Портрет на една дама

05 януари 2019 г., 14:00
10884

Загадките около прочутата картина „Мона Лиза” стават все повече.

Източник: Everett - Art / Shutterstock

Всяка година най-прочутата картина на света – „Мона Лиза” на ренесансовия гений Леонардо да Винчи, сваля по още един воал от лицето си, за да разкрие... нова загадка.

Каква е тайната на мистериозната „старица”? Де да беше само една, биха въздъхнали много световни учени. Би било добре, ако специалистите поне знаеха кой е на картината. Но и това не е сигурно и предизвиква много интересни въпроси и спекулации.

„Тя всъщност е той!“

Това е една интересна версия, поднесена през 2011 г. от Силвано Винчети, ръководител на Италианския национален комитет за културното наследство. Продължителни негови проучвания показали, че модел за „Мона Лиза“ е бил ученикът на Леонардо Джан Джакомо Капроти, по прякор Салай. Той е плътно до великия художник над две десетилетия – от 1490 г. до смъртта му, и според много историци двамата са имали интимни отношения. Данните, които имаме за Леонардо, показват, че той най-вероятно е бил хомосексуален.

Салай е позирал и за други картини на Да Винчи като „Св. Йоан Кръстител“ и е бил негов любим модел. Носът и устата на св. Йоан и Мона Лиза са абсолютно еднакви, твърди Винчети. И дори името на картината - „Мона Лиза“, било само анаграма на „Мон Салай“!

Когато съвсем неотдавна бе оповестено, че изследователи са открили тайни букви в зениците на неувяхващата красавица Мона Лиза, плъзна мълвата, че в дясното й око е „L“ – за Леонардо, а в лявото – „S“ – за Салай. Но за кодираните букви и цифри – малко по-нататък.

Според най-широко разпространената версия от платното гледа Лиза Джерардини, известна още като Джокондата – третата съпруга на не твърде богатия флорентински търговец на коприна Франческо дел Джокондо. Това е версията на един от първите биографи на Леонардо – Джорджо Вазари, който през 1550 г. обяснява, че думата „Мона” е диалектна версия на италианското „мадона”, което от своя страна значи просто госпожа.

Според друга теория художникът е нарисувал

Изабела Арагонска, съпругата на миланския дук, чийто придворен художник в продължение на 11 години е Леонардо. Възможно е мистериозната хубавица да е и любовница на Джулиано ди Медичи, който управлява Флоренция от 1512 до 1516 година.

Най-интересното предположение обаче е от 20. век и принадлежи на американската художничка и изкуствоведка д-р Лилиан Шварц. По нейни изчисления пропорциите на лицето на самия Леонардо напълно съответстват на тези на картината и следователно... той е нарисувал самия себе си. Сигурно би намерил за забавно да изпише лицето си в женски образ, па макар и само за да обърка простодушната публика.

А любовта към загадките и криптографията не била чужда на флорентинеца. През по-голямата част от живота си той води подробни дневници, в които записва идеите и откритията си в областта на естествените науки, анатомията, инженерството, архитектурата и философията, които са не по-малко значими от артистичното му наследство. Тези дневници обаче били списвани в огледален ръкопис, в който буквите са рисувани с лявата ръка така, както бихте видели обикновен текст, ако поставите пред него огледалце. Дали това е бил практически трик, който

да не позволи на чужди очи да надникват в тайните му, 

или израз на желанието на художника да избегне на всяка цена простото и очевидното, не е известно. Знае се обаче, че Леонардо е имал вкус към мистиката и езотериката и подробно е изследвал юдейското учение кабала, което опитва да обясни природата на Космоса и човека и тайните връзки между нещата. В него особено важно е значението на числата, буквите, формите и тайните формули и ритуали.

Дали това има нещо общо с кабала или не, но само преди два месеца италиански учени се натъкнаха на една от най-големите мистерии на „Мона Лиза”. Историята прилича на сценарий, изваден направо от въображението на Дан Браун. Един ден синьоре Луиджи Борджия – не потомък на изтъкнатия аристократичен род отровители от Валенсия, а обикновен член на Италианския национален комитет за културното наследство – влиза по своя работа в една антикварна книжарница. Докато прелиства книгите, случайно попада на том от 50-те години на 20. век, в който подробно се описват някакви мистериозни букви и знаци, скрити в очите на Мона Лиза. Заинтригуван, той купува книгата и веднага отива при колегите си изкуствоведи с невероятно предположение. Учените правят висококачествени увеличени изображения на картината и това, което изглежда като поредната псевдомистична спекулация, се оказва истина –

в зениците на Джокондата има букви и цифри!

„Символите не са видими с просто око, но ясно се забелязват през лупа”, обясни ръководителят на комитета Силвано Винчети. В зеницата на дясното око се разчитат буквите „LV”. Според учените това са инициалите на самия Леонардо да Винчи и няма никакво съмнение, че са изписани от неговата собствена ръка. В лявата зеница са буквите „СЕ” или „В”, които може да крият загадката за идентичността на Мона Лиза. Много изкуствоведи смятат, че съществото на картината е всъщност комбинация от две лица – мъжко и женско, това на Леонардо и това на непозната дама. Дали тя не е мистериозната C.Е.?

На моста в задната част на картината пък е изписано нещо по-малко разбираемо. На пръв поглед се вижда числото 72, но би могло да става въпрос и за буквата L, следвана от цифрата 2.

72 не е случайно число. Според учението на кабала Бог има 72 имена. Те са съставени от 72 уникални комбинации от еврейски букви, взети от 14. глава на библейската книга „Изход“. Според мистиците тези имена пораждат духовни вибрации, които са могъща магия срещу отрицателната енергия на човешкото Аз. В основната книга на кабалистичното учение – „Зохар“, пише, че когато Мойсей изрекъл 72-те имена, съобщени му от Бога, духът на цялото човечество се издигнал на по-високо равнище. „Зохар“ учи,

че смисълът на 72-те имена е да помогнат на човечеството да победи хаоса,

като разбере и обуздае природата. Именно те са заклинанието, с което Мойсей разделя Червено море, за да се спаси израелският народ. Тайнствените имена са един от фундаментите на кабалистичното учение и разгадаването и тълкуването им и до днес е основна задача на мистиците. Смята се, че когато задачата е изпълнена и човекът получи власт над този върховен инструмент за контрол над духа и природата, ще бъде победено човешкото его, което според кабалистите е източникът на най-голямото зло на този свят.

Според тома, открит от Луиджи Борджия, подобни кабалистични знаци се крият и в други от най-известните произведения на Леонардо – картини като „Тайната вечеря”, „Св. Йоан Кръстител” и „Мадоната на скалите”, под която учените откриха с рентген друга, скрита картина, вероятно изобразяваща преклонението пред детето Христос. Проучването ще продължи, обещава Винчети, който освен това настоява френските власти да позволят ексхумацията на черепа на Леонардо, за да се разбере дали наистина той е вложил собствените си черти в „Мона Лиза”.

Учените възнамеряват да потвърдят оригиналността на погребаните в църквицата „Сен Юбер” останки с въглеродно датиране и ДНК проби.

Двойствената, може би мъжко-женска природа на Мона Лиза се потвърждава и от странното деление на картината на две ясно различими половини. Планинският пейзаж зад гърба й е представен при съвсем различна перспектива от лявата и от дясната страна. Пропорциите на двете половини също са крайно несъответни – дотолкова, че е невъзможно майстор като Леонардо да е допуснал тази грешка поради неумение. Ако се вгледате, ще видите, че отляво Джокондата изглежда по-висока, отколкото от дясната страна. Предната част на пейзажа е „очовечена” – там има път и мост или акведукт. На заден план е гледка от съвсем друг свят – високи, покрити с лед диви планини, които сякаш се изпаряват на места и се стопяват в светлината. Техниката сфумато, изобретена от Да Винчи – смесване на светлини и сенки така, че формите да преливат една в друга и да оставят нещичко и за въображението, прави картината подобна на сън и е

„виновна” за най-енигматичната й и прочута особеност – усмивката.

Неврологът от Харвард д-р Маргарет Ливингстоун обяснява как всъщност виждаме тази загадъчна усмивка. С фовеята – малко петънце върху ретината, съответстващо на центъра на зрителното поле, където зрителната острота е най-голяма - виждаме ясно дребните детайли, цветовете и буквите. С периферното зрение пък засичаме сенките, черното и бялото и движенията. Когато погледнем Мона Лиза в очите, фовеята се фокусира върху зениците им и, накъдето и да се движим, ни се струва, че картината ни следи. В същото време устата остава в обсега на периферното зрение и особено разположените сенки на бузите, устните и скулите се прегъват така, че виждаме мистериозната усмивка. Ако погледнем направо към устните обаче (на оригиналната картина), фовеята не възприема по същия начин сенките и усмивката изчезва.

С други думи, художникът я е създал така, че изцяло да зависи от гледната точка на зрителя. Мотивите за тази мистерия и начинът, по който е постигната, са толкова неясни, че стотици учени и ентусиасти прекарват целия си живот в изучаването им. През 1852 г. френският художник Люк Масперо скача от прозореца на парижкия си хотел. В предсмъртната му бележка пише, че предпочита смъртта пред непосилната задача да продължава да търси тайната на усмивката на Мона Лиза.

Напълно възможно е „Мона Лиза” да е представлявала не просто портрет на една дама, а своего рода

художествен трактат за природата на човека и Вселената – двойствена и едновременно с това единна, мъжка и женска, весела и сериозна, тайнствена. Известно е, че самият художник е придавал необикновено значение на произведението си. Работил е върху него около четири години, след което нито го е продал, нито го е предоставил на вероятния поръчител, а го е запазил близо до себе си до края на своя живот. Отнасял се е към картината като към живо същество – вземал я в леглото, прегръщал я, говорел й, слагал я винаги на съседната седалка на каретата по време на многобройните си пътувания. От създаването си до края на дните на художника Мона Лиза не напуска нито за миг своя създател.

Векове по-късно творението се отблагодарява, като буквално възкресява Леонардо за хората. Няколко века след смъртта му популярността му намалява и той е почти забравен. Но картината, която изчезва за няколко години, се появява като феникс в двора на френските крале и по-късно на Наполеон. През 19. век художниците символисти отново са поразени от изключителните качества на „Мона Лиза”, която описват като въплъщение на вечната женственост, „по-стара от скалите, сред които седи”, и която „сякаш многократно е умирала и знае тайните на гроба”. Тази възхита ги кара да преоткрият отново за света цялото творчество на Леонардо, като превръщат него и шедьовъра му в истинските суперзвезди на Ренесанса. 

Автор: Анна Волева

Коментари