-тежките ситуации оцелелите и техните общности имат избор, колкото и ограничени да са възможностите им“, отбелязва Джордан.

„Те трябва да действат и да вземат решения, да се приспособяват, да си сътрудничат и да създават нови контакти и социални връзки.“

Последиците се усещат дори далеч от вулкана

Катастрофата обаче не засяга единствено районите в непосредствена близост до изригването.

Учените установяват, че в някои по-отдалечени части на Япония, например около залива Исе, дотогавашният ръст на населението спира. На определени места броят на хората дори започва да намалява.

Една от възможните причини е краткотрайно застудяване, предизвикано от изригването. Не е изключено обаче промените да са свързани и с други климатични процеси, които все още не са установени.

Съществува и друго възможно обяснение: недостигът на храна.

Когато растителността е покрита с вулканична пепел, тревопасните животни поглъщат и абразивни частици, които могат да ускорят износването на зъбите им. Според учените това вероятно се е случило с елените и дивите свине в засегнатите райони. Увреждането на зъбите би могло да съкрати живота им и съответно да намали количеството дивеч, на което хората са разчитали за прехрана.

Така последствията от едно вулканично изригване могат да се разпространят далеч отвъд непосредствено опустошените територии. Промените в растителността се отразяват на животните, а те на свой ред влияят върху възможностите за оцеляване на човешките общности.

Подобни взаимовръзки обясняват защо учените продължават да изследват как животинските популации се променят след големи катастрофи и кои фактори определят способността им да се приспособяват към новите условия.

Какво ни учи една катастрофа отпреди 7300 години?

Новите открития хвърлят светлина не само върху живота в праисторическа Япония. Те помагат на учените да разберат по-добре как човешките общества реагират на природни бедствия и как намират начини да оцелеят дори когато обичайният им свят е разрушен.

Това е особено важно днес, когато климатичните промени и все по-непредсказуемите метеорологични условия поставят множество общности пред нови изпитания.

„Това изследване ни помага да разберем по-добре колко различни могат да бъдат начините, по които културите и обществата се справят с внезапни сътресения и катастрофи в зависимост от конкретните обстоятелства“, обяснява Джордан.

Историята на оцелелите след изригването на Кикай-Акахоя показва, че дори едно опустошително бедствие невинаги означава край за засегнатите общества. Понякога то поставя началото на дълбоки промени, които принуждават хората да напуснат познатите места, да намерят нови източници на препитание и да преосмислят начина, по който живеят заедно.

Изследването е публикувано в научното списание Science Advances.