Татко се прибра от работа, вечеря, погледа малко телевизия, посмя се, след което съвсем спокойно и сякаш между другото каза: „Таня, тръгвам си“. И си тръгна…

Една житейска история, която, уви, не се различава от много други…

Гърбът на мама – през нощницата ѝ можеха да се видят изпъкналите ѝ остри лопатки и нейното тънко, почти бебешко вратле. И новата кола на татко. Това са двата най-ярки спомена, които Ирина имаше от своето детство.

Гърбът на мама – легнала върху разпънатия диван в гостната, бе един от най-отявлените признаци на депресия. Но това е нещо, което Ирина научи много по-късно.

По онова време през 90-те никой не беше чувал за депресията. Дори лекарите в поликлиниката не бяха наясно с нея. Опитваха се да ободряват майка ѝ с витаминозни инжекции и весели увещания - "Имате дъщеря, срамно е да лежите по цял ден.".

Да, това беше депресия. Голямо депресивно разстройство, огромна черна мечка, която връхлиташе човека и го лишаваше от всичко: от радостта от живота, от апетита, от съня и дори от способността да се движи. Майка ѝ се мъчеше да се насили да говори, но думите ѝ бяха ужасни: мрачни и плоски, мълчаливи и безжизнени.

Баба ѝ помогна. Без нея те нямаше да оцелеят.

Една майска вечер майка ѝ се превърна от весела и жизнерадостна жена в мършав гръб на дивана. Когато татко се прибра от работа, вечеря, погледа малко телевизия, посмя се, след което съвсем спокойно и сякаш между другото каза: „Таня, тръгвам си“. И си тръгна… Отиде при друга.

Тогава Ирина бе на 7. Тя запомни тази вечер, защото не беше истинска: хората се смееха по телевизията (никой не си направи труда да я изключи), а мама беше обърната към стената и плачеше. Възможно ли е това да се случи? Може ли да бъде така?

Оттогава Ирина разговаряше с мама само от време на време. Или по-скоро с тъжния, изпит гръб на мама.

Татко се върна две години по-късно. В същата майска вечер. Отвори вратата с ключа си, погледна във всекидневната, където спеше бившата му съпруга, не каза нито дума, намигна на Ирина заговорнически, като по този начин ѝ намекваше да отидат в кухнята, където никой нямаше да ги чуе. Бабата не бе вкъщи.  

Надеждата се разпали в гърдите на Ирина. В усмивката на баща си тя виждаше едновременно извинение за това, че е отсъствал две години, и обещание за по-добър живот, а може би и за бъдещо възстановяване на майка ѝ.

- Виж, Ири! - баща ѝ я поведе към прозореца. Тя се приближи към него в очакване да види чудото на чудесата. Не напразно татко беше отсъствал толкова дълго, нали...?

Виж още: Как изгубих най-важната жена в живота ми

В двора беше паркиран нов "Мерцедес". Бащата сияеше повече дори от лъскавия си автомобил:

- Харесва ли ти?

- Харесва ми!

- Моят "Мерцедес"! Купих си го!

Татко ѝ напомни за пещерния човек от анимационното филмче, което беше гледала предишния ден. Пи-те-кан-троп - спомни си името му. Човекът говореше със същите отсечени фрази, без да се интересува много от формата на речта, още по-малко от нечии чувства, просто и кратко предаваше смисъла на своите (и само на своите) желания на роднините си. Така правеше и татко.

Той не се интересуваше как се чувства майката на Ирина. Той нямаше представа как е и какво е правела дъщеря му през тези две години. Не подозираше, че е приета в музикалното училище. Не се интересуваше от оценките ѝ. И със сигурност не си правеше труда да мисли за това, че Ирина има чувства. Безпокойство.

Възмущение. Неразбиране. Страх. Плетеница от емоции, страшни и задушаващи, в които Ирина не можеше да разпознае нищо определено - защото никой не я беше учил, не зависеше от възрастните - и затова момичето предпочиташе да го изтласка в задната част на съзнанието си и по-малко да си спомня за него. Плетеницата сякаш съществуваше отделно от Ирина, напомняше ѝ само за изпиващото, болезнено усещане някъде в гърдите.

Таткото се радваше като малко момче:

- "Мерцедес"! Новият, нали разбираш? Цял живот съм мечтал за него!

Ирина не разбираше.

Затова радостта на татко бързо угасна. Той се изниза от кухнята като крадец и тихо затвори вратата след себе си. Излезе на улицата.

Ирина си пожела: ако баща ѝ се обърне и погледне към прозореца, към нея, тя ще му прости. Със сигурност щеше да му прости. И се опита да разбере какво е да се радваш на новата кола на татко, когато мама е тежко болна, а в гърдите ти зее празнина.

Татко не погледна през прозореца. С бърза крачка отиде до колата, качи се и потегли. И никога повече не се върна.

Ирина порасна. Стана психиатър. Жалко, че баба не я видя как един ден влиза в двора с чисто нова кола. Но дали наистина е така? Ирина се бе убедила, че баба ѝ Вера вижда всичко. От небето. Сигурно сега се усмихва. Гордее се със своята Иринка.

Но това се случи доста по-късно. Преди това тя записа майка си в добра болница, където ѝ помогнаха. И мама се оправи. Започна да живее отново и да гледа към света, а не към стария килим.

Но Ирина никога не прости на баща си.

Защото в онази майска вечер той не се обърна назад и не погледна към нея. Тогава той напусна живота ѝ завинаги.

Източник: cluber.com.ua