На 19 млрд. км от планетата Земя съществува една едва доловима граница, която бележи края на царството на Слънцето и началото на междузвездното пространство. Когато „Вояджър 2“ – най-дълго протичащата космическа мисия в човешката история – я пресече близо 40 години след изстрелването си, той изпрати един блед сигнал, който днес учените успяха да разкодират.

Космическият апарат на NASA е вторият въобще, който преминава отвъд хелиосферата – обширният регион от Космоса, заобикалящ Слънцето и образуван от него. Тази хелиосферна обвивка постоянно се разширява от плазмата, излизащата от Слънцето, наричана слънчев вятър. Извън хелиосферата, слънчевата плазма отстъпва пред междузвездната плазма, която цари из Млечния път.

Въпреки че е изстрелян един месец преди своя „близнак“ „Вояджър 1“, „Вояджър 2“ достига междузвездното пространство с 6 години закъснение, тъй като преминава през панорамния път през Слънчевата система и прави единствените близки снимки, с които разполагаме, на Уран и Нептун.

Сега „Вояджър 2“ ни изпрати и най-детайлния поглед над покрайнините на нашата Слънчева система. „Нямахме представа колко голяма е хелиосферата, нито пък че космическият апарат ще оцелее достатъчно дълго, че да навлезе в междузвездното пространство“, коментира проф. Ед Стоун от Калифорнийския технологичен институт, който работи по мисията още преди изстрелването ѝ през 1977 г.

Някога учените смятаха, че колкото повече се отдалечаваме от Слънцето, толкова повече слънчевият вятър утихва. „Вояджър 1“ обаче потвърди, че в действителност съществува граница, която се определя от рязък спад в температурата и увеличение на плътността на заредените частици, известни като плазма.

Сега данните, изпратени от „Вояджър 2“, ни позволяват да научим повече за естеството на ограниченията на хелиосферата, тъй като един от ключовите инструменти на „Вояджър 1“, чиято цел бе да измери пряко свойствата на плазмата, се развали през 1980 г.

Измерванията, публикувани в пет отделни научни труда в Nature Astronomy, показват, че „Вояджър 2“ се е натъкнал на много по-рязка и тънка граница, отколкото „Вояджър 1“. Това вероятно може да се обясни от факта, че „Вояджър 1“ я пресича по време на соларен максимум, докато в момента активността на звездата ни е ниска. Друго възможно обяснение да преминал през не чак толкова перпендикулярна траектория, което означава, че е прекарал по-дълго по покрайнините.

Втората поредица от данни ни разкриват повече за формата на хелиосферата, която изглежда е симетрична, както и за нейната гъстота.

„Вояджър 2“ продължава да изпраща данни отвъд хелиосферата. Те пътуват над 16 часа, за да достигнат Земята. Мощта на неговия 22.4-ватов предавател е равнозначна на крушка на хладилник. Т.е. сигналът е над 1 млрд. млрд. пъти по-блед, когато ни достигне и се улови от най-голямата 70-метрова антена на NASA.

Източник: The Guardian