В пика на безумието през 40-те години процедурата

била извършвана дори на абсолютно здрави „трудни” тийнейджъри.

Всичко това щеше да е поне разбираемо, в случай че лоботомията беше ефективна терапия. Истината е, че процедурата успокоява някои от пациентите с тежки психози, като нанася постоянни и необратими мозъчни увреждания. Ето как медикът и специалист по лоботомия П. Макдоналд Тоу описва обичайното състояние на пациентите след лоботомия в една своя публикация от 1955 г.: „Менталните увреждания са по-големи при по-висшите и специфично човешки функции. Лишени от своята автономия, инициатива и самоконтрол, те се справят значително по-добре в структурирана ситуация”. Иначе казано, целта на лоботомията е

не да лекува, а да създаде кротки и безобидни пациенти за психиатричните институции.

От средата на 50-те години лоботомията постепенно е низвергната като медицинска практика. За това допринасят предизвиканите от нея граждански протести, както и първите научни изследвания, доказващи съмнителните ползи и безспорните вреди от процедурата. Своята роля изиграва и появата на първите ефективни антипсихотични медикаменти през 50-те години.
Според някои данни през 40-те и 50-те години на 20. век на лоботомия са били подложени не по-малко от 100 хил. души, половината от тях в САЩ. Ако имаме предвид съвременния начин на живот, както и наскоро оповестеното проучване, че близо 40% от жителите на Стария континент страдат от психически и неврологични заболявания, можем да сме изключително доволни, че лоботомията вече не е рутинно лечение за депресия или тревожни разстройства.

Кръвопускане

Ако изключим наркотиците, кръвопускането като средство за лечение е най-древното и най-продължително практикувано медицинско безумие на човечеството. Знаем, че то е било практикувано от великите древни цивилизации, в Древна Гърция, Египет и Месопотамия. Кръвопускането е било активно практикувано през 19. век, а дори и днес някои хора са убедени, че

то лекува всичко – от акне и настинка до всяко възможно смъртоносно заболяване.

Т.е. в продължение на най-малко две хилядолетия източването на определени количества кръв от болни хора е било смятано за лечението „по подразбиране” за всяка възможна човешка болежка или неразположение.

В повечето случаи кръвопускането е било прилагано в съгласие с изпитания древен принцип „по-добре да направим нещо, отколкото да признаем, че нямаме никаква идея какво да направим”. Това универсално „лечение” не е измислено поради кръвожадността на нашите далечни прадеди. Неговите корени са в очарователното от съвременна гледна точка праисторическо допускане, че менструацията е процес, който пречиства жените от „лоши течности”.
Факт е, че

бащата на медицината Хипократ е бил дълбоко убеден в това.

По-късно легендарният древноримски медик Гален надгражда тази, да речем, концепция, създавайки теорията за четирите основни течности (кръв, флегма, черна и жълта жлъчка) на тялото, чийто баланс предопределя здравето на човека. Съответно източването на „излишната” кръв води до балансиране на четирите „хумора” и съответно до подобряване на здравето.

Основният принцип на кръвопускането е бил, че колкото по-тежко е заболяването, толкова повече кръв трябва да бъде пусната. При това се е смятало, че е добра практикаизточването на кръв да продължи, докато пациентът не припадне. Още по-интригуващо от съвременна гледна точка е, че кръвопускането е било прилагано дори в случаи, при които нещастният пациент и без това е кървял обилно – от обикновено кървене от носа до потенциално смъртоносни кръвоизливи.
Пускането на кръв е било рутинна процедура преди раждане и каквато и да е форма на хирургия, включително ампутация. Днес знаем, че кръвопускането, с изключение на някои редки случаи, има медицински (или какъвто и да е) смисъл единствено когато става дума за кръводаряване. Нещо повече, при повечето заболявания кръвопускането е безусловно вредно, защото отслабва пациента и намалява съпротивителните му сили срещу инфекции.

Можем само да предполагаме колко болни хора са приключили земния си път заради целенасочена и напълно ненужна загуба на кръв. Единствената реална полза от кръвопускането вероятно е в прочутия плацебо ефект. Болните хора просто са вярвали, че обилното кървене е полезно за тях. Това вероятно е помагало за възстановяването им, особено ако състоянието им не е било смъртоносно, и преди всичко, ако са били достатъчно здрави, за да оцелеят след тежка кръвозагуба.