Нещо повече, Червената планета разполага с всички необходими елементи за съществуването на живот. Освен въглероден двуокис нейната рядка атмосфера съдържа малки количества кислород и азот. Най-важният фактор за потенциалната обитаемост обаче е, че тя разполага с огромни количества вода, заключена във формата на лед в полярните региони и под повърхността. След откритията от последните години вече е безусловно ясно, че преди милиарди години въпросната планета е приличала много на Земята – с много по-плътна и

богата на кислород атмосфера,

както и с големи количества течна вода на повърхността си под формата на реки и морета. Най-пресните следи от течаща вода на Марс са едва отпреди няколко хиляди години. Това не само събужда надеждите за откриването на следи от живот, но и подобрява перспективите за връщането на планетата в нейната загубена обитаема форма. Не е за пренебрегване и фактът, че Марс разполага със значителни минерални ресурси.

След като вече знаем, че Червената планета има потенциал да стане по-малка обитаема сестра на Земята, нека разгледаме реалните възможности за постигането на тази цел. Основните обсъждани насоки за тераформирането на Марс са три. Първият метод предвижда инсталирането на огромни (с диаметър от стотици километри) огледала в орбита около планетата, които да концентрират слънчевата енергия и да я препращат към повърхността. Идеята е по този начин да бъде освободен замразеният в почвата въглероден двуокис, който с времето да сгъсти атмосферата и да повиши температурата. Недостатъкът на този метод е, че е най-бавен, като отделяната енергия няма да стигне за достатъчно затопляне за период по-малък от хилядолетия. Другият дискутиран метод е изграждането на инсталации на повърхността на Марс, които да отделят CFC газове (хлорфлуоровъглероди, по-популярни като фреони). Тези вещества осигуряват изключително

силен парников ефект,

който може да затопли атмосферата. Третият, най-бърз, но и най-драстичен и фантастично звучащ метод е отклоняването на астероиди, които да се блъснат в повърхността на Марс. Отделената при сблъсъците огромна енергия ще разтопи трилиони тонове вода и въглероден двуокис и по този начин ще повиши температурата на планетата до обитаеми нива в рамките на няколко десетилетия.

Според учения от NASA (Ames Research Center) Кристофър Маккей и известния поддръжник на колонизирането на Марс Робърт Зубрин оптималният компромис между осъществимост и ефективност може да бъде постигнат с комбинирането на първите два метода. На следващия етап, когато температурите бъдат достатъчно високи, на планетата би могло да бъдат засадени геннно модифицирани фотосинтезиращи растения, които с времето да създадат богата на кислород и годна за дишане атмосфера. Според Зубрин и Маккей всичко това ще превърне Марс в обитаема планета за около 900 години. Много преди това обаче хората ще могат да се разхождат на повърхността й, носейки единствено топли връхни дрехи и кислородна маска. Но за осъществяването на този грандиозен план ще е необходимо изграждането на

индустриална инфраструктура

на Марс, поддържана от няколко хиляди души и финансирана с няколкостотин милиарда долара. Въпросните фактори, като времетраене и бюджет, може да бъдат значително подобрени с използването на по-усъвършенствани технологии. Пример за това е възможното използване на станции за термоядрен синтез като енергийни източници. Развитието на технологиите може да намали времето за тераформиране на Марс от столетия на десетилетия, смятат учените.

Всичко това подсказва каква ще е основната слабост на тераформирането, поне в близко бъдеще – неговата огромна цена. Не е трудно да направим извода, че световните лидери трудно ще отделят стотици милиарди долари за трансформирането на друга планета, след като не могат да стигнат до съгласие за това дали, какво и как да направят с климата на Земята. Освен това е очевидно, че проект, чието изпълнение би отнело векове, не може да вдъхнови никого, а най-малко политиците и хората, които осигуряват финансирането.