След болезнена раздяла приятел може да ви напомни, че и преди сте преминавали през трудни моменти. Думите му звучат разумно и ви се иска да повярвате, че отново ще бъдете щастливи. И все пак, когато се приберете у дома след разговора, може да установите, че се чувствате също толкова зле.

Понякога промяната в начина, по който гледаме на дадена ситуация, наистина ни помага да се почувстваме по-добре. Учените наричат този подход когнитивна преоценка – опит да променим емоциите си, като преосмислим случилото се.

Но може ли мозъчната активност да покаже не само че полагаме подобно усилие, а и доколко то е успешно?

Ново мащабно изследване, публикувано в списание Nature, се опитва да отговори на този въпрос. Учените анализират 40 набора от данни, обхващащи до 2175 участници. Резултатите обаче ги изненадват: активността в мозъчните области, свързани с контрола над емоциите, не показва очакваната връзка с това колко успешно хората прилагат тази стратегия.

Какво всъщност се случва в мозъка, когато се опитваме да овладеем емоциите си?

В предишни експерименти изследователите многократно са установявали активност в определени мозъчни области, когато хората се опитват да преосмислят неприятни ситуации.

Особено важна роля играят части от префронталната кора – област в предната част на мозъка, непосредствено зад челото. Тя участва и в процеси като логическото мислене и задържането на информация в работната памет.

Затова учените са очаквали да открият връзка между активността на тези области и способността на човек да управлява емоциите си.

Новото изследване обаче показва, че има съществена разлика между това да наблюдаваме какво се случва в мозъка, когато някой използва определена стратегия, и това да установим доколко ефективна е тя за различните хора.

„Някои от мозъчните области, които участват в регулирането на емоциите, невинаги са същите, чиято активност може да ни покаже колко добър е даден човек в това“, обяснява психологът Маурицио Сикорело от Централния институт за психично здраве в Германия.

Мащабен анализ разкрива неочаквани резултати

За да проучат въпроса, учените обединяват резултатите от анализи, извършени от 32 изследователски групи. Всички те следват единен, предварително регистриран план.

Големият брой участници позволява на екипа да открие дори слаби зависимости, които лесно биха останали незабелязани при по-малки изследвания.

В типичния експеримент участниците разглеждат неприятни или смущаващи изображения, докато се намират в апарат за мозъчно сканиране. При някои изображения задачата им е просто да ги наблюдават, а при други – да се опитат да ги възприемат по различен начин, така че да изпитват по-слабо неприятни емоции.

Изследователите използват функционален ядрено-магнитен резонанс (fMRI), който проследява промените в насищането на кръвта с кислород, свързани с мозъчната активност.

Така те могат да установят как се променя активността в различни мозъчни области по време на когнитивната преоценка и да сравнят тези промени със степента на емоционално облекчение, за която съобщават участниците.

Екипът разглежда и резултатите от въпросници, чрез които се установява колко често хората използват когнитивната преоценка в ежедневието си.

Третият показател е свързан с намаляването на активността на амигдалата – мозъчна структура, която участва в обработката на емоционалните реакции.

Очакването е трите показателя да бъдат взаимно свързани. Например хората, които по-често преосмислят неприятните ситуации в ежедневието си, би трябвало да изпитват по-голямо облекчение и по време на експериментите. Това на свой ред би следвало да се отразява и в мозъчната им активност.

Резултатите обаче не потвърждават тази хипотеза.

Оказва се, че няма статистически значима връзка между отговорите във въпросниците и облекчението, което участниците изпитват по време на задачите. Не се открива и значима връзка между тези отговори и намаляването на активността на амигдалата.

Хората, които съобщават за по-голямо емоционално облекчение, действително проявяват тенденция към по-силно понижаване на активността на амигдалата. Тази зависимост обаче е изключително слаба.

Според изчисленията на учените едно изследване би трябвало да включва 1105 участници, за да има 80% вероятност да открие толкова слаба връзка. Това обяснява защо тя лесно може да бъде пропусната в експерименти с по-малко доброволци.

Активният мозък невинаги означава успешен контрол над емоциите

Нито един от трите показателя не разкрива очакваната връзка с активността на добре познатите префронтални мозъчни мрежи, участващи в регулирането на емоциите.

Оказва се, че тези мрежи се активират както когато хората изпитват отрицателни емоции, така и когато се опитват да ги променят.

За да обясни разликата, Сикорело се връща към примера с утешаването на приятел след раздяла.

Когато човек се опитва да погледне на ситуацията от друга перспектива, неговата префронтална кора вероятно участва активно в този процес. Но дали новият поглед върху случилото се ще му донесе утеха, зависи от това доколко той има значение за личните му преживявания.

Споменът за предишна трудна раздяла, която е успял да преодолее, може да му вдъхне увереност. Преоткриването на собствените му интереси пък може да му даде надежда за бъдещето.

Но дали тези мисли действително ще му се сторят значими в конкретния момент, е съвсем отделен въпрос.

Това показва колко важни могат да бъдат личният опит и индивидуалното възприятие на дадена ситуация. Неслучайно способността да погледнем на света през очите на другия има толкова съществено значение за разбирането на чуждите преживявания.

„Самото активиране на мозъчните области, участващи в когнитивната преоценка, не означава непременно, че тя има лично значение за човека или че действително му помага да промени емоционалното си състояние“, подчертава Сикорело.

Какво означава откритието за психичното здраве?

Резултатите имат важно значение за изследванията, които се опитват да оценяват емоционалните затруднения на хората чрез мозъчно сканиране.

Активността в определена мозъчна област сама по себе си не е достатъчна, за да се прецени колко добре човек умее да управлява емоциите си.

По-пълна представа вероятно би могло да се получи чрез изучаване на взаимодействието между различните мозъчни области, както и чрез изследване на ситуации, които са пряко свързани с личните преживявания на участниците.

Това е особено важно, когато става дума за психичното здраве и влиянието на междуличностните отношения, тъй като едни и същи обстоятелства могат да предизвикат различни емоционални реакции у отделните хора.

Новият анализ не проверява дали психотерапията подобрява уменията за справяне с емоциите.

Сикорело уточнява, че съществуващите научни доказателства за ползите от лечението продължават да бъдат валидни. Все още обаче е необходимо да се изяснят мозъчните механизми, които стоят зад тези положителни ефекти.

Трябва да се има предвид и друго важно ограничение: анализираните данни са получени от изследвания с възрастни хора от неклинични популации. Следователно резултатите не могат автоматично да бъдат отнесени към всички останали групи, включително към хората с по-тежки симптоми на психични разстройства.

Защо личните преживявания имат толкова голямо значение?

Има и още една съществена разлика, която учените подчертават.

Да се опитваш да преосмислиш неприятна снимка, докато лежиш в апарат за мозъчно сканиране, съвсем не е същото като да се справяш с болезнена раздяла в собствения си живот.

В реалността емоциите са неразривно свързани със спомени, отношения, очаквания и личен опит. Именно затова емпатията и разбирането на чуждите чувства имат толкова важно място в човешкото общуване.

Бъдещите изследвания, които се доближават повече до действителните преживявания на хората, биха могли да помогнат на учените да разберат по-добре как работи когнитивната преоценка и защо тя е по-ефективна за едни хора, отколкото за други.

Това е особено интересно и в контекста на сложните процеси, които протичат в романтичните отношения, където личното значение на дадено събитие невинаги може да бъде сведено до лесно измерими показатели.

Изследването е публикувано в научното списание Nature.