Ако попитате хората около вас колко добри шофьори са, повечето ще отговорят без колебание, че са „над средното“. Това важи дори за онези, които редовно се ядосват зад волана, псуват трафика и допускат грешки.
Математически това е невъзможно — но усещането е изненадващо устойчиво.
Причината не е в прекомерна самоувереност, а в начина, по който мозъкът ни подбира спомените си, когато шофираме.
Когато сме зад волана, ние помним най-вече собствените си „добри моменти“ — ситуациите, в които сме реагирали навреме, избегнали сме опасност или сме „спасили положението“. Грешките си обясняваме с обстоятелствата: някой друг ни е засекъл, времето е било лошо, трафикът е бил абсурден.
При останалите шофьори обаче виждаме само резултата, без контекста. Чуждата грешка изглежда като некадърност, а нашата — като изключение.
Психолозите наричат това „ефектът над средното“ — когнитивно изкривяване, при което хората системно надценяват собствените си умения в сравнение с другите. То ни помага да запазим увереността си и усещането за контрол, но на пътя има и тъмна страна.
Когато вярваме, че сме по-добри от останалите, по-лесно подценяваме риска. Караме по-бързо, реагираме по-остро и приемаме чуждите грешки като доказателство, че „проблемът винаги е в другите“.
А истината е проста: ако всички мислим, че сме над средното, някой неизбежно греши в преценката си.
